купя една изключително скъпа вещ. Цената е уговорена, но поради някои обстоятелства се налага сделката да се извърши тайно. Има много кандидати и собственикът държи те в никакъв случай да не научат, че я продава на мен. В момента ме чака в къщата, за която споменах. Тя от години е необитаема и няма по- безопасно място за доверителна среша.
Съдията Ди погледна провисналия и ляв ръкав.
— Да не искате да кажете — попита той, — че вие, жена, при това самичка, носите в себе си голяма сума пари?
Жената извади от левия си ръкав четвъртит пакет и му го подаде. След като се увери, че никой не ги наблюдава, съдията разкъса дебелата хартия в едното ъгълче и неволно ахна. Вътре, плътно притиснати едно до друго, бяха увити десет искрящи кюлчета злато. Той й ги върна и попита:
— Коя сте вие?
— Както виждате, изцяло ви се доверявам — отговори тя, докато пъхаше пакета обратно в ръкава си. — Очаквам същото и от вас.
Тя извади отново сребърника и запита:
— Е, споразумяхме ли се?
Съдията кимна и взе монетата. От разговора с бръснаря бе наясно, че е безсмислено да търси в селото някакви улики за отравянето на Тун Май. Предстоеше му на другия ден да направи пълно разследване сред приятелите и близките на убития, за да открие някакви мотиви за престъплението. Нямаше никакъв смисъл сега да се занимава с догадки, защото по време на гощавката всеки би могъл да сипе отровата в питието или храната на Тун. Защо тогава да не разбере с какво се бе захванала тази необикновена жена? Докато пресичаха пазара, съдията подхвърли:
— Май няма да е зле да купя един ветроупорен фенер.
— Познавам местността като дланта си — припряно отговори жената.
— Но аз не я познавам, а ще трябва да се връщам сам — сухо отвърна съдията.
Той спря при една сергия с домакински потреби и купи малък фенер от навосъчена хартия, опъната на бамбукова рамка. Когато продължиха, попита любопитно спътницата си:
— А как ли ще се оправи онзи човек, с когото имате среща?
— Преди време той живееше в същата тази къща. После ще ме изпрати обратно до селото… ако за това се тревожите.
Продължиха мълчаливо. Тръгнаха нагоре по един тъмен път към гората. По някое време подминаха една групичка младежи. Нехранимайковците се занасяха с три уличници и отдалеч заподмятаха неприлични забележки към приближаващата двойка, но когато се вгледаха по-отблизо във внушителната осанка на съдията Ди, побързаха да млъкнат.
Малко по-нататък жената сви от пътя по една горска пътека. Не след дълго от сянката под дърветата изскочиха двама разбойници. Пристъпиха напред с дебнеща крачка, но когато видяха съдията да запрята ръкави с уверения жест на опитен боксьор, изчезнаха обратно сред дърветата. Съдията си помисли, че поне парите си заработва честно. Сама, жената никога не би стигнала, закъдето бе тръгнала, без да я нападнат или поне да я закачат.
Скоро гълчавата от пазарището утихна напълно и единствено злокобните крясъци на козодоя нарушаваха мъртвата тишина. Лъкатушната пътека се виеше през гъста гора от високи дървета, чиито клонаци се сплитаха гъсто над тях. Само тук-там по земята, застлана с дебел килим окапали листа, светлееха огрени от лунните лъчи места. Жената посочи един висок чепат бор.
— Запомнете това дърво — каза тя. — На връщане свийте покрай него наляво и после дръжте все наляво.
Тя продължи по буренясалата пътека. Изглежда, познаваше всяка педя земя наоколо и крачеше бързо, докато съдията се препъваше след нея в камънаците.
— Защо са изоставили този имот? — попита той, колкото да спечели няколко минути отдих.
— Решиха, че е обитаван от духове. Граничи с мандрагоровата горичка, а нали чухте какво каза за нея онзи глупак бръснарят? Страхлив ли сте?
— Не по-страхлив от повечето хора.
— Добре. Тогава мълчете, почти стигнахме.
Това „почти“ му се стори безкрайно. Най-сетне жената спря, сложи едната си ръка на рамото му и посочи напред с другата. Там върхарите на дърветата бяха пораздалечени и на бледата лунна светлина съдията различи порутена портиерска къщичка от тухли. Зад нея се виждаше висок зид. Жената изкачи трите стъпала до тежка дървена врата с две крила и я отвори.
— Много благодаря и довиждане — прошепна тя и изчезна зад вратата.
Съдията Ди се обърна и тръгна обратно. Но щом направи няколко крачки в гората, спря. Остави фенера на земята, затъкна краищата на дългата си роба в колана и запретна ръкави. После пак взе фенера и се върна при портиерската къщурка. Искаше да разбере къде точно ще се срещнат тези двама загадъчни непознати, и да намери удобно ъгълче, откъдето да ги наблюдава. Ако сделката действително бе почтена, щеше веднага да си тръгне. Но ако съзреше нещо подозрително, бе готов да се намеси, да разкрие самоличността си и да изиска най-подробно обяснение.
Много скоро Обаче си даде сметка, че задачата му няма да е тъй лека, както си бе представял, защото къщата не бе строена по обичайния за извънградските имения план. Вместо в открит преден двор се озова в някакъв тъмен тунел. Не искаше да пали фенера и запристъпва, придържайки се о покрития с мъх каменен зид, към мъждивата светлинка, която блещукаше някъде отпред.
От тунела излезе в голям запуснат двор. Между потрошените плочи бяха избуяли бурени. От другата страна тъмнееше внушителният силует на централната сграда. Покривът й, хлътнал на места, се открояваше върху фона на лунното небе. Съдията пристъпи в двора и замря. Някакъв едва доловим шум като че ли идваше отдясно, от един тесен вход, по всяка вероятност водещ към източното крило. Той прекоси забързан откритото пространство и се заслуша. Наистина някой говореше в един павилион, издигнат на близо четири стъпки над земята, в дъното на малка буренясала вътрешна градина, заобиколена със зидове. Стените и покривът на павилиона бяха по-добре поддържани от двора. Вратата бе плътно затворена, както и капаците на единствения прозорец. Гласовете долитаха през едно овално прозорче над входа. Съдията Ди се огледа. Външният зид отляво бе едва четири стъпки висок и зад него се извисяваха тъмните върхари на дърветата. Отдясно оградата бе по-висока. Той си помисли, че ако се покачи на нея, ще може да чуе и да види какво става вътре, през прозорчето над вратата.
Избра място, откъдето сравнително лесно се изкатери по разкъртените тухли. Но когато се озова горе, един облак забули луната и наоколо стана тъмно като в рог. Докато лазеше към павилиона, чу гласа на спътницата си:
— Нищичко няма да ти кажа, докато не разбера защо си тук.
Последва ругатня и шум от боричкане. Жената изкрещя:
— Не ме докосвай, чуваш ли!
В този момент част от зида поддаде под тежестта на съдията. Той успя да запази равновесие, но изпод него върху натрошения плочник задумкаха парчета тухли. Докато опипваше за някаква опора, в ушите му отекна женски писък. Вратата се отвори, прокънтяха забързани стъпки. Съдията се хвърли в храстите до зида и извика:
— Стой не мърдай, къщата е обградена! — в този момент не можа да измисли нищо по-добро.
Явно обаче то не свърши работа. Докато се изправяше на крака сред шубраците, край портиерската къщурка пропукаха прекършени клони. Беглецът тичаше да се скрие в гората.
Съдията погледна към павилиона. През незатворената врата се виждаше част от вътрешността, осветена от мъждива свещ. Жената в черно лежеше на пода. Спъвайки се в треволяците, съдията се втурна към каменните стъпала. На входа спря. Тя лежеше по гръб, от гърдите й стърчеше дръжка на нож. Той скочи към тялото, клекна и се взря напрегнато в лицето на жената. Тя не дишаше.
— Плати ми, за да я пазя, а аз допуснах да я убият! — ядно извика той.
Очевидно се бе опитала да се отбранява, защото в дясната си ръка стискаше дълга тънка кама. Острието й бе изцапано с кръв, по пода към вратата се точеше пътечка от червени капки.
Съдията бръкна в ръкава й. Пакетът с кюлчетата липсваше. Намери само две носни кърпички и разписка с надпис „Кехлибар, от дома на почитаемия Ку Юанлян“. Съдията отново погледна застиналото бледо лице.
