ужасен грях; пияниците ще отговарят за греха си в деня на Страшния съд. По онова време пиенето не беше рядкост в Кабул. Не се наказваше с публично бичуване, но афганистанците, които пиеха, предпочитаха да го вършат тайно в името на добрите нрави. Купуваха уискито като „лекарство“ в кафяви книжни торби от избрани „аптеки“. Тръгваха си, като криеха торбата и понякога срещаха неодобрителните погледи на онези, които знаеха каква търговия върти магазинът.
Бяхме на горния етаж в кабинета на баба, пушалнята, когато му казах какво ни преподава в училище молла Фатиула хан. Баба си наливаше уиски от бара в ъгъла. Изслуша ме, кимна и отпи глътка. После се отпусна на коженото канапе, остави питието и ме взе в скута си. Имах чувството, че седя на два дънера. Той си пое дълбоко дъх, издиша през носа и въздухът сякаш цяла вечност свистя през мустаците му. Сам не знаех дали искам да го прегърна или да скоча от скута му, обзет от смъртен ужас.
— Виждам, че си объркал онова, което ти казват в училище, с истинското образование — изрече той с дрезгавия си глас.
— Но ако е казал истината, това прави ли те грешник, баба!
— Хммм. — баба схруска кубче лед. — Искаш ли да знаеш какво мисли баща ти за греха?
— Да.
— Тогава ще ти кажа — рече баба, — но най-напред разбери едно, и то веднъж завинаги, Амир: никога няма да научиш нещо стойностно от ония брадати глупци.
— Молла Фатиула хан ли имаш предвид?
Баба размаха ръка. Ледът в чашата звънна.
— Имам предвид всички тях. Да им пикая на брадите на тия праведни маймуни.
Разкисках се. Просто не можех да устоя на представата как баба пикае върху брадата на каквато и да било маймуна, била тя праведна или не.
— Не вършат нищо, освен да прехвърлят зърната на броениците и да рецитират една книга, написана на език, който дори не разбират. — Той отново отпи глътка. — Аллах да ни е на помощ, ако някога Афганистан попадне в техни ръце.
— Но молла Фатиула хан изглежда добър човек — успях да избъбря през пристъпите на кикот.
— Чингис хан също е изглеждал добър — отвърна баба. — Но стига за това. Ти ме попита за греха и аз ще ти отговоря. Слушаш ли?
— Да — казах аз и стиснах устни.
Но смехът излетя през носа ми със странен, пръхтящ звук. Това ме накара да се разкискам отново.
Каменните очи на баба се впиха в моите и изведнъж спрях да се смея.
— Искам да си поговорим по мъжки. Мислиш ли, че ще се справиш?
— Да, баба джан — измънках аз и не за пръв път се зачудих колко болезнено може да ме жегне татко само с няколко думи. Беше ни се паднал един мимолетен приятен миг — баба рядко разговаряше с мен и още по-рядко ме вземаше в скута си — и аз по най-глупав начин го бях пропилял.
— Добре — каза баба, но в очите му се таеше съмнение. — Слушай сега, независимо на какво те учи моллата, има само един грях. И това е кражбата. Всеки друг грях е вариант на кражбата. Разбираш ли?
— Не, баба джан — казах аз и отчаяно съжалих, че е така. Не исках да го разочаровам отново.
Баба въздъхна нетърпеливо. Това също ме жегна, защото той не беше нетърпелив човек. Спомних си колко пъти се прибираше чак по тъмно, колко пъти вечерях сам. Питах Али къде е баба и кога ще си дойде, макар да знаех много добре, че е на строежа да го наглежда. Нима за това не бе нужно търпение? Вече мразех всички деца, за които строеше сиропиталището; понякога ми се искаше да са умрели заедно с родителите си.
— Когато убиеш човек, открадваш му живота — каза баба. — Открадваш на жена му правото да има съпруг, на децата открадваш баща им. Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на почтеност. Разбираш ли?
Разбирах. Когато баба бил шестгодишен, посред нощ в дядовата къща влязъл крадец. Дядо ми, уважаван съдия, застанал срещу него, но крадецът го намушкал в гърлото и го убил на място — тъй откраднал бащата на баба. Преди пладне на другия ден гражданите заловили крадеца: оказал се скитник от областта Кундуз. Обесили го на един дъб цели два часа преди следобедната молитва. Знаех тази история не от баба, а от Рахим хан. Винаги научавах разни неща за баща ми от чужди хора.
— Няма по-жалка постъпка от кражбата, Амир — каза баба. — Човек, вземащ онова, което не е негово, независимо дали чужд живот или залък хляб… плюя на такъв човек. И ако някога пътищата ни се кръстосат, Аллах да му е на помощ. Разбра ли?
Като си представих как баба пердаши крадеца, ми стана и смешно, и страшно.
— Да, баба.
— Ако Аллах съществува, надявам се да си има по-важни дела от това да гледа дали пия уиски или ям свинско. А сега слизай. От всички тия приказки за греха пак ожаднях.
Гледах го как си налива до бара и се питах колко ли време ще мине, преди отново да си поговорим както преди малко. Защото, честно казано, винаги имах чувството, че баба малко ме мрази. И защо не? В края на краищата аз бях убил любимата му съпруга, неговата прекрасна принцеса, нали? И поне да бях проявил благоприличието да заприличам малко на него. Но не приличах. Ни най- малко.
В училище често играехме една игра. Учителят по фарси я ръководеше и тя се развиваше горе-долу така: рецитираш стих от поема, а твоят противник има шейсет секунди, за да каже друг стих, започващ с буквата, на която завършва твоят. Всички от класа искаха да ме вземат в отбора си, защото на единайсет години вече можех да рецитирам десетки стихове от Омар Хаям, Хафез или знаменитата „Маснави“ на Руми. Веднъж играх срещу целия клас и спечелих. Вечерта се похвалих на баба, но той само кимна и промърмори: „Добре.“
Така намирах път за бягство от бащината студенина — чрез книгите на мъртвата ми майка. И чрез Хасан, разбира се. Четях всичко наред — Руми, Хафез, Саади, Виктор Юго, Жул Верн, Марк Твен, Иън Флеминг. Когато приключих с книгите на майка ми — не отегчителните исторически трудове, не си падах много по тях, а романите и изобщо художествената литература, — почнах да харча джобните си пари за книги. Всяка седмица купувах по една от книжарницата до Синема Парк и когато на лавиците не остана място, почнах да ги трупам в кашони.
Разбира се, да се ожениш за поетеса е едно, а да отглеждаш син, който предпочита да си зарови носа в стихосбирки, вместо да ходи на лов… е, навярно баба не си го бе представял по този начин. Истинските мъже не четат стихове, камо ли пък да ги съчиняват. Истинските мъже — истинските момчета — играят футбол като баба на младини. Виж, по това си струва да се увличаш. През 1970 г. баба изостави за един месец строежа на сиропиталището и отлетя до Техеран да гледа световното първенство по телевизията, защото по онова време в Афганистан още нямаше телевизори. Записа ме във футболен клуб, за да разпали у мен същата страст. Но аз бях жалка картинка, непохватна заплаха за собствения си отбор, вечно се пречках пред удобния пас или неволно преграждах линията за пробив. Тътрех кльощави нозе по игрището и крещях за пасове, които никога не ми подаваха. И колкото повече се стараех, колкото по- трескаво размахвах ръце над главата си и виках „На мен! На мен!“, толкова по-малко ми обръщаха внимание. Но баба не се отказа. Когато стана пределно ясно, че не съм наследил нито капка от спортния му талант, той реши да ме превърне в запалянко. С това поне трябваше да се справя, нали? Имитирах интерес колкото се можеше по-дълго. Крещях заедно с него, когато отборът на Кабул отбележеше гол срещу Кандахар, сипех обиди срещу съдията, когато отсъждаше дузпа против нашите. Но
