Най-накрая останаха сами.
— Мери — поде Стивън.
Мери изкрещя. Докато пищеше от гняв и мъка, вдигна ръка и го удари с всичка сила по лицето. Шумът от плясъка отекна високо в стаята.
— Махай се! — изкрещя Мери. — Веднага се махай от мен!
12
За миг Стивън остана неподвижен.
Мери също.
Звукът от шамара като че ли увисна в пространството.
Гневът се сля с нежеланието му да повярва на това, което стана.
— Мери — изрече строго Стивън. Пристъпи към нея.
— Не! — извика тя и вдигна ръце, готова да го отблъсне. И заплака неудържимо.
Той спря. Усети, че е нервна още при влизането им в двора на краля. Видя как неспокойствието й нарасна. Горчиво съжаляваше, че му се наложи да се държи така пред краля, но нямаше избор, знаейки характера на Руфъс. Не я обвиняваше, че го удари.
— Мери, трябва да ти обясня защо се държах така пред краля.
— Не! — Тя се отдръпна назад, докато краката й се блъснаха в едно от трите легла в стаята. Мигновено отскочи и се притисна към стената. Там се намираше възможно най-далеч от него.
— Мери — каза Стивън и си заповяда да запази спокойствие и да й говори като на болен или умопомрачен. — Не биваше да позволявам на краля да разбере колко се радвам, че двамата с теб ще се оженим скоро. Повярвай ми. По-късно ще ти обясня всичко по-подробно. След като се примириш с брака ни и ми станеш вярна.
— Никога няма да се примиря, никога няма да ти бъда вярна!
Стивън трепна.
— Да знаеш как те мразя! — извика Мери и изхлипа още веднъж. — Мили боже, нима наистина ще се омъжа за теб!
Стивън се стресна и се запита дали тя не е полудяла.
— Разбира се, че ще се омъжиш. Това вече е решено.
Тя изстена.
Стивън се почувства безпомощен. Изобщо не я разбираше.
— Не си на себе си. След като се успокоиш…
Безумният й смях го прекъсна. Сълзи обляха лицето й.
— Разбира се, че не съм на себе си! Обвиняваш ли ме, норманино? На теб би ли ти харесало да бъдеш затворник?
Той стоеше неподвижно. Лицето му беше безизразно, само челюстта му беше стисната. Настъпи продължителна тишина. Очите му станаха черни като катран, а тя ридаеше почти беззвучно.
— Ти не си затворничка, госпожице — изрече той най-накрая. Гласът му беше доста рязък. — Ти си ми годеница, скоро ще ми станеш жена.
Тя закри лицето си с ръце. Раменете й потрепериха. Сега риданията й се чуваха ясно.
Явно мисълта за женитбата беше причина за истерията й. Само не разбираше защо тя получи тази криза именно сега, а не по-рано. Досети се, че думите, с които я унизи пред краля, са предизвикали гневния й изблик. Загриза го чувство за вина. Почувства се виновен не заради изблика й, а тъй като й беше наложил насила този брак. Невъзможно бе да отрече това. По какво се различаваше от Уилям Руфъс?
Кралят беше ужасен, както винаги. Напомни си, че Руфъс не му предложи положение в обществото, власт или брак. Руфъс пожела да се възползва от него, да го насили. Обаче приликите между тях двамата наистина го плашеха.
Обаче и той беше безпомощен. Беше пленник на своята страст и амбиции. Нямаше как да я пусне на свобода, нямаше да го направи.
— Не си затворничка — повтори той, но дали, за да убеди нея, или себе си? Не смееше да си отговори на този въпрос. — Ще ми станеш жена! Всичко мое ще стане и твое.
Тя отпусна ръцете си. Лицето й блестеше от сълзите. Очите й гледаха сърдито.
— Не желая нищо от теб!
Вбеси го типично по женски.
— Не ме карай да ти припомням някои случки! — Той се надвеси заплашително над нея. — Никой не те насилваше да се държиш така в леглото!
Тя се задави.
— В леглото не… се преструвах… защото си истински дявол и сигурно си ме омагьосал… но във всяко друго отношение не те желая… и няма да те оставя да го забравиш!
Той замръзна. Сякаш омразата й го скова на мястото му.
— Няма значение, че не ме желаеш и не си ми вярна — изрече той с усилие. Нямаше връщане назад. — Ще се оженим, както се разбрахме двамата с баща ти.
— Не ми говори за Малкълм! — изпищя тя.
Стивън заподозря какво я беше разгневило толкова. Ужаси се при тази мисъл.
— Мери, на Малкълм ли се сърдиш?
— Мразя те! — изкрещя тя. Изведнъж се дръпна от стената и се нахвърли върху него. Поразеният Стивън я улови и залитна назад. Тя го заудря с юмруци. Стивън падна на леглото. Опитваше се да я прегърне, въпреки че тя го биеше. Вбесена от безсилието си да го нарани, тя впи нокти в кожата му. Стивън трепна от болка, когато един нокът остави дълбок белег върху бузата му. Нямаше друг изход, освен да я събори на леглото. Стана и докосна парещата драскотина. По бузата му течеше кръв.
Мери се сви на кълбо, прегърна корема си и зарида.
Стивън веднага забрави за раничката. Как да я изостави… въпреки омразата й към него? Седна до нея и я прегърна. Загали косата й, докато тя плачеше на гърдите му, без да се прикрива. Как да я утеши? Боже, прати Малкълм Кенмор в ада! Боже, накажи и самия него!
Тя се наежи, когато усети тялото му до себе си. Отскубна се. Скочи на крака и завика обезумяло:
— Ти си виновен!
Той не помръдна. Трепереше съвсем леко, почти незабележимо. Отвори уста, за да се защити, спомни си за отвличането и съблазняването й и веднага я затвори. Ако дръзнеше да се защити, само щеше да прехвърли вината върху баща й. А нямаше никакво желание да прави това.
Мери насочи пръст към него. Той затреперя неудържимо.
— Ти си виновен! Ти застана между нас! Заради теб Малкълм ми обърна гръб! Ти си виновен!
Колко го мразеше тя. Помисли си, че дълбоко в себе си се е надявал на нещо повече от изпълнен с враждебност брак. Беше си представял топлина и взаимна помощ, ведър смях и искрена вярност. Болка прониза гърдите му. Болеше го и за годеницата му, и за него самия.
Стана бавно. Ръцете му бяха стиснати в юмруци. Разтвори ги с усилие.
— Съжалявам, че обвиняваш само мен за всичко — изрече той сковано. — Но може би си права. Защото действително желая да се оженя за теб… и ще го направя, колкото и да ме мразиш.
Мери се задави от мъка и отчаяние.
Зъбите му изскърцаха от напрежение. Гърдите го боляха. Обърна се, отвори вратата и излезе.
Мери рухна на леглото веднага щом той затвори вратата зад гърба си. Усети, че няма сили да плаче повече. Болката пулсираше в нея. Искаше й се да удари леглото, да раздере чаршафите, да раздере и себе си. Искаше й се да опустоши всичко заради тази несправедливост. Чуваше се като някоя безумна жена, получила ужасяващ пристъп на лудост. Действителността й беше омразна.
Времето отминаваше. Тя се успокои постепенно и здравият й разум се върна. Спря да мисли и се
