Влязоха в друга зала. Тя имаше висок таван и беше много по-просторна от онази долу. Явно беше част от кралските покои. Тук имаше само десетина души, които бяха погълнати от разговор. Беше много по- тихо. Сърцето на Мери пак задумка оглушително. Помъчи се да си внуши, че няма от какво да се бои.
— Стаите на краля са ето там. — Стивън кимна към мястото, където двама стражи пазеха внушителните дъбови врати.
Мери се мразеше заради малодушието си. Последва Стивън. Радваше се, че той я държи здраво за ръка. Той каза няколко думи на стражите и единият от тях влезе вътре. Почти незабавно се върна и им направи път да минат. Двама слуги ги придружиха.
Кралят стоеше насред стаята, а един свещеник говореше монотонно и четеше един свитък Мери реши, че става дума за инвентар на някакво имение. Кралят не слушаше. Гледаше тях двамата.
За миг Мери забрави за всички други в стаята, толкова колоритен на вид беше Уилям Руфъс.
Дългата му долна туника беше крещящо сребриста, а тази над нея беше с най-яркия пурпурен цвят, който Мери беше виждала някога. И двете дрехи бяха богато извезани със сребърни и златни нишки. Златният му колан беше много широк и заслепяваше очите. Беше инкрустиран с рубини и сапфири. Обувките му бяха позлатени. На заострените им върхове имаше пискюли, обсипани с още скъпоценни камъни. Кралят носеше няколко големи огърлици, много пръстени и, разбира се, короната на Англия.
Трима придворни се изтягаха в креслата зад краля и слушаха свещеника. Вниманието на всички се насочи към младата двойка. Свещеникът най-сетне забеляза, че никой не го слуша и гласът му заглъхна. Стивън въведе Мери в притихналата стая.
Уилям Руфъс се усмихна. За изненада на Мери той гледаше не нея, а Стивън. Тя вдигна очи към годеника си и видя, че лицето му е застинало като каменна маска. Обърна се пак към краля. Той най-сетне благоволи да забележи присъствието й. Неясно защо й се стори недоволен.
Знаеше, че не бива да отвръща на погледа му, но не се сдържа, тъй като никога преди не го беше виждала, а я бяха учили да го мрази, откакто се помнеше.
Беше чувала, че се перчи като паун и е содомит. Че харчи реки от сребро за нови дрехи. Видът му я изненада. Той излъчваше власт и сила и същевременно беше много смешен. Беше среден на ръст, червендалест и склонен към напълняване. Някога може би е бил привлекателен, но не и сега. Очите му бяха малки, но гледаха проницателно. Когато най-накрая се усмихна сърдечно, тя забеляза, че му е паднал един зъб. Той се усмихваше само на Стивън.
— Добре дошъл, Стивън, добре дошъл. Не очаквахме теб, а само малката ти годеница.
— Наистина ли? — изрече с меден глас Стивън. Мери позна веднага, че той мрази силно краля. Очите му бяха потъмнели, устните се присвиха, а в тона му се долавяше подигравка. — Смятахте, че ще я пратя тук сама?
Руфъс сви рамене.
— Но ни е приятно да те видим след толкова дълго отсъствие. Твърде отдавна не си ни идвал на гости. Двамата с теб имаме за какво да си поговорим. — Руфъс протегна ръка. — Днес ще вечеряш с нас.
Стивън коленичи, взе ръката на краля и целуна въздуха над нея. Движението му беше грациозно, но нещо му липсваше. От раменете и главата му се излъчваше пренебрежение. Руфъс най-сетне се обърна към Мери, която пристъпи напред и застана до Стивън. Направи дълбок реверанс и остана така, докато той не й позволи да се изправи.
— Значи ти си дъщерята на Малкълм? — изрече замислено той. — Защо е отлагал толкова дълго женитбата ти? На колко си години? Приличаш ми повече на дете, отколкото на жена.
Мери настръхна. Не й хареса високомерната му любезност. Вдигна очи и забеляза, че всички в стаята я гледат. Не биваше да предизвиква английския крал, но не й се искаше да му отговаря. Накрая неохотно отвърна на един от въпросите му.
— На шестнайсет години съм.
Руфъс я изгледа продължително, преди да прехвърли погледа си върху Де Уорън, който стоеше неподвижно до Мери.
— Харесваш ли я, Стивън?
Мери ахна. Ама че въпрос!
Кралят продължи да говори приветливо, сякаш тя не беше в стаята.
— Никак не прилича на Адел. Толкова е дребна и бледа, че може да мине за момче, ако не беше дългата й коса.
Мери се вбеси. Не можеше да повярва, че кралят посмя да я оскърби така. Обърна се към Стивън и зачака той да я защити.
Обаче Стивън сви рамене. Устните му бяха здраво стиснати.
— Знаеш, че не си падам по момчета.
Руфъс се усмихна.
— Не, но жените ти винаги са били едри и доста зрели.
Стивън се съгласи с краля. Тонът му беше не по-малко закачлив.
— Значи тя не ти се нрави? — Очите на Руфъс блеснаха отново.
— Тя е дъщеря на Малкълм. Това ми се нрави, сир.
На Мери й призля. Това беше последният смъртоносен удар. Стисна юмруци и впи нокти в дланите си. Те едва не се разкървавиха. Каза си, че няма да си изпусне нервите пред очите на всички.
За миг пак се възцари тишина. Стивън стисна ръката й успокоително, защото тя трепереше. Мери пламна от гняв и я дръпна рязко. Той я стисна толкова силно, че я прикова на място и тя бързо притихна. За неин ужас очите й почнаха да я парят от напиращите сълзи.
Но Руфъс смени темата на разговора. Почна да разпитва Стивън за положението в Нортъмбърланд. Мери не слушаше. Чувстваше се твърде съсипана, за да различава думите им. Искаше само да се махне възможно най-бързо от кралските покои, да се махне от ужасния крал, от Стивън и от всичко, което узна досега. Главата й се завъртя.
Но изведнъж Руфъс се обърна пак към нея.
— Как е баща ти?
Тъй като Мери се мъчеше с всички сили да не мисли за Малкълм, не успя да отговори, дори и след смушкването на Стивън. Тя примигна и реши да не плаче. „Не тук и не сега, моля те, Господи.“
— За баща ти те питам, принцесо — повтори Руфъс, сякаш говореше на някой идиот. — Как е баща ти? Не говориш ли френски?
Мери се опита да продума. Но усети, че ако отвори уста, ще изпищи.
Руфъс се обърна към Стивън.
— Да не е малоумна? Разумът й на мястото ли си е? Няма да те оженя за някоя, която ще ти роди глупаци.
— Разумът й е наред, сир, но е преуморена и, мисля, доста смутена.
Мери не смееше да повдигне очи от пода. По бузите й се плъзнаха няколко сълзи.
— Вярвам на преценката ти, защото никога не си грешил досега. Отведи я. Прати я в стаята, където ще живее заедно с няколко временно пребиваващи дами. Трябва да поговорим. Имаме много за обсъждане, след като толкова години не сме се виждали.
Стивън се поклони, стиснал здраво ръката на Мери.
— Сир.
Излязоха навън. Мери едва съзнаваше, че прекосяват залата и излизат на двора. Ходеше като малоумна, както я нарекоха преди малко. Почти се задави от чистия въздух.
Стивън разговаряше тихо с един въоръжен мъж. Мери започна да идва на себе си. Не протестира, когато Стивън пак я хвана за ръка. Не му обърна внимание, когато той я изгледа изпитателно. Минаха покрай войника на горния етаж.
— Госпожице?
Тя стисна зъби и не каза нищо. Почти не дишаше.
Стивън също замълча. Стражът им обяви бодро, че това е нейната стая и отвори широко вратата. Мери отблъсна Стивън, който я пусна, и влезе вътре. Той я последва, както тя и предполагаше. След това стражът си отиде.
