Съдията Ди кимна.
— Утре ще изслушам пълните ви самопризнания в съдилището. Сега искам само да уточня основното. Приемам, че доктор Пиен каза истината, когато преди малко призна, че неволно е отровил Тун Май, така ли е?
— Разбира се! Представяте ли си да се доверя на тоя страхлив невротик да отрови някого. На Пиен казах само, че искам Тун да не ми пречи тази вечер, защото на срещата в старата къща вместо него трябва да отиде Ся. Казах му още, че лодката му трябва да загуби, защото съм намислил да прибера малко пари от залозите. Дадох на Пиен прахчето, уж приспивателно, и му заръчах да го сипе във виното на Тун по време на гощавката в Мраморен мост. Пиен се страхува от мен, а и както вече споменах, ми дължи пари, затова нямаше къде да ходи. Само че прахчето не беше приспивателно, а много добра силна отрова. Не ми провървя обаче. Ако онзи проклет съдебен лекар не се бе случил там, когато свалиха тялото на Тун на брега, Пиен щеше да си остане с убеждението, че просто сърцето на Тун не е издържало на приспивателното. А и никой друг нямаше да се усъмни.
— Значи искахте на срещата вместо Тун да се яви Ся, за да сложи ръка на златото и перлата? — със строг глас попита съдията Ди.
— Ами! Не бях чувал нито за злато, нито за перла. Исках само Кехлибар, тази капризна мръсница. Знаете ли, че тя ме отблъсна още когато беше сополиво робинче? Казах на стария господин Тун, че ми се е умилквала, докато съм им бил на гости, и се погрижих да отнесе камшика. Само че на развратната кучка й беше малко. Сигурен съм, че спеше с Тун даже след като тоя глупак Ку я направи своя втора съпруга. Понатиснах Тун да признае, той отричаше, но Тун си беше просто един изнудван, а тя… Знам ги аз тия като нея. Щях да й дам да разбере, да я накарам да моли за милост, както Златен Лотос се молеше в храма, преди… преди аз…
Ян млъкна. После продължи тихо, с мрачно пламнали очи:
— Не, грехота е да споменавам тая никаквица редом със Златен Лотос. Тогава на олтара нямаше да убия Златен Лотос. Нима бих могъл да изцапам съвършеното й голо тяло с кръв? Исках само да я усмиря, за да обладая това съвършено изящество, да притежавам тази красота и да я задържа во веки за себе си, само за себе си… Такава красота не може да се погуби, това би било най-черно престъпление, непростимо кощунство. И сега не можах да посегна и да я убия, когато стоеше ей тук… Четири години са минали, а тя си е все същата…
Ян захлупи лице в дланите си.
Настана дълго мълчание. Чуваше се само трополенето на дъжда. Повдигнал вежди, Куан гледаше изпитателно Ян. Отвори уста да каже нещо, но съдията го накара да замълчи с властен жест на ръката. Ян вдигна глава и продължи с хриптящ глас:
— Наредих на Тун да ремонтира павилиона. Съборетината на старата вещица вече не беше безопасно свърталище. А и тя искаше все повече пари, както и Тун. Все му се виждаше малко каквото му давах за ония мърляви повлекани, които ми водеше. Такива си бяха, мърляви повлекани, само че не можех без тях Необходими ми бяха, за да си отмъстя за черната неправда, която ми причини Златен Лотос. Престанах да викам Тун, обещах му и месечна издръжка само и само да си мълчи. На негово място наех Ся, жалък крадец на дребно. Трябваше ми обаче човек, от когото да научавам какво става тук, в този дом. Оня страхлив доктор непрекъснато ме уверяваше, че Златен Лотос няма никога да се оправи. Но аз трябваше да съм сигурен, да знам как е тя, как живее, как… — Ян замълча за миг. Овладя се и продължи по-спокойно: — Ся се оказа полезен, успяваше да измъкне от Тун всякакви сведения. Преди няколко дни Ся ми каза, че Кехлибар със сигурност спи с Тун. Двамата си определили среща в павилиона след състезанието. Развратниците щяха да насищат гнусната си похот на моя нар, на нара, който бях занесъл, за да връзвам на него онези мръсници, върху които стоварвах справедливия си гняв. Не допуснах това да стане. Вместо Тун на срещата отиде Ся, а вместо любовника си онази е заварила един непознат мъж, който трябваше да я завърже на същото място, където никаквицата е предвкусвала разврата с любовника си. — Лицето му помръкна. Изруга глухо и продължи: — А онзи глупак така да оплеска всичко! Когато се върна в града и се срещнахме по предварителна уговорка в една къща до Южната врата, жалката отрепка не беше на себе си. Разказа нещо несвързано, как тя го наръгала, докато той се мъчел да я върже, как се паникьосал и докато се бранел, я убил. На всичко отгоре явно го бяха проследили до запуснатата къща, при това служители от трибунала. Дадох му чаша вино и му казах да легне да си почине. Исках да си събере ума. Докато го предумвах да легне, напипах в ръкава му нещо тежко. Бръкнах и извадих пакет с десет кюлчета злато. Ся скочи и хукна да бяга. Спипах го на вратата и го стиснах за гърлото. Тогава мошеникът призна, че предварително знаел за златото, което Кехлибар трябвало да носи на срещата, и бил намислил да го открадне. Попитах го защо Кехлибар е носила толкова злато, и празноглавецът ми отговори, че Тун възнамерявал да продаде Императорската перла. На Ся и през ум не му минаваше, че историята за перлата е номер, за да могат Тун и любовницата му да отмъкнат парите на Ку и да избягат с тях. Аз, естествено, не му отворих очите, защото златото беше в ръцете ми, Кехлибар беше умряла, оставаше да изчезне Ся. Казах му, че ще си затворя очите за опита да ме измами и че дори ще му оставя едно кюлче, ако ми помогне да намеря перлата. Добавих още и че може да остане през нощта в онази къща, а рано сутринта трябва да отиде в запуснатото имение преоблечен като дърводелец. Отидох и аз. На помощника си казах, че трябва да се срещна с един селянин, който бил изкопал някакъв камък с надписи. Знам една пряка пътека до къщата на Тун. Половин миля по шосето, после по един кален път край стопанските сгради на съседното имение и напряко през оризището се излиза при източния край на мандрагоровата горичка. Оттам край три бели бряста минава пътека през гората за храма и втора, която заобикаля горичката и излиза точно зад къщата на Тун. Вързах коня си при брястовете и тръгнах пеш към къщата. Ся наистина се постара, той е лукав крадец, не мога да го отрека. Първо обърна покрива на павилиона, надникна и под стрехите, защото Тун му казал, че е скрил перлата на такова място, за което никой няма да се сети. Е, освен две-три птичи гнезда друго не намери, защото цялата история за перлата си беше чиста измислица. После накарах Ся да претършува и вътре в павилиона. Реших, че щом видите изкъртените стени, ще насочите разследването си натам. Защото, господин съдия, аз ви познавам вече година и, небесата са ми свидетели, вас човек трудно може да ви излъже. Когато Ся привърши, грабнах една тухла и му разбих черепа. Метнах трупа в рова отвъд зида и се върнах в града по същия път. На тръгване видях, че се задава ей този самодоволен стисльо.
Куан изсумтя сърдито, но съдията го заглуши с гласа си:
— А госпожица Ли разпознахте тази сутрин, когато са я водили в трибунала, нали?
— Че как да не познае човек глупавото й валчесто лице? — презрително го попита на свой ред Ян. — Миналата седмица казах на Ся да ми я доведе. Тя е от ония глупачки, които много врещят. Като видях да я водят към трибунала с ония трима дървеняци, разбрах, че Ся не е успял да ги предупреди, че сделката се отменя, и са ги спипали на място. Значи щяха да изпеят пред съда и за къщата на старата вещица. А тя, не ще и дума, тутакси щеше да ме издаде, за да отърве кожата. Веднага изтичах в къщата й. Този път имах късмет, заварих я сама.
— Наистина ви е провървяло — сухо се съгласи съдията Ди. — Нямам повече въпроси — и той кимна към началника на стражата.
Съдията мълчаливо наблюдаваше как стражниците оковават исполина във вериги. По някое време се обади отново:
— Предполагам, че госпожа Ку и Кехлибар са ви били ненавистни, защото са отхвърлили ухажванията ви. Но защо изтезавахте останалите жени? Та вие не сте ги познавали.
Ян изпъчи гърди и веригите му издрънчаха.
— Не мисля, че ще ме разберете — спокойно отвърна той. — Но ще се опитам все пак да ви обясня. Известно време Кехлибар наистина представляваше интерес за мен, защото в невзрачното девойче съзирах напълващата красавица, както успя да забележи и Ку. Кехлибар обаче беше само една изящна форма, под която се криеше лъстива развратна робиня. Докато Златен Лотос е съвършената красота. От нея се излъчва вътрешно сияние, допълвано от деликатния чар на възпитание и изтънчена образованост. Златен Лотос е самото въплъщение на красотата, а красотата е единственото, към което цял живот съм се стремил, защото за какво друго си заслужава да живее човек? — той продължи по-бързо: — Красотата, запечатана в камък или дърво, в сребро или порцелан, в бронз или злато, е несравнима с красотата, която може да живее и да диша в тялото на една жена. На тази висша красота можеш да се насладиш, ако я притежаваш физически, за да й се възхищаваш и да се дивиш всеки ден, да я галиш и да я почиташ, да откриваш в нея все нови и
