Това бяха група северни острови, които принадлежаха на Шотландия. Там бе пратен на заточение чичото на Мери, Доналд Бейн. Мери прие предложението на момичето. Несъмнено това ще се окаже единственият й шанс да избяга преди смрачаване. Мери не желаеше да мисли повече за това, което я очакваше, ако не успее да се измъкне. Стори й се, че в гърдите й е заседнала голяма буца.
Изабел я държеше здраво за ръката.
— Не се бой от него. Съвсем не е толкова лош, колкото го смяташ.
Мери навлажни изсъхналите си устни.
— Не се страхувам от брат ти, Изабел.
Изабел не беше много убедена.
— Сигурна съм, че брат ти няма да ми позволи да изляза с теб от замъка.
Изабел изсумтя.
— Ще ти разреши, ако го помоля!
Мери реши да запази спокойствие и да не се отказва от намеренията си. Последва Изабел в залата. Момичето хукна радостно към братята си. Джефри я поздрави с някаква шега, която я накара да се изкикоти, а Стивън спря внезапно да издава заповеди и изгледа замислено Мери. Забеляза възхищението в очите му, когато той видя, че тя е облечена в дрехите на сестра му.
— Изглеждате доста различно, госпожице — прошепна той.
Мери стисна зъби и отмести поглед. Сърцето й биеше толкова силно, че се страхуваше да не би той да го чуе и да се сети какво означава този маскарад.
Изабел се намеси.
— Искам да покажа на Мейри крал Руфъс, Стив. Разрешаваш ли ни? Моля те!
Мери се изпоти, докато мислеше за бягството и очакваше.
Стивън почти не гледаше към сестра си.
— Интересуваш ли се от понита?
— Обожавам конете — успя да промълви Мери.
Стивън я изгледа продължително. След това потупа Изабел по главата.
— Вървете.
Изабел изписка и го прегърна. След това хукна да бяга към изхода. Мери се обърна, за да я последва. Не вярваше на късмета си. Усети, че той я гледа. Погледът му я пронизваше.
— Внимавай — изрече той тихо и заплашително. — Няма да успееш да избягаш от Олнуик, госпожице, така че по-добре не се опитвай.
Отгатна някак намеренията й, но тя не загуби увереност. Нищо вече няма да я спре, нищо.
Изабел бърбореше шумно и дърпаше Мери след себе си. Мери не й обръщаше внимание. Той действително ли подозираше, че тя има намерение да избяга? Или последните му думи бяха само предупреждение? Ако беше отгатнал плановете й, нямаше да я изпусне повече от поглед!
Тръгнаха нехайно към конюшнята. Изабел подскачаше безгрижно напред, докато Мери почна да дебне подходящ момент, за да се измъкне. Гърлото й беше пресъхнало, а сърцето й биеше учестено. Започна да изостава от Изабел. Това не беше трудно, тъй като момичето тичаше с всичка сила.
Дворът на замъка беше пълен с хора като вчера. Група перачки перяха дрехи в едно голямо корито. Други слуги щъкаха наоколо. Наковалнята на ковача звънтеше. Овчар водеше малко стадо несъмнено за нуждите на кухнята. Овците му се бяха пръснали навсякъде, като увеличаваше бъркотията и вдигаше още шум. Две малки рунтави кучета се забавляваха страхотно, като гонеха поверениците си, а овчарят тичаше ту подир някоя овца, ту подир агне. Двама рицари излизаха под вдигнатата решетка.
Изабел се намираше вече далеч от Мери. Внезапно момичето спря и я повика.
— Не можеш ли да вървиш бързо? Искаш ли да потичаме? — Тя се засмя и хукна да бяга.
Мери се закова на място и загледа как детето изчезва в тълпата от крепостници и свободни хора. Огледа се предпазливо. Никой не я следеше. Изведнъж се шмугна в дългите сенки на рицарската зала. Спря там.
Беше останала без дъх. Трепереше от страх и възторг. Вдигна бързо качулката на пелерината и я нахлупи над лицето си. Двама души в кожени ризници и с мечове минаха бавно покрай нея. Мери отмести поглед от тях. Единият от тях й махна. Тя му отвърна.
Сърцето й биеше оглушително. Сметнаха я за Изабел. Значи планът й беше проработил.
Мери се огледа. Погледът й се спря на дърводелеца и неговите чираци. Те разтоварваха каруца с дървен материал близо до някаква малка постройка, която изграждаха. На Мери й стана ясно, че не са свършили работата за днес, тъй като воловете не бяха разпрегнати. Събра малко смелост и се отдалечи от безопасните сенки. Приближи се бавно до тях, свела лице към земята. Мъжете свършиха с разтоварването и се върнаха към работата си, а коларят се качи обратно на капрата си. Каруцата беше празна. В нея нямаше нищо освен едно платно, което беше опънато предварително, за да го брани от дъжда.
Това беше нейният шанс — може би единственият й шанс. Мери се досети, че коларят ще потегли всеки момент. Тя се вцепени. Сърцето й заби лудо. Огледа се наоколо. Много хора тичаха, но никой не й обръщаше внимание. Тези, които нямаха работа, гледаха със смях мъките на овчаря да събере стадото си. Мери погледна към каруцата. Тя потегли напред. Коларят плесна с камшик и извика на воловете.
Мери не се поколеба. Вдигна полите си и се покатери отзад на каруцата.
Ожули си коленете. Мушна се под зеблото и се сви на кълбо. Сърцето й биеше лудешки. Всеки момент очакваше да чуе викове, които да разкрият бягството й. Беше вдигнала шум, докато се мяташе вътре. Коларят със сигурност я беше чул. Страхуваше се да помръдне. Боеше се да диша. Затвори очи и се помоли на Богородица.
Удивително, но никой не дръпна зеблото и не я издърпа за ухото от каруцата. Не се чуха викове, които да вдигат тревога. Каруцата продължи напред.
Стивън се качи по тясната вита стълба. Беше мрачен и не се усмихваше, докато влизаше в залата. Уил се бе завърнал от Лидъл. Това толкова бързо завръщане означаваше, че е разкрил коя е пленницата му. Вече не беше сигурен, че иска да узнае истината. Имаше лошо предчувствие.
Уил седеше на масата му и пиеше вино. Джефри и Бранд го гледаха нетърпеливо. Брент не издържа:
— Е, какво узна? Малката пленница на брат ми Мейри ли е в края на краищата? Или принадлежи на някой могъщ шотландски лорд?
Уил направи гримаса. Когато Стивън спря пред него, той мигновено разбра, че васалът му е разкрил коя е девойката в действителност и че му предстоят големи неприятности. Уил скочи на крака. Очите му бяха потъмнели от напрежение.
— Стивън — изрече той, като се поколеба, — в Лидъл цари плен хаос.
— Говори.
Уил преглътна.
— А Малкълм Кенмор е бесен.
Присмехулната усмивка на Бранд изчезна. Джефри гледаше втренчено. И Стивън замълча. Вече проумяваше какво предстои, но още не му се вярваше. Зави му се свят. Повтори:
— Малкълм Кенмор?
— Боя се, че тя не е незаконно дете на някой лорд — изрече мрачно Уил.
Стивън се досети каква е лошата новина, но попита:
— Коя е тя?
— Дъщерята на крал Малкълм.
В залата се възцари тишина.
Уил поясни предпазливо, сякаш смяташе, че не са го разбрали:
— Взел сте в плен принцеса Мери, господарю.
На Стивън още му се виеше свят. За миг не успя да проговори. После изрече:
— Дъщерята на Малкълм? Сигурен ли си?
Уил кимна.
Стивън беше толкова смаян, че не осъзнаваше какво му говорят. Дъщерята на Малкълм. Дъщерята на
