преследваше престъпника, беше неуморим. Но след изобличаването му, след като получеше неговите признания, искаше час по-скоро да забрави случая. Ненавистно му бе да присъства на екзекуции, на всичките кървави изтезания.
Откак бе говорил с учителя Жеравова Роба, мисълта да напусне службата го преследваше настойчиво и накрая се превърна във властно желание. Съдията си помисли, че вече е на четирийсет години. Не беше толкова късно да започне нов живот в малкото имение, което притежаваше в родната си провинция. Нима имаше нещо по-добро от мирния живот, далеч от градската суетня? Ще може да чете, да се посвети на възпитанието на децата си. Най-сетне ще има възможност да се заеме с онова, което от толкова време възнамеряваше — превеждането на някои от класическите текстове на съвременен език, така че да станат достъпни за всички. Не е ли и това също толкова достоен начин да служиш на държавата, колкото да посвещаваш времето си на човешката низост? В живота има толкова хубави неща, а за неговия пост претендираха множество чиновници.
И все пак съдията не бе съвсем уверен дали това е правилно решение. Какво би станало с империята, ако всички чиновници постъпят по този начин? Не беше ли негов дълг да даде по-късно възможност на синовете си също да станат държавни служители? Дали откъснатият живот ще позволи на момчетата достатъчно да се подготвят за изпитанията на бъдещето?
Съдията поклати глава и смушка коня. Като че ли единствено стиховете, прочетени в обиталището на учителя Жеравова Роба, можеха да му дадат отговор:
След странния разговор с отшелника тези стихове час по час изникваха в съзнанието му. Съдията въздъхна. Ще помоли стария учител да реши наместо него. Той ще съумее да му обясни кой от двата пътя му подхожда.
В подножието на планината слезе от седлото. Викна някакъв селянин, който работеше на близката нива, и го помоли да наглежда коня. По стръмната пътека се зададоха възрастен мъж и жена му, събирачи на дърва. Лицата им бяха сбръчкани, ръцете — възловати и сухи като клоните, които мъкнеха на гръб. Мъжът спря и свали тежкия си наръч на земята. Изтри стичащата се от челото му пот и попита вежливо:
— Накъде се е запътил почитаемият господин?
— Отивам при учителя Жеравова Роба — сухо отвърна съдията.
Старецът поклати бавно глава:
— Няма да го намерите у дома, почитаеми господине. От четири дни насам къщата е празна. Заварихме вратата да се хлопа, а пороят бе изкоренил всичките цветя. Ние с жена ми струпахме там събраните дърва.
Съдията се усети неописуемо самотен.
— Напразно ще си губите времето да ходите дотам, почитаеми господине — намеси се и селянинът, който стискаше юздата на коня му.
Съдията я пое машинално и попита събирача на дърва:
— Какво е станало със стария учител? Тялото му там ли е?
Лукава усмивка пробяга по сбръчканото лице. Човекът поклати умислено глава:
— Хора като него, почитаеми господине, не умират като вас и като мен. Те не принадлежат на този окаян свят, накрая отлитат като дракони в синьото небе и нищо не оставят след себе си.
Старецът метна отново вързопа на гърба си и закрачи по пътя.
Изведнъж всичко се проясни в главата на съдията. Той бе намерил отговора! С широка усмивка каза на селянина:
— Аз пък принадлежа на този свят. И ще продължа да се рия в пръстта!
Метна се на седлото и пришпори коня към Ланфан.
Послеслов
В повечето китайски разкази за изумителни престъпления и тяхното умело разкриване магистратите се занимават с три или повече случая едновременно. Такъв подход възприех и аз в настоящия роман. По мое мнение в това отношение китайските криминални истории са по-реалистични от западните: населението в един окръг е било многобройно, тъй че е логично наведнъж да са се разследвали няколко дела.
В романа следвам стародавната китайска традиция накрая да се прилага описание на екзекуциите. Китайското чувство за справедливост изисква с най-големи подробности да се възпроизведат изтезанията, на които се подлагат престъпниците. Възприех също така обичая на китайските писатели от времето на династията Мин да описват хората и живота такива, каквито са в тяхното собствено време, независимо че събитията се разиграват векове преди това. Същото важи и за илюстрациите, които възпроизвеждат костюми и обичаи от епохата Мин (1368–1644), а не Тан.
Съдията Ди е прочут древнокитайски следовател. Той е историческа личност, един от известните държавници на Танската династия. Истинското му име е Ди Жендзие, живял от 630 до 700 г. По-късно става председател на Императорския съд и мъдрите му съвети оказват благоприятно влияние във воденето на държавните дела. И все пак голямата си слава дължи на своите следователски умения, превърнали го през следващите столетия в герой на разкази, които нямат много общо с действителността.
Убийството в затворено помещение ми бе подсказано от един анекдот, свързан с известния държавник от времето на династията Мин Йен Шифън, починал през 1565 г. Разказва се, че бил изобретил четка, която изстрелвала смъртоносна стрела при загряване на пламък. Той си служел с нея като защитно оръжие.
Тайното завещание почерпих от добре известен китайски криминален разказ. Кратка негова версия е публикувана в един старинен сборник с криминални случаи, който издадох на английски под заглавието T’ang-yin-pi-shih. Parallel Cases from under the Pear Tree, a 13th century manual of jurisprudence and detection (Sinica Leidensia Series, vol. X, Leiden, 1956). Там завещанието е открито подлепено в списъка от известния Бао Кун, съдията Бао, големия следовател от времето на династията Сун. Пръснатите в пейзажа указания и темата за лабиринта са измислени от мен. Схемата на лабиринта възпроизвежда точно някои таблички за горене на благовония. Според стария китайски обичай в непрекъснатата бразда се насипва благовонен прах, който изгаря постепенно.
Мотивът за влечението на жена към друга жена се среща в множество стари китайски истории. Подобни връзки в немалка степен са били обусловени от затварянето на жените в специални отделения на дома, където те общували изключително помежду си. Темата е широко разгледана в моята книга Erotic Colour Prints of the Ming Period (Tokyo, 1951, vol. I, pp. 146–148). В настоящия роман този мотив ми дава възможност да покажа на читателя „модерността“ на старата китайска литература.
Лъжливата жалба на тримата монаси в глава VII е почерпена от T’ang-yin-pi-shih. В старите истории неведнъж се среща и образът на узурпатора, представен или като герой, или като злодей, обуздан от справедливия съдия.
Най-сетне, учителят Жеравова Роба всъщност въплъщава и модернизира почти задължителната за всички криминални истории тема за Deus ех machina. При разплитането на някой особено загадъчен случай съдиите обикновено получават помощ от свръхестествено същество — понякога от самия повелител на сенките. Модерният читател едва ли би преглътнал подобна намеса, затова въведох образа на стария даоистки отшелник. По време на разговора му със съдията Ди в глава XIX не става ясно дали съзнателно, или неволно той подсказва истината на магистрата. Разликите между даоизма и конфуцианството са достатъчно добре известни, за да се спирам подробно на тях. Ще отбележа само, че съдията Ди като правоверен конфуцианец придава изключително значение на нравствените ценности: справедливост, дълг, добродетел и т.н., докато учителят Жеравова Роба защитава даоисткия принцип за относителността на възприетите стойности и прославя съгласуваната с природните сили ненамеса.
