Жун, който се бе свестил от удара по главата. Самият Ма Жун бе клекнал, лявата му ръка бе обездвижена от страхотния удар в рамото. С дясната се мъчеше да отвръща на нападенията на един дребен разбойник, който танцуваше чевръсто около него и размахваше къс кинжал. Съдията вдигна копието, но в този миг Ма Жун докопа противника си за китката и я стисна като с желязно менгеме. Кинжалът изпадна, Ма Жун тръшна нападателя на земята и затисна с коляно корема му. Бандитът изстена. Ма Жун мъчително се понадигна, а пленникът му остана на земята и започна ядно да се налага с юмрука на свободната си ръка по главата и по раменете. Тежко запъхтян, Ма Жун се обърна към съдията:
— Господарю, ще му свалите ли маската?
Съдията Ди дръпна шала.
— Небесата да са ни на помощ! — възкликна Ма Жун. — Та това е момиче!
Двамата се вгледаха в пламтящите очи на девойката. Ма Жун пусна втрещен китката й. Съдията Ди побърза да извие ръцете й зад гърба и намусено рече:
— Е, случва се с тия шайки да тръгне и някоя изоставена жена. Вържи и нея с останалите!
Ма Жун извика Цяо Тай, който вече бе усмирил своите нападатели, и докато той връзваше ръцете на момичето зад гърба й, остана прав, чешейки се озадачено по главата. Момичето не пророни дума.
Съдията Ди отиде до покритата каруца. Първата му съпруга стоеше на прозорчето, стиснала в ръката си кама. Останалите се свиваха смъртно уплашени под юрганите. Съдията ги успокои, че всичко е свършило.
Прислужниците и кочияшите изскочиха от убежищата си и тутакси се захванаха да палят факли. В трепкащата светлина съдията Ди огледа последиците от нападението.
Неговите хора бяха пострадали съвсем леко. Сержант Хун се бе свестил и Тао Ган превързваше главата му. Старият домоуправител си бе изпатил повече от страх, отколкото от удара на бандита. Ма Жун седеше на един дънер гол до кръста. Лявото му рамо бе мораво и подуто, Цяо Тай го разтриваше с мехлем.
Ма Жун бе убил двама, Цяо Тай — един. Останалите шестима представляваха повече или по-малко жалка гледка. Единствено момичето бе невредимо. Съдията нареди на слугите да качат вързаните разбойници на едната кола с багажа, а труповете да натоварят в другата. Наложи се момичето да върви пеш.
Тао Ган извади подплатена кошница и всички изпиха по чаша горещ чай. Ма Жун изплакна уста, изплю глътката чай с погнусено изражение и се обърна към Цяо Тай:
— Общо взето, любителска работа…
— А по моему си ги биваше — сухо отбеляза съдията Ди. Мълчаливо изпиха по още една чаша чай. Всички бяха капнали, не им се приказваше. Чуваха се само шепнещите гласове на прислугата и стоновете на ранените нападатели.
Поотдъхнаха си и шествието потегли отново. Начело вървяха двама слуги със запалени факли. Прехвърлянето на последното било им отне повече от час. Нататък пътят се разшири и не след дълго на фона на мрачното небе се очертаха зъбците от стените на Северната врата на Ланфан.
Глава 2
Съдията Ди провежда първото съдебно заседание; от архивите изскача един заплетен случай.
Цяо Тай смаяно разглеждаше гигантската порта, над която се извисяваше внушителна кула. Разбира се, Ланфан беше пограничен град и трябваше да бъде добре защитен срещу неочаквани набези на варварските орди откъм западните равнини. Той потропа с дръжката на меча си по обкованата с желязо порта. Мина доста време, преди в кулата да хлопне капакът на едно прозорче. Някакъв глас извика грубо:
— Нощем вратата е затворена. Елате утре!
Цяо Тай заблъска с все сила и изкрещя:
— Отваряй, съдията пристигна!
— Какъв съдия? — попита гласът.
— Негово превъзходителство Ди, новият съдия на Ланфан, дръвнико!
Капакът се затвори. Ма Жун се приближи на коня до Цяо Тай и попита:
— Какво се туткат толкова?
— Спят като пънове! — с гримаса на отвращение отвърна Цяо Тай и отново заудря с меча си по портата.
Чу се дрънчене на вериги. Най-сетне тежките крила се открехнаха. Цяо Тай веднага се вмъкна вътре с коня си и за малко не стъпка двама размъкнати стражници с ръждясали шлемове.
— Отваряйте портите широко, мързеливци! — изрева той.
Стражниците безочливо оглеждаха двамата конници. Единият зина с уста да каже нещо, но когато видя, че лицето на Цяо Тай пламти от гняв, се отказа и заедно с другаря си избута крилата. Малкият керван влезе и пое по тъмната главна улица.
Ланфан изглеждаше пуст и безлюден. Гонгът за първата нощна стража още не бе ударил, а повечето дюкяни вече бяха затворени с яки дървени кепенци. Тук-там в сиянието на газените улични фенери се виждаха хора, скупчени по трима-четирима. Те вдигаха за миг безучастни погледи към минаващите и отново се вторачваха в купичките си. Никой не излезе да посрещне новия съдия, по нищо не личеше, че го очакват.
Шествието мина под висока декоративна арка. След нея главната улица се разделяше наляво и надясно покрай висок зид. Ма Жун и Цяо Тай решиха, че това трябва да е задната ограда на съдилището. Поеха на изток и покрай зида излязоха пред голяма сводеста врата, над която висеше проядена от червеите дъска с едри йероглифи: „Съдилище на Ланфан“.
Цяо Тай скочи от коня и с все сила заблъска по вратата. Отвори му тантурест мъж, загърнат в парцалива изкърпена роба. Проскубаната му брада лъщеше от мазнина. Беше ужасно кривоглед. Мъжът вдигна хартиения си фенер и внимателно огледа Цяо Тай.
— Не знаеш ли, войнико, че съдилището е затворено? — изръмжа той.
Това безочие изкара Цяо Тай от кожата му. Той сграбчи мъжа за брадата и така го раздруса, че главата му се блъсна с глух удар в крилото на вратата. Пусна го чак когато мъжът застена на висок глас.
— Негово превъзходителство съдията Ди пристигна — изкрещя Цяо Тай. — Отваряй вратата и иди да повикаш служителите от съдилището!
Мъжът тутакси отвори широко двойната врата. Шествието влезе и спря в централния двор пред залата. Съдията Ди слезе от колата и се огледа. Високите шестокрили врати на съдебната зала бяха залостени с греди и заключени, кепенците по прозорците на канцеларията и архива отсреща стояха затворени. Всичко наоколо бе тъмно и запуснато. Съдията скръсти ръце в ръкавите си и нареди на Цяо Тай да му доведе пазача. Цяо Тай го довлече за яката. Тантурестият побърза да падне на колене.
— Кой си ти? — строго попита съдията Ди. — Къде е досегашният съдия негово превъзходителство Куан?
— Недостойната особа пред вас — запелтечи мъжът — изпълнява длъжността тъмничар. Негово превъзходителство Куан замина рано сутринта през Южната врата.
— Къде са съдебните печати?
— Трябва да са в канцеларията — с треперещ глас отвърна надзирателят.
Търпението на съдията Ди преля. Той тропна с крак и извика:
— Къде е охраната, къде са стражниците? Къде са писарите и чиновниците, къде са се сврели всички от това проклето съдилище?
— Началникът на стражата напусна миналия месец. Старият писар от три седмици е в отпуск по болест, а…
— Значи освен теб няма никой? — прекъсна го съдията и се обърна към Цяо Тай: — Заключи този тъмничар в неговата тъмница. Сам ще разбера какво става тук!
Тъмничарят понечи да възнегодува, но Цяо Тай го цапардоса няколко пъти и му върза ръцете на гърба. После го врътна кръгом и след един ритник по задника извика:
— Хайде в тъмницата!
В лявото крило на сградата се озоваха в обширна тъмница зад празните помещения на охраната.
