само на себе си, докато станеше на шестдесет години. Ако жена му не желаеше да му помогне, не трябваше да мисли постоянно за това, а да се справи сам.
Не искаше да става добродушен. На този свят оцеляваха само силните. Не беше хубаво да копнее така за нея. Не беше лудял така и по Адел Бофор, когато бяха сгодени. Всъщност тогава изобщо не мислеше за нея, а за зестрата.
Адел Бофор така и не събуди желанието му, което сега не го напускаше. Самото присъствие на Мери караше мъжествеността му да пулсира болезнено. Не му беше лесно. Но нямаше да мисли за това още няколко дена — до сватбата.
Знаеше, че поне на едно може да разчита със сигурност. След сватбата жена му може би нямаше да му дава много уют извън леглото, но в него тя надминаваше и най-смелите му очаквания.
Не, нямаше да я бие. Така както се опитомява див сокол, щеше да спечели и нея — с нежност. Днес щеше да й купи подарък и щеше да й предложи да сключат мир. Прекалено дълго бе продължил раздорът помежду им.
Докато обикаляше от продавач на продавач, му се прииска да й купи повече неща. Една изящно издялана дървена кутия, която беше толкова малка, че почти безполезна, привлече вниманието му. За сметка на това беше приятна за окото. Хареса и една брошка, инкрустирана с голям гранат във формата на сърце. Понрави му се и една яркочервена дреха от фландърска вълна. Практичността надделя и той избра вълната, тъй като си представи Мери облечена в нея.
Но когато дойде време да си тръгва, вместо да се качи на коня, той се обърна, върна се и купи и кутийката, и брошката.
Стивън се върна в Тауър чак по обяд. Беше стоял няколко часа при търговците, докато избере какво да купи. Тръгна бързо по стълбите към стаята, където Мери живееше заедно с няколко други жени. Почна да предвкусва изненадата… и удоволствието й, когато получеше хубавите подаръци.
Един от стражите на Руфъс пазеше Мери денонощно, но Стивън също беше сложил на пост един от своите хора. Той кимна и на двамата и почука силно по вратата. Отвори самата Мери. Стивън се изненада, когато видя, че тя е заедно с Адел Бофор, която седеше на едно от трите легла в стаята. Мери поруменя виновно, когато го видя. Какво ли беше замислила? Дали пък в погледа й не се четеше умора?
— Май се уплаши, когато ме видя, госпожице.
— Разбира се, че се уплаших — каза тя и се постара да го ядоса, както правеше често напоследък. — С огромна радост бих се отървала от сянката си.
Откакто дойдоха в двора, той рядко я изпускаше от поглед. Нощем спеше на един сламеник в коридора недалеч от вратата й.
— Пределно ясно ми е, че ще се зарадваш — той я хвана за ръката. Тя се скова и си пое дъх. Докосването разтърси и него. Вкочани се от обзелото го желание, което нямаше да удовлетвори чак до сватбената нощ. — Какво криеш, Мери?
Тя не пожела да го погледне.
— Нищо. Аз… аз съм уморена. Моля те…
Адел се приближи грациозно. Бедрата й съблазнително се полюшваха.
— Добър ден, милорд — прошепна тя с дрезгавия си глас.
Стивън не отвърна на усмивката й. Мили боже, нима бе възможно тези двете да заговорничат срещу него? Всички инстинкти му нашепваха, че правят точно това. Адел дръзко го хвана за ръкава.
— Обяснявах на годеницата ти как протича церемонията. Тя не е запозната с нашите нормандски обичаи.
Стивън погледна Адел, която го съзерцаваше изкусително.
— Колко сте великодушна, лейди Бофор.
Адел сви рамене, отпусна ръката си и се обърна към Мери.
— Виждам, че лорд Стивън желае да останете само двамата, принцесо. Друг път ще си довършим разговора.
Мери погледна Адел и после отново Стивън.
— Да. Благодаря ти.
Адел излезе бързо от стаята, като леко докосна Стивън. Когато погледна отново Мери, той видя, че тя не е особено весела и даже е сърдита.
— Много интересно. Вие двете доста бързо се сприятелихте.
Мери пребледня, но се съвзе веднага.
— Но не сме толкова близки, колкото си бил ти с нея!
Стивън хвана ръката й и я стисна доста по-силно, отколкото възнамеряваше.
— Ревнуваш ли, скъпа?
— Разбира се, че не! — Тя се помъчи да се изтръгне от него, но не успя.
Стивън едва се сдържаше да не я прегърне. Мери разбра колко безсилен и неудовлетворен е той. Но след това погледът й попадна на явно възбудените му слабини. Туниката не успяваше да ги прикрие. Това го възбуди още повече. Той я пусна. Нямаше желание да се измъчва сега. Щеше да я има след три седмици.
— Какво криеш от мен, госпожице?
Тя побледня отново.
— Не крия нищо! Адел каза истината! Много мило от нейна страна, че ми предложи помощта си за сватбата! — В очите на годеницата му блеснаха сълзи.
— Живял съм почти десет години в дома на краля — каза й той. — Разпознавам интригата веднага щом я видя. Адел Бофор е като повечето дами тук. Тя е суетна, егоистична и безкрайно честолюбива. Какво замисляхте двете, Мери?
Мери стисна устни и не каза нищо. Той видя, че мислите препускат стремително в главата й. Когато тя заговори, той вече знаеше, че го лъже. Макар че очакваше това, разочарованието остави горчив вкус в устата му.
— Затворена съм в тази задушна гробница от почти една седмица! Сама шотландка сред стотици нормани. А на тебе не ти харесва, че си имам една приятелка. Няма да ни разделиш.
— Тя не е великодушна, госпожице. Не се сприятелява с никого, ако това не помага на кроежите й. Помни ми думите, Мери. Много бъркаш, ако я смяташ за приятелка. В двора няма приятели.
Тя го изгледа дръзко. Боеше се и трепереше.
— Предлагам ти да се откажеш от всичко, което сте замислили — изрече той рязко.
— Имаш голямо въображение — изрече тя през зъби. — Нищо не сме замислили.
— Подозирам, че скоро ще разберем — заяви той категорично. — Искаш ли да обядваш заедно с мен?
— Не — каза тя. — Много ме боли глава.
Лицето й съвсем не беше приветливо и ведро, както обикновено. Раздразнението и гневът загрубяваха чертите му. Мери сведе глава, дръпна се от него и понечи да излезе. Той я спря, като хвана рамото й.
— Чакай.
Махна на един от хората си, който се беше качил заедно с него. Мъжът се приближи. Носеше роклята от фландърска вълна. Тя беше увита грижливо в евтин ленен плат. Устата му се присви. Не изпита никакво удоволствие от подаръка, никакво.
— Какво е това? — прошепна Мери с широко разтворени очи.
— За теб, госпожице — изрече вежливо Стивън. Кимна за раздяла. — Надявам се главоболието ти скоро да премине.
Не й даде другите подаръци. Войната още не беше свършила.
Джефри се разхождаше из голямата зала. Загорялото му лице червенееше от гняв. Трябваше да се овладее на всяка цена. Кралят го бе повикал за трети път за последните няколко месеца. Но този път не го
