бяха накарали да чака. Този път самите хора на краля донесоха заповедта. Те го бяха придружили до Лондон и не се бяха отделяли от него до срещата му с краля.
Стражите, които стояха пред кралската спалня, бяха добили още по-надменен вид, отстъпвайки, за да го пропуснат. Церемониал майсторите веднага го бяха въвели. Едва тогава двамата рицари се бяха отдалечили.
Джефри едва не се препъна, когато влезе в стаята и се приближи до Руфъс, който седеше на трона — пълно копие на онзи в залата. В спалнята имаше още трима души — Дънкан, Монтгомъри и баща му Ролф де Уорън.
Очите на граф Нортъмбърланд бяха блеснали предупредително към него.
— За нас е голямо удоволствие, скъпи Джефри, че дойдохте толкова бързо — бе казал Руфъс.
На Джефри му се зави свят. Не се сещаше за никаква друга причина да бъде викан тук, освен за да бъде подложен на изпитание. Сигурно кралят ще поиска воините, които църквата му дължи.
Джефри коленичи и стана, когато кралят му даде разрешение.
— Сир?
— Дойде време да направите избор — каза Руфъс и се усмихна така, сякаш питаше Джефри какво е времето навън.
За миг сърцето на Джефри подскочи лудо, после се успокои.
— Ще се закълнете ли във вярност пред своя крал, архидяконе? Пред тези мъже, като призовете Бога за свидетел?
Джефри пребледня. Не беше сбъркал. Кралят не искаше от него просто да му служи вярно.
Той искаше много повече: Джефри да положи клетва пред свидетели. Напоследък някои свещеници обявиха, че никое духовно лице не трябва да се кълне във вярност на краля, че трябва да бъдат верни само на Бога и на папата. Тези реформатори отказваха да полагат такава клетва при получаването на сана си, а Рим ги окуражаваше да продължат да отказват това. Тези прелати оспорваха също властта на краля да назначава и облича във власт духовни лица. Досега Руфъс бе следвал политиката на баща си. Изискваше и упражняваше правата си над църквата, когато това беше необходимо. Затова назначи за кентърбърийски архиепископ Анселм. Сега настояваше Джефри да му се подчини и по закон беше прав.
— Кога трябва да се закълна? — попита Джефри. Устата му беше пресъхнала и той навлажни устните си. Беше се изпотил.
— Днес. Тук. Сега.
Джефри се насили да мисли, въпреки че беше поразен. Нямаше време да се измъкне с хитрост от новото трудно положение. Кралят настояваше клетвата да бъде произнесена незабавно. По принцип архидяконите не спадаха към най-видните духовници в кралството. Обаче Джефри бе ръководил Кентърбъри от смъртта на Лафран и притежаваше твърде голяма власт и влияние. Защото през последните четири години бе воювал срещу короната и беше фактически глава на църквата. Липсата на архиепископ го правеше ръководител на всички църковни дела. А сега Руфъс беше довел неспирната им битка до окончателна развръзка. Джефри имаше пред себе си два избора — да се закълне или да откаже. Не се съмняваше и за миг, че ако откаже, веднага ще бъде хвърлен в подземията на двореца. Руфъс се беше отнасял и по-зле с тези, които му се противяха и го предизвикваха.
— Колебаеш се — каза Руфъс. Усмивката му вече не беше приятелска. — Значи и ти си религиозен фанатик?
Джефри стисна зъби. Един мускул трепна на лицето му.
— Не съм фанатик — отговори той и се усмихна насила. — Ще изпълня волята ви, ваше величество.
И падна на колене.
Някой ахна. Може би беше Монтгомъри.
Джефри не беше фанатик, но каузата, за която се бореше, бяха църковните интереси. Той подкрепяше много от предлаганите реформи, подкрепяше защитата на правата на църквата срещу домогванията на краля. Знаеше, че ще продължи да прави това. Но последните четири години доказаха, че е невъзможно да победи краля в открита война. До какво доведоха всичките му усилия досега? Резултатът от последния отчет на църковните доходи пред краля беше, че той пак отне от епархията няколко хиляди лири.
Време беше да промени тактиката си. Възможно ли е да стане съюзник на короната, като скрито продължава да защитава интересите на църквата и Бога?
— Много мъдър избор — промърмори Руфъс. След това гласът му стана рязък. — Да свършваме с това!
Джефри се закле пред свидетелите, че ще поддържа и ще се подчинява всячески и завинаги на своя господар, крал Уилям Английски. Руфъс го изненада приятно, като му даде малко, но изключително доходно имение на юг. Джефри целуна коляното на краля и му позволиха да стане.
Погледите им се срещнаха. Задоволството на Руфъс беше очевидно.
— Докажи, че заслужаваш доверието, което ти имам и ще се издигнеш още повече — заяви той.
Джефри веднага разбра намека. Изпитанието още не беше свършило. И ако продължеше да се подчинява на волята на краля, щеше да спечели още. Тъй като беше само архидякон, Руфъс явно намекваше, че ще го назначи на много по-отговорен пост. Но Джефри не се въодушеви. Вместо това вътрешностите му се свиха болезнено. За миг се изплаши и отчая.
Изборът, който току-що бе направил, беше лесен в сравнение с този, който скоро трябваше да направи, ако кралят казваше истината.
Ролф дойде при него и стисна ръката му. Усмивката му вдъхваше увереност, но не беше особено ведра. Тъкмо се приготви да си тръгне и кралят извика.
— Чакай, скъпи архидяконе, чакай.
Джефри бавно се обърна.
Руфъс се усмихваше.
— Боя се, че това е само началото и ти предстои доста работа. Преди малко днес сутринта Анселм ми отказа. Няма да свика воините, които ми дължи. Заяви, че няма да използва мощта на Кентърбъри, за да подпомага кръвопролитните ми амбиции за повече власт — Руфъс втренчи поглед в него. Следващите му думи прозвучаха като въпрос. — Но ти, разбира се, ще ми доведеш тези васали.
Това беше първото изпитание. Този път Джефри не се помая. Независимо от последиците.
— Кога… и къде?
— След две седмици тръгваме на поход срещу Карлайл.
Джефри се олюля. Баща му, който стоеше до него, изгледа слисано краля. След това двамата, които външно толкова си приличаха, се спогледаха. В очите им се четеше тревога.
Руфъс се засмя и потри доволно ръцете си.
— Малкълм никога няма да заподозре какви планове имаме. Та нали само след няколко дена скъпата му дъщеря и нашият любим Стивън ще се оженят! — тържествуваше злорадо Руфъс. — Невъзможно е да не успеем! Шотландецът е обречен да загуби!
Мери не успя да заспи. На вечеря Адел й даде сигнала „да“, както се бяха разбрали, когато всичко стане готово. Отчаяние изпълваше душата й. Не смееше да се вглежда в мислите и чувствата си, защото знаеше, че в действителност не иска да избяга от годеника си.
Но трябваше да го направи. Длъжна бе да се измъкне от този омразен брак. Как да се омъжи за него след всичко, което стана?
Нима той не бе съсипал живота й?
Тя се обърна на другата страна. Камбаната току-що бе била за утринната молитва. Небето скоро щеше да стане сиво и щеше да се наложи да предприеме своя опит да избяга от всичко, което й беше противно. Неясно защо й се прииска да заплаче. Спомни си за разкошната червена вълна, която Стивън й бе подарил. Така и не я забрави.
Пажът й бе казал, че господарят му е яздил чак до Чипсайд, за да я купи.
Мери се обърна по корем. Чувстваше се безпомощна. Не проумяваше защо той й носи подарък, след
