Спомни си, че както разказваха хората, първата съпруга на Ку боледувала от години и Ку си бил взел втора, някаква млада хубавица. Това сигурно беше тя. Как е могъл този глупак да я прати самичка на такова място, за да купува скъпа антика за колекцията му! Ето че сделката се оказа клопка, заложена, за да бъде отмъкнато златото.
Съдията се изправи с въздишка и огледа голото помещение. В следващия миг сбърчи недоумяващо вежди. До единствения стол имаше бамбуков нар и това беше цялото обзавеждане. Липсваха скринове, ниши в стените и каквото и да било друго — една чаша нямаше къде да се остави. За сметка на това таванът и стените бяха прясно боядисани, на прозореца имаше яка желязна решетка. Вратата беше от нови дебели дъски, със солидно резе. Съдията поклати объркан глава, вдигна свещта и запали с нея фенера. После излезе в градината и тръгна към централната сграда.
Тъмните влажни стаи бяха съвършено празни. Не се виждаше нито стол, нито маса, никакви мебели. В централната зала с наполовина сринат таван погледът му попадна върху един надпис, издялан в ламперията. Двата големи червени йероглифа означаваха „Речната вила“. Имаше и подпис: Тун Икуан.
— Добра калиграфия — измърмори съдията и продължи из другите помещения.
В пустия коридор няколко прилепа изпърхаха до главата му, привлечени от светлината на фенера. Но с изключение на този шум и забързаните тихи стъпки на няколко огромни плъха, които побягнаха уплашени, навред цареше гробна тишина. Съдията тръгна обратно към павилиона, за да прибере двете ками. Оставаше му да слезе в селото и да нареди на местния началник на доброволната стража да отнесе в града трупа на жената. Нямаше какво да прави повече в това злокобно място. Когато излезе в градината, луната отново се бе показала. Направи една крачка и застина вцепенен. Някой се прокрадваше от другата страна на ниския зид, отделящ градината от гората. Виждаше се само една чорлава глава, която се отдалечаваше от павилиона. Явно онзи не бе чул съдията, защото ни най-малко не бързаше.
Съдията Ди клекна и се промъкна безшумно до ниския зид. Хвана се за ръба му и се прехвърли от другата страна. Пропадна в някакъв буренясал ров. Когато се измъкна от него, установи, че зидът се издига на повече от шест стъпки над тесния бряг на рова. Нямаше никой. Той вдигна поглед към зида и замръзна, прикован от неописуем ужас. Чорлавата глава пъплеше на неравномерни тласъци по стената съвсем сама, без тяло под нея. Съдията забрави дори да диша, вторачен в страшната гледка. В следващия миг обаче се усмихна и въздъхна с огромно облекчение. Лунната светлина му бе погодила номер. Това беше просто кичур трева, влачен от някакво дребно животинче. Той се пресегна и вдигна тревата. Отдолу една малка земна костенурка го погледа укорно с непроницаемите си очи и побърза да се скрие в черупката си.
— Бива си те, приятелю — прошепна съдията. — Де да можех и аз така да се маскирам!
Почувства облекчение от собствения си глас. Мракът и злокобната околност започваха да го гнетят. Хвърли неспокоен поглед към тъмната гора отвъд рова, извисена като стена над преплетените шубраци. Явно това бе мандрагоровата горичка, свещеното обиталище на речната богиня. В сребристата лунна светлина не трепваше дори листец.
— Това място не е за нас — каза съдията на костенурката. — По-добре ела с мен. Тъкмо ти ми трябваше, за да оживя каменната си градина. Едва ли ще липсващ на Бялата жена.
Той извади носната си кърпичка и уви костенурката в нея. Завърза краищата и пъхна вързопчето в ръкава си. После прескочи обратно зида и отново прекоси градината. Влезе в павилиона и внимателно изтегли ножа от гръдта на жената. Беше пронизана право в сърцето, черната й дреха отпред бе цялата подгизнала от кръв. Той освободи и втората кама от безжизнената й ръка и уви двете в кърпата си. Огледа за последен път помещението и излезе. Когато стигна до портиерската къщурка, надзърна предпазливо в тунела. Едва сега забеляза, че външният зид завършва в горния край с парапет. Очевидно собственикът на усамотената къща бе укрепил всички възможни подстъпи към нея, опасявайки се от нападения. Съдията сви рамене. С фенера лесно откри пътеката за селото.
Пазарът все още бе многолюден и оживен, селяните сякаш и не мислеха да си лягат. Той хвана един безделник да го отведе при началника на местните доброволци. Представи се и нареди на уплашения човек как да постъпи с трупа. Заповяда още десетина-петнайсет въоръжени доброволци да охраняват до зазоряване. После взе коня си от ковача, пъхна двете ками и костенурката в дисагите на седлото и препусна обратно към града.
Глава V
Съдията Ди занася скръбна вест на опечален съпруг; една история за привидение изплува от спомените
Часовите на Южната порта държаха открехнати грамадните, обковани с желязо крила. Въпреки късния час продължаваха да прииждат граждани на групички, като всеки от тях подаваше на дежурния ефрейтор елипсовидна бамбукова плочка с номер. Ако някой желаеше да се прибере след часа, когато се затварят вратите, трябваше предварително да се снабди с такава плочка. Не я ли покажеше, трябваше да плати глоба от пет медни гроша, след като съобщи името, местоработата и адреса си.
Щом разпозна съдията, ефрейторът изрева на войниците да отворят широко вратите. Съдията Ди спря коня си.
— Да е минавал оттук един наскоро ранен мъж? — попита той.
Ефрейторът вдигна шлема от изпотеното си чело и смутено отвърна:
— Не мога да кажа със сигурност, ваше превъзходителство. Голяма е навалицата и нямаме време да огледаме всеки…
— Отсега нататък внимателно следете за човек с прясна рана от нож. Попаднете ли на такъв, арестувайте го, който и да е той, и незабавно го доведете в съдилището. Изпратете един стражник с кон да обиколи и другите три врати, за да предаде заповедта ми.
Развеселената тълпа все още изпълваше улиците, питиепродавниците и уличните сергии въртяха оживена търговия. Съдията пришпори коня си към източния квартал. Както бе чувал, Ку Юанлян живееше там. В гарнизонния щаб разпита капитана на охраната и един вестовой го отведе до голям богат дом в тихата част на квартала, недалеч от Източната врата. Докато съдията слизаше от коня, вестовоят почука на входната порта с две лакирани в червено крила.
Щом зърна съдията, старият вратар хукна да извести на господаря си за знатния посетител. Господин Ку се появи забързан в предния двор, загубил ума и дума от изумление. От вълнение той забрави всякакви любезности и попита направо:
— Случило ли се е нещо?
— Да. Да влезем вътре, ако не възразявате.
— Разбира се, ваше превъзходителство. Моля да ме извините, толкова съм…
Ку поклати объркан глава и поведе съдията през лъкатушен коридор към просторна библиотека, обзаведена с малобройни, но солидни старинни мебели. Когато седнаха край кръгла масичка за чай в ъгъла, съдията Ди попита:
— Името на втората ви съпруга Кехлибар ли е?
— Да, ваше превъзходителство. Какво й се е случило? Излезе по работа веднага след като обядвахме, и още не се е прибрала. Какво…
В този миг се появи домоуправителят с поднос с чай и той млъкна. Докато господин Ку пълнеше двете чаши, съдията Ди изпитателно огледа лицето му, поглаждайки бавно бакенбардите си. Когато Ку отново седна, съдията изрече бавно:
— С най-дълбоко съжаление трябва да ви съобщя, господин Ку, че Кехлибар е убита.
Ку пребледня. Застина като вкаменен, без да откъсва от съдията широко отворените си изплашени очи. Изведнъж избухна:
— Убита! Как е възможно? Кой я е убил? Къде е била, когато…
Съдията Ди вдигна ръка.
— На последния въпрос сам знаете отговора, господин Ку. Вие сам сте я изпратили в оня пущинак.
— Пущинак ли? Какъв пущинак! Ах, защо, защо не ме послуша! Как ли не я молих, как ли не я разпитвах да каже поне къде отива, но тя…
— Най-добре започнете от началото, господин Ку — прекъсна го повторно съдията. — Пийнете глътка чай. Разбира се, това е голям удар и вие сте сломен. Но ако не разбера всички подробности, и то още сега,
