Великанът изгледа подозрително сержанта.
— Аз съм болен човек, господин сержант — изръмжа той, — много болен. Но никой не би могъл да каже за мен, че обноските ми не са учтиви. Да поседнем там, господин сержант, и да се подкрепим с каквото можем.
След като се разположиха на една паянтова маса в ъгъла пред кана кисело вино, сержант Хун започна любезно:
— Няма да отнема много от ценното ви време, Шън Ба. Нуждая се само от сведения за двама разхайтени студенти, Тун Май и Ся Куан. На Ся му викат и Ся Белязания, понеже има белег на лицето.
Шън Ба мълчаливо почеса голото си шкембе. След малко каза умислено:
— Значи млади вагабонти, а се занимават и с науки, така ли? Не, господине, с такива нямам нищо общо. А и не искам да имам. Като знам неуките мошеници що за стока са, представям си какви ли ще са негодниците, които учат от книгите всякакви тарикатлъци. Нищо чудно да са забъркали някоя каша. Докато съм жив, ще гледам да стоя по-далеч от такива.
— Единият не е жив. Нещастен случай при състезанието.
— Мир на праха му — благочестиво изрече Шън Ба.
— Вие гледахте ли състезанието?
— Аз ли? Не. Залаганията не са по моята част. Не мога да си позволя такова нещо.
— Хайде де, да не би да искате да кажете, че не можете да хвърлите някой меден грош?
— Меден грош ли? Чуйте какво ще ви кажа, господин сержант: сума народ хлътна яко, като заложи на номер девет. В това число сигурно и доктор Пиен, собственикът на лодката. Загазил е докторът, ако е разчитал на победа. Чух от моите хора, че напоследък не му вървяло — Шън Ба се загледа съсредоточено в чашата си и добави мрачно: — Заиграят ли големите пари, винаги ще има и нещастни случаи.
— Кой печели от загубата на лодката на доктора?
Шън Ба вдигна очи и отговори провлачено:
— Труден въпрос, господин сержант, много труден въпрос. Далавераджиите, които разиграват залози, не са вчерашни. Въртят си игрите чрез десетки слухари и посредници. Кой знае къде в крайна сметка отива парата. Не у мен обаче.
— Съдията би искал да разбере. Може да е свързано с един случай, който разследва в момента.
— В който вероятно е замесен един млад кандидат на науките… — поклати глава исполинът и повтори натъртено: — Много съжалявам, но не мога да ви помогна.
— Не бих се учудил — невъзмутимо подметна сержант Хун, — ако съдията се отблагодари за получените сведения с някой сребърник…
Шън Ба ококори големите си очи.
— Негово превъзходителство съдията! — провикна се той. — Защо не казахте веднага, че той се интересува. Някога да съм отказал да съдействам на властите? Наминете утре, господин сержант, току-виж някой ми прошепнал нещичко.
Сержант Хун кимна и се надигна от стола. Домакинът положи грамадната си лапа върху ръката му и попита с укор:
— Закъде се разбързахте, господин сержант? — Хун неохотно се отпусна отново на стола, а Шън Ба продължи със сериозен глас: — Допадате ми, господин сержант. Често се сещам за вас и си викам: почтен човек е. В този град хората, искам да кажа важните хора, ви уважават, ценят ви.
Хун си помисли унило, че това е прелюдия към молба за аванс от наградата на съдията Ди. Бръкна в ръкава си, промърморвайки под нос нещо не особено ласкаво по свой адрес. Шън Ба побърза да го успокои:
— Не, драги господине, не бива скромността да засенчва истината. Вие сте зрял човек, с богат опит, какво ли не ви е минавало през главата. Затова ми се иска да ви помоля за една деликатна услуга — Шън Ба забеляза зачуденото изражение на Хун и додаде: — Не можете да откажете на един смирен старец. Още по-малко на един болен човек.
— Не ви личи да сте болен — подметна Хун, все още недоумяващ.
— Болката не се вижда с просто око, господин сержант. Тя е тук, вътре, дълбоко в корема — червата му изкуркаха силно и Шън Ба се оригна толкова гръмко, че просяците млъкнаха и впериха възхитени погледи в главатаря си. — Виждате ли? В корема, в огнището на живота.
— Какво ви мъчи?
Шън Ба се наведе към Хун и прошепна дрезгаво:
— Една жена.
Дебелият великан имаше толкова нещастен вид, че сержант Хун премълча шеговитата забележка, която му дойде на езика, и попита:
— И коя е щастливата дама?
— Ето това е думата, дама! — доволно възкликна Шън Ба. — Работила е в императорския двор, в столицата. Много деликатно създание, извънредно чувствителна. Към нея трябва да се подхожда, ъъъ… с такт.
Сержантът стрелна с кос поглед домакина си. Жена, работила в двореца? Той изведнъж застина на стола си.
Да не би да има нещо общо с една перла? — припряно запита той.
— Как винаги умеете да намирате най-точната дума, господин сержант. Перла, да, тя е истинска перла сред жените! Моля ви, идете при нея и й кажете някоя добра дума за мен. Само че бъдете много дискретен. Не бива да засягате девическата й скромност.
Сега вече сержантът съвсем се обърка. Значи тази жена нямаше нищо общо с откраднатата перла?
— Искате да отида при нея като сватовник и да й направя предложение от ваше име, така ли?
— О, не така изведнъж! — възкликна Шън Ба. — Слушайте, като императорски служител вие си давате сметка, че човек с моите отговорности не може да си позволи… хм… тя да отхвърли предложението ми.
— Нищичко не разбирам! — троснато изрече Хун. — Какво искате от мен в последна сметка?
— Искам да идете при нея и да й кажете някоя добра дума за мен. Само това, господин сержант. Да й подшушнете нещо за мен. И нищо повече.
— Ще го сторя с удоволствие. Къде да я намеря?
— Попитайте около храма на бога на войната за заведението на госпожица Лян. Госпожица Лян, или Горска Теменужка. Всеки ще ви упъти.
Сержант Хун се изправи.
— Доста съм зает, но щом намеря свободно време…
— Добре ще е да намерите малко време още утре заран, господин сержант — самодоволно се ухили великанът. — Току-що се сетих, че ония двамата младоци, Тун и Ся, ако си спомням правилно имената им, наминават при госпожица Лян. Поразпитайте я за тях, господин сержант. Само че не забравяйте, внимателно! Тя е деликатна жена, работила е…
— Да, да, в императорския двор. Добре, Шън Ба, утре по някое време пак ще намина.
Глава IX
Съдията Ди намира противоречиви сведения в една старинна книга; двамата със сержант Хун правят зловещо откритие
Рано на другата сутрин веднага след закуска сержант Хун завари съдията Ди застанал до бюрото в личния си кабинет да храни костенурката с листа от маруля.
— Направо е невероятно колко развити сетива имат тези животинки — възкликна съдията. — За нас листата на марулята са без мирис, а я погледни този приятел.
Той сложи няколко листа на стола. Костенурката, както пълзеше върху една книга на бюрото, надигна глава и се упъти към тях. Съдията Ди сложи листата пред нея. Когато костенурката ги изяде, той отвори прозореца и върна животинчето в каменната градина. После седна зад бюрото си и попита делово:
