— Сега пред моя любим съпруг те обвинявам, че там ти ме изнасили. Завърза ме гола на мраморния олтар, каза, че ще ме убиеш бавно, че ще режеш вените ми една по една и с кръвта ми ще опръскаш статуята на богинята. Каза, че щели да ме обявят за изчезнала, че никой нямало да узнае какво се е случило с мен. „Моли се! Моли се на богинята!“, презрително се смееше ти. После излезе да донесеш клонки, защото факлата догаряше. А аз, просната безпомощно по гръб в краката на богинята, видях високо над себе си червения рубин на пръста й. Припламваше в трепкащата светлина и червените му отблясъци сякаш сгряваха голото ми тяло, прилепено за студения мрамор. Започнах да й се моля, нали и тя е жена, да помогне на мен, насилената клетница, да ме отърве от мъчителната смърт. И като че ли въжето около дясната ми китка се поразхлаби. Задърпах се отчаяно и възелът се изхлузи. Успях да освободя ръката си и развързах останалите въжета. Изправих се и в смирена благодарност вдигнах глава към нея. В светлината на гаснещата факла, сред пушека ми се стори, че тя ми се усмихна. Тогава скочих, наметнах се с долната си риза и се измъкнах през една пролука в зида точно зад статуята. Хукнах сред храсталаците. Чух те по едно време, че крещиш, докато си пробивах път напред. Тичах лудешки все напред, без да обръщам внимание на тръните, които деряха ръцете ми. После…
Тя замълча. Извърна се леко, погледна объркано съпруга си и додаде едва чуто:
— Губи ми се, не си спомням какво стана после. Но се прибрах тук, в моя дом. Аз… — Тя се олюля. Господин Ку бързо заобиколи масата и я прихвана за лакътя. Погледна съдията и каза с изкривено лице:
— Нищо не разбирам! Тази вечер не е излизала, как е могла…
— Съпругата ви говори за случилото се преди четири години, господин Ку — бавно каза съдията Ди.
Глава XVIII
Престъпникът прави самопризнания; съдията Ди отговаря на няколко извънредно досадни въпроса
Господин Ку изведе съпругата си от библиотеката, като я подкрепяше грижовно. Съдията кимна на хората си да влязат. Четирима стражници застанаха до Ян, а съдията Ди нареди на началника им:
— Запалете стенните свещници.
Изтрещя нова гръмотевица. По покрива забарабани пороен дъжд. Силен порив на вятъра яростно блъсна капаците на прозорците. Най-сетне бурята се развихри.
— Той… — доктор Пиен посочи Ян, — той ми даде прахчето. Каза, че било приспивателно, откъде да знам, че… — с треперещ глас изрече докторът.
— А вие откраднахте плочката от доминото ми, Пиен — прекъсна го съдията Ди с леден глас.
— Нека да ви обясня, ваше превъзходителство, всичко ще ви обясня. Ян каза, че иска онази нощ Ся да иде в запуснатата къща на мястото на Тун. По много важен въпрос. Ся трябвало да отиде след състезанието. Следобеда попитах Ся дали на излизане от града си е взел пропуск за Южната врата, и той ми каза, че не е. Затова като зърнах онази плочка с двете нули, взех я и я дадох на Ся — той погледна умолително съдията и проплака: — Ян ме изнуди да му помагам, ваше превъзходителство, заклевам се! Бях му задлъжнял с много пари… Никак не ми провървя с инвестициите, кредиторите ме притискаха, жена ми мира не ми дава от сутрин до вечер. Ян можеше да ме съсипе, да ме провали като лекар… Даде ми едно пликче, каза, че било приспивателно, съвсем безвредно. А и на вид беше като сънотворно, небесата са ми свидетели! После, като разбрах, че съм отровил Тун, не знаех какво да сторя и… — Пиен хвана лицето си с длани.
— Пиен, вие сте знаели кой е убиецът — строго каза съдията Ди. — Това, че не го изобличихте, ви превръща в съучастник. По-късно ще установим точната степен на вината ви. Началник, двама стражници да отнесат доктора с една носилка в затвора.
Сержант Хун вдигна бастуна на доктор Пиен от пода и му го подаде. Докторът запреплита крака към вратата, съпровождан от двама стражници.
През цялото това време антикварят стоеше като истукан. Нищо не трепваше на широкото му лице. Съдията Ди се обърна към него. Скръсти ръце в ръкавите си и заговори:
— Ян, вие сте похитили и изнасилили госпожа Ку, за което се полага най-строгото наказание, бавна смърт. Направете още сега пълни самопризнания за участието си в отравянето на Тун Май и убийството на Кехлибар, както и за това, как със собствените си ръце сте отнели живота на Ся Куан и госпожа Мън и сте се опитали да премахнете своя съучастник доктор Пиен. Ако кажете цялата истина, може би ще бъда склонен да предложа не тъй ужасна и мъчителна смърт.
Ян с нищо не показа да го е чул. Стоеше, вперил невиждащи очи право напред.
— Признайте още — продължи съдията — обира на храма на Бялата богиня, откъдето сте откраднали златните съкровища, съхранявани от монасите.
— Златната посуда ще намерите в касата ми в зида — глухо изрече Ян. — И деветте съда са там. Творение са на един от най-изкусните майстори от времето на славната Ханска династия. Много ми трябваха пари но аз не претопих тези съвършени произведения на изкуството, сърце не ми даде. Там са, всичките. А също и рубинът — Ян замълча за няколко минути, после погледна съдията в очите и попита рязко: — Как разбрахте?
— Тази сутрин, когато бях при вас, обявихте, че никога не сте ходили в храма, и веднага след това от думите ви се разбра, че олтарът и пиедесталът са изваяни отделно. В книгата, от която ми казахте, че сте почерпили тази информация, изрично пише, че статуята с пиедестала и олтарът са направени от един- единствен къс мрамор. Но от една ръкописна записка в полето на екземпляра, който аз четох, узнах, че олтарът и пиедесталът са скрепени с цимент. Един по-сетнешен магистрат изчегъртал замазката. Оттам реших, че не казахте истината, когато заявихте, че не сте стъпвали в храма, че, описвайки статуята, неволно объркахте прочетеното с онова, което действително сте видели с очите си. Това, разбира се, беше само предположение, защото не беше изключено да сте научили за изчегъртването от друга книга или ръкопис, които аз не познавам. Само че вие потвърдихте подозрението ми, като се хванахте в капана, който тази вечер ви устроих.
— Значи в края на краищата всичко е било само смътни догадки — горчиво изрече Ян. — Признавам, молбата ви да дам на вашия сержант една бяла ръка с рубинов пръстен беше умен ход. Започнах да умувам дали все пак нямате доказателство срещу мен за обира на светилището, или ръката няма нищо общо с кражбата, а наистина ви трябва за някакъв експеримент. Реших, че на всяка цена трябва да разбера какво ще обсъждате тази вечер. Дойдох с готовност да ви премахна или ако не вас, то поне онзи страхливец Пиен — Ян извади от пазвата на робата си кама с дълго тънко острие. Началникът на стражата скочи към него, но Ян хвърли камата на масата. — Не се тревожете — язвително се изсмя той и изгледа презрително стражника. После се обърна отново към съдията: — Знам кога губя. Иначе ме бива с камата и нямаше да ви пропусна. Само че ми попречи… тя. — Ян се намръщи. Неочаквано попита: — А как се сетихте, че за малко не убих онзи плъх Пиен следобеда?
— Разбирам достатъчно от медицина — отговори съдията Ди, — за да си дам сметка, че удар по главата и няколко ритника едва ли ще накарат един лекар да не позволява да го местят, преди да са го прегледали за вътрешни контузии. Такива предпазни мерки се вземат само при падане отвисоко. Пък и кой уличен крадец ще разпори робата на жертвата си почти на две, за да се добере до колана с парите му? Затова предположих, че сте хвърлили доктор Пиен през прозореца на кабинета си от втория етаж. Робата му се е закачила на някое от железните остриета по перваза и това му е спестило счупването на врата или…
— Не съм го хвърлял през прозореца — троснато го прекъсна Ян. — Пиен дойде и се затюхка за оная дърта вещица. Каза, че повече не можел да мълчи, и аз му стоварих един юмрук в лицето. Не допусках, че тази отрепка едва се крепи на краката си. Рухна върху прозореца и се прекатури, преди да успея да го хвана. Изтичах навън и разбрах, че робата му се е закачила на едно острие и това е смекчило удара. Не беше чак толкова наранен, в съзнание беше. Трябваше да бързам, защото всеки момент можеше да ни види някой. Затова само му казах, че се надявам да му е дошъл умът след малкото произшествие и да е проумял какво ще му се случи, ако посмее да ме издаде. Казах му да се престори, че го е нападнал крадец. После го замъкнах на отсрещната страна на улицата, а той само хленчеше да го пощадя. То се знае, нищо не ми пречеше да свърша с него там на място. Само че ми дължеше много пари и си казах, че историята с непознатия нападател ще свърши работа, за да потули случилото се.
