реката с прерязано гърло от едното до другото ухо.
Съдията Ди се наведе рязко напред:
— Името на този съдия не беше ли Пън? — попита той. Фън кимна. — Според официалния доклад — продължи Ди — съдията Пън е загинал, сражавайки се с нахлули уйгурски орди. Тогава бях в столицата и си спомням, че изпратиха тленните му останки с военни почести и посмъртно го издигнаха в сан префект.
— Така Шиен потули убийството му — с безразличие обясни Фън. — А аз знам истината, с очите си видях трупа му.
— Продължавай! — нареди съдията Ди.
— Накараха значи насила единствения ми син да се присъедини към бандата главорези, които Шиен държи като лична охрана, и повече не го видях. По-сетне у дома дойде една гнусна гърбава бабичка, сводница на Шиен, и каза, че Шиен давал десет жълтици за Бяла Орхидея, по-голямата ми дъщеря. Изгоних я. Три дни след това дъщеря ми излезе на пазар и не се върна. Много пъти ходих в къщата на Шиен и молих да ми позволят поне да я видя, но всеки път неговите зверове ме налагаха с тояги и ме гонеха. След загубата на единствения ни син и на по-голямата ни дъщеря жена ми се поболя и преди две седмици почина. Грабнах бащиния си меч и отидох в дома на Шиен. Този път стражите му ме пребиха и ме оставиха ни жив, ни умрял на улицата. После, преди една седмица, няколко негодници подпалиха ковачницата ми. Тогава напуснах града заедно с Черна Орхидея, малката ми дъщеря, която днес пленихте заедно с мен, и се присъединихме към неколцина други мъже, хванали от отчаяние гората. Тази вечер се опитахме за пръв път да ограбим пътници.
Възцари се пълна тишина. Съдията Ди понечи да се облегне в креслото, но се сети, че облегалката му е счупена. Припряно опря отново лакти на писалището и каза:
— Разказът ти ми звучи познато. Всеки разбойник, пипнат на местопрестъплението, измисля нещо такова за пред съда. Ако си излъгал, главата ти ще се търкулне на лобното място. Ако се окаже, че си говорил истината, ще чуеш решението ми по-късно.
— За мен надежда няма — унило рече ковачът. — Ако негово превъзходителство не ми отсече главата, Шиен няма да пропусне да го направи. Същото важи и за другарите ми. Те до един са пострадали от жестокостта на Шиен.
Ди направи знак на Цяо Тай. Той се изправи и отведе Фън в килията му. Съдията стана и закрачи из кабинета. Когато Цяо Тай се появи отново, той се спря и каза замислено:
— Този Фън явно казва истината. Градът е във властта на някакъв местен тиранин и съдиите са били безсилни чучела в неговите ръце. Това обяснява и странното поведение на хората.
Цяо Тай се удари ядно с огромния си юмрук по коляното.
— Трябва ли и ние да се кланяме на тоя негодник Шиен? — гневно извика той.
По устните на съдията плъзна лека усмивка.
— Късно е вече — каза той. — Най-добре идете да поспите, утре ще има много работа за вас. Аз ще поостана още малко, за да надникна в тези стари архиви.
Тао Ган и Цяо Тай предложиха да помогнат на съдията, но той категорично отказа. Щом двамата излязоха, взе една свещ и влезе в съседната стая. С ръкава на изцапаната си пътна роба избърса плесента от етикетите на кутиите с документи. Оказа се, че последната датира отпреди осем години. Съдията я занесе в кабинета и изсипа съдържанието й на бюрото. Опитното му око бързо установи, че повечето документи се отнасят до обичайни всекидневни дела. На дъното на кутията обаче откри малък свитък с надпис: „Дело Ю срещу Ю“. Съдията седна. Разгъна свитъка и го прегледа набързо. Беше от съдебен процес за наследството на Ю Шушиен, губернатор на провинция, заселил се в Ланфан след оттеглянето си, починал преди девет години.
Съдията Ди затвори очи и мислено се върна преди петнайсет години, когато служеше в столицата като младши секретар. В онези години името на Ю Шушиен бе прославено из цялата империя. Изключително способен и до педантичност честен, предан служител на държавата и на китайския народ, той си бе спечелил слава с благожелателността и мъдростта си. Но когато получи от престола назначение за пръв държавен секретар, ненадейно си даде оставката от всички постове, позовавайки се на лошото си здравословно състояние, и се зарови в някакъв затънтен пограничен окръг. Лично императорът настойчиво го бе подканил да премисли решението си, но Ю Шушиен упорито отказа. Съдията Ди си спомни, че навремето тази внезапна оставка предизвика истинска сензация в столицата. Значи Ю Шушиен е преживял в Ланфан последните си години.
Съдията Ди разгъна пак документа и внимателно го прочете от край до край. Оказа се, че когато се оттеглил тук, Ю Шушиен е бил вдовец, преминал шейсетте. Имал един син, Ю Ки, трийсетгодишен. Малко след пристигането си старият губернатор се оженил повторно за едно осемнайсетгодишно селско девойче на име Мей. От този неравностоен брак му се родил втори син, наречен Ю Шан.
Когато старият губернатор почувствал, че краят му наближава, извикал при смъртния си одър сина си Ю Ки и младата си съпруга с невръстното момченце. Казал им, че на жена си и на втория си син Ю Шан завещава свитък с нарисувана от самия него картина, а всичко друго оставя на Ю Ки. Не се съмнявал, добавил той, че Ю Ки ще се погрижи втората му майка и природеният му брат да получат полагащото им се и нищо да не им липсва. След като се разпоредил по този начин, старият губернатор издъхнал.
Съдията Ди погледна датата на документа и пресметна, че сега Ю Ки трябва да е около четирийсетгодишен, вдовицата наближава трийсет, а синът й е на дванайсет години.
Според документа веднага след погребението на баща си Ю Ки изпъдил втората му съпруга и Ю Шан от дома. Заявил, че с последните си думи баща му недвусмислено показал, че не смята Ю Шан за свое дете и че той не бил длъжен да се грижи нито за него, нито за майка му прелюбодейката. Вдовицата подала в съда тъжба да бъде отхвърлено устното завещание и съгласно обичайното право половината от наследството да се даде на сина й. Точно по това време Шиен установил тиранията си над Ланфан и, изглежда, на съда не му е било до тази жалба.
Съдията Ди нави свитъка. Помисли, че на пръв поглед вдовицата няма убедителни доводи. И последните думи на стария губернатор, и голямата разлика във възрастта между него и втората му съпруга като че потвърждаваха изневярата на госпожа Мей. От друга страна, необичайно беше човек с безупречна нравственост, като благородния Ю Шушиен, да избере толкова сложен начин, за да обяви, че Ю Шан не е негов син. Ако наистина е бил уверен, че жена му го мами, нормално е било тихомълком да я отпрати със сина й някъде, като запази непокътната честта на знатния си род. А и тази картина — що за странно завещание? Необяснимо беше и това, че Ю Шушиен не е оставил писмено свидетелство за волята си. Би трябвало човек с неговия богат административен опит да знае, че устните завещания почти винаги стават повод за люти семейни разпри.
Всичко това трябваше внимателно да се проучи. Нищо чудно покрай него да изскочи наяве и причината за загадъчното и внезапно оттегляне на Ю Шушиен от длъжност. Съдията Ди прехвърли и другите документи, но не откри нищо, свързано с делото „Ю срещу Ю“. Нито пък някаква улика срещу Шиен.
Той прибра документите обратно в кутията. Остана още дълго умислен в креслото си. Трябваше да намери начин да прогони насилника Шиен, но мислите му отново и отново се връщаха към стария губернатор и чудатото му завещание.
Едната свещ припука и угасна. Съдията Ди въздъхна, взе втората и се отправи към покоите си.
Глава 3
Съдията Ди става свидетел на свада насред пазара; един младеж предрича убийството на баща си.
За свое учудване на сутринта съдията Ди установи, че се е успал. Закуси набързо и веднага отиде в кабинета си, където завари всичко в идеален ред. Креслото му бе поправено, бюрото — лъснато. Върху него с почтително старание, в което личеше ръката на сержант Хун, бяха подредени любимите четки на съдията, туш и останалите приспособления за писане.
Той намери сержанта в стаята с архивите. Двамата с Тао Ган бяха помели и проветрили влажното помещение и сега ухаеше приятно на восък, с който излъскваха червените кожени кутии за документи. Съдията кимна със задоволство. Седна на бюрото и нареди на Тао Ган да извика Ма Жун и Цяо Тай.
Когато и четиримата му помощници застанаха пред него, съдията най-напред попита сержант Хун и Ма
