Личеше си, че килиите отдавна не са били използвани, но вратите изглеждаха достатъчно яки, на прозорците имаше железни решетки. Цяо Тай тикна тъмничаря в една малка килия и заключи вратата.
— Сега искам да огледам съдебната зала и канцеларията — каза съдията.
Цяо Тай грабна един хартиен фенер. Бързо намериха двойната врата на съдебната зала. Цяо Тай я блъсна и тя се отвори тежко със скърцане на ръждясали панти. Цяо Тай вдигна фенера. Пред тях се разкри голяма празна зала. По плочника се стелеше слой прах и мръсотия, от стените висяха паяжини. Съдията Ди пристъпи към подиума и се загледа в избелялата и опърпана червена покривка на съдийската маса. Един огромен плъх притича през краката им и се скри.
Съдията махна на Цяо Тай да го последва и се качи на подиума, заобиколи масата и дръпна завесата към кабинета отзад. Отгоре му се посипа облак прах.
Кабинетът беше празен, като се изключат голо разнебитено бюро, кресло със счупена облегалка и три ниски столчета. Цяо Тай отвори отсрещната врата. Лъхна ги мирис на влага. Целите стени бяха в полици, отрупани с позеленели от плесен кожени кутии. Съдията Ди поклати глава.
— Архив за чудо и приказ! — промърмори той.
Ритна вратата към коридора и безмълвно закрачи обратно към вътрешния двор, а Цяо Тай го предшестваше с фенера.
Ма Жун и Тао Ган бяха заключили пленниците в килиите на тъмницата. Трите трупа оставиха в караулното помещение. Прислужниците на съдията разтоварваха багажа под зоркото око на домоуправителя, който съобщи на Ди, че личните покои на окръжния съдия в дъното на сградата са в отлично състояние. Предшественикът на съдията бе оставил всичко в пълен порядък — пометени стаи, почистени мебели в прилично състояние. Готвачът вече се бе захванал да пали огъня в кухнята. Съдията въздъхна облекчено — поне семейството му имаше подслон.
Той пусна сержант Хун и Ма Жун и им нареди да разгърнат постелките си в някоя странична стаичка в личните му покои. После кимна на Цяо Тай и Тао Ган да го последват и се отправи обратно към запуснатия кабинет.
Тао Ган сложи две запалени свещи на бюрото. Съдията Ди внимателно седна в паянтовото кресло. Двамата му помощници издухаха праха от ниските столчета и също седнаха. Съдията скръсти ръце на писалището. Известно време никой не проговори.
Тримата представляваха странна гледка — все още в кафявите си пътни роби, раздърпани и окаляни след битката с разбойниците. Лицата им изглеждаха бледи и изтощени в мигащата светлина на свещите. Най-сетне съдията проговори:
— И така, приятели мои, вече е късно, а и ние сме уморени и гладни. Но все пак ми се иска да обсъдим тази, меко казано — странна, ситуация, която заварваме — Тао Ган и Цяо Тай кимнаха нетърпеливо. — Много съм озадачен — продължи съдията. — Предшественикът ми е прекарал три години в този град и е поддържал жилищните помещения в отлично състояние, а както изглежда, изобщо не е използвал съдебната зала и е отпратил всички служители. Въпреки че със сигурност е бил надлежно известен по куриер за пристигането ми, запланувано за следобеда, си е заминал, без дори да остави бележка, доверявайки съдебните печати на този негодник тъмничаря. Останалите длъжностни лица от администрацията нехаят, че сме пристигнали. Как си обяснявате всичко това?
— Дали не кроят бунт срещу централното правителство, господарю? — попита Цяо Тай.
Съдията Ди поклати глава.
— Вярно — отговори той, — че улиците са пусти и дюкяните са затворени необичайно рано. Но не забелязах някакви признаци за брожение, не видях барикади или въоръжени хора. Пък и хората по улиците не бяха враждебно настроени към нас, а само необичайно безразлични.
Тао Ган умислено подръпна три дълги косъма, висящи от бенката на лявата му буза.
— За малко си помислих — обади се той, — че градът е опустошен от чума или от друг някакъв мор. Само че, ако е имало зараза, как тъй няма и помен от паника, а и хората спокойно си ядат от уличните сергии? Не, не е това.
Съдията Ди прокара пръсти през дългите си бакенбарди, за да ги почисти от няколко изсъхнали шумки. След това каза:
— От онзи тъмничар едва ли ще научим нещо. По всичко личи, че е изпечен негодник.
Влезе домоуправителят, следван от двама прислужници на Ди. Единият носеше поднос с купички ориз и супа, другият — голям чайник. Съдията нареди на домоуправителя да се даде на арестантите по една купичка ориз.
Тримата започнаха да се хранят мълчаливо. След като свършиха с импровизираната вечеря и изпиха по чаша горещ чай, Цяо Тай замислено започна да подръпва мустаците си. След някое време се обади:
— Прав беше Ма Жун, господарю, когато каза горе в планината, че нашите нападатели не са истински братя от зелените гори. Какво ще кажете, ако се опитаме от затворниците да разберем какво става тук?
— Чудесна идея! — възкликна съдията. — Виж кой им е главатарят, и го доведи!
След малко Цяо Тай се върна, теглейки за веригата разбойника, който се бе опитал да прониже съдията Ди с копие. Съдията го изгледа строго. Беше здрав мъж с открито лице и правилни черти. По-скоро приличаше на дребен дюкянджия или търговец, отколкото на разбойник.
Мъжът коленичи пред писалището, а съдията Ди го попита с гръмовен глас:
— Как се казваш и какво ти е занятието?
— Коленичилият смирено пред негово превъзходителство — почтително започна мъжът — се казва Фън. Доскоро бях ковач в града, където родът ми живее от няколко поколения.
— А защо — запита настойчиво съдията Ди — ти, човек със стар и почитан занаят, предпочете недостойния живот на разбойник?
Фън сведе глава и изрече глухо:
— Извърших опит за грабеж и опит за убийство. Напълно съзнавам, че ме очаква смърт. Признавам вината си и повече доказателства не са нужни. Защо му е на негово превъзходителство да разпитва повече?
В думите му звучеше горчиво отчаяние.
— Никога не осъждам престъпник, без да го изслушам — със спокоен глас каза съдията Ди. — Отговори на въпроса ми!
— Недостойната особа, коленичила пред негово превъзходителство — поде Фън, — беше ковач повече от трийсет години, поел занаята от баща си. С жена ми, сина ми и двете ми дъщери бяхме силни и здрави, не се тревожехме за купичката ориз, от време на време имахме и по парче свинско. Смятах се за честит човек. Ала за зла беда един ден хората на Шиен хвърлили око на сина ми, младо силно момче, и насила го взеха да служи при тях.
— Кой е Шиен? — прекъсна го съдията.
— Негово превъзходителство не е чувал за Шиен! — горчиво възкликна Фън. — Вече стават повече от осем години, откак е заграбил цялата власт в този окръг. Над половината земя е негова, а също и една четвърт от дюкяните и къщите в града. Той е магистрат, той е съдник, той е командир и всичко. Редовно изпраща подкупи на сановниците в префектурата, на пет дни езда оттук. Убеди ги, че ако не бил той, варварските орди оттатък границата отдавна щели да превземат окръга.
— Предшествениците ми как приемаха деянията му? — попита съдията Ди.
Фън сви рамене и отвърна:
— Всеки нов съдия, назначен в Ланфан, бързо решаваше, че е по-лесно и много по-безопасно да кротува и да остави реалната власт в ръцете на Шиен. И се превръщаха в кукли, като Шиен им дърпаше конците, но пък всеки месец ги отрупваше с богати дарове. Те си живееха мирно и сито, а ние, простите хора, страдахме.
— Разказът ти не звучи много правдоподобно — студено каза съдията Ди. — Колкото и жалко да е, зная, че се случва някой местен тиранин да обсеби властта в един или друг отдалечен окръг. Още по-жалко е, че някои безволеви съдии се примиряват с подобно беззаконие. Но не мога да повярвам, драги, че осем години поред всички съдии, назначавани тук, са свеждали глава пред този Шиен.
— Повярвайте, че ние от Ланфан сме нямали късмет! — горчиво се усмихна Фън. — Имаше един съдия, който преди четири години се опълчи срещу Шиен. Само две седмици след пристигането му го намериха при
