като тя му заяви в лицето, че го мрази. Накара я да се почувства ужасно. Защото тази вечер щеше да му се отплати за подаръка с предателство.
Смуглият му лик изплува пред нея, както и още по-мрачните му думи, че трябва да внимава с Адел и че тук в двора няма приятели. Колко добре го разбираше сега. Той се нуждаеше преди всичко от приятел, от другар, от вярна жена.
Но това нямаше да бъде тя. Той й съсипа живота. Така беше, и Мери знаеше, че никога няма да му прости.
Главата я заболя. Това й се случваше често, откакто пристигна в двора и узна очевидната истина — баща й не играеше никакви игри и действително искаше да сключи съюз с Де Уорънови. Мери затвори очи, но сълзите й продължаваха да се стичат. Хубаво беше замислила това бягство, но какво щеше да стане след завръщането й вкъщи? Щеше ли Малкълм да я приеме, или ще я върне?
Ако той беше човекът, за когото го мислеше, би я приел с разтворени обятия и би се гордял от успешната й измама на врага. Сигурно обстоятелствата го бяха принудили да я отхвърли така. Мери беше мислила дълго и напрегнато, за да открие поне една полза, която ще извлече Шотландия от брака й освен мира. А Малкълм се подиграваше на идеята за мир, тъй като желаеше преди всичко да премести границата на юг до мястото, докъдето се е простирала някога Шотландия.
Мери никак не беше сигурна, че ще съумее да издържи всички изпитания, които я очакваха. Не спираше да си повтаря думите, които Малкълм изрече в онзи ден в полето. „Макинън ми обещава сигурната си подкрепа. А ти какво ще ми донесеш?“. Спомни си и Стивън такъв, какъвто го видя в онзи следобед. Лицето му беше потъмняло от разочарование, когато тя не му благодари за подаръка.
— Мери — прошепна Адел в ухото й. — Време е, трябва да вървим!
Моментът не беше подходящ да се отдава на незначителни спомени. Мери стана от леглото. Трепереше. Погледът й срещна очите на Адел. Черните зеници на богатата наследница пламтяха триумфално. Скоро щеше да получи Стивън, както бе замислила.
Стивън де Уорън представляваше най-голямата заплаха за плана на Адел. Той беше твърде хитър и явно подозираше какво се готви. По време на вечерята Мери изпълни съвета на Адел и сипа няколко капки опиум във виното му. Стивън изпразни няколко чаши бургундско и Мери видя, че му се доспива. Когато се разделиха на прага на спалнята, той примигваше сънено, а очите му бяха помътнели. Не се усъмни и за миг, че в момента хърка звучно и ще спи така още дълго.
Адел побутна Мери. Тя не биваше да се бави повече. Видя през цветното стъкло на тесния прозорец, че навън вече се развиделява. Облече си бързо дрехите, които беше си приготвила. Адел пропълзя обратно до леглото си, но се взираше в нея с котешкия си поглед. Никоя от другите жени в стаята не помръдваше. Беше толкова тихо, че чуваше неспокойното си дишане. Обу се светкавично. Помисли си, че постъпва като крадла, но взе пелерината на една от дамите.
Адел яростно й махаше да тръгва по-бързо.
Първият сив проблясък на зората проникна в стаята, когато Мери се измъкна навън. Стражите я запитаха къде отива и тя им обясни, че иска да отиде до тоалетната. Трепереше от студ. Това обясняваше защо си бе взела пелерина. Погледна към Стивън. В ъгъла, където се намираше сламеникът му, беше много тъмно. Не го виждаше ясно, но той даже не хъркаше. Поне за него нямаше нужда да се безпокои. Още бе под въздействието на опиума. С опънати до крайност нерви, Мери тръгна след единия страж по тъмния празен коридор.
Влезе в тоалетната. Не обърна внимание на миризмата и зачака. В този миг се досети, че повече няма да види Стивън, освен ако Малкълм не я върне обратно. Мили боже, какво правеше тя!
Мери подскочи от изненада, тъй като чу шум от силен удар и глухо тупване на земята. Събра кураж и надзърна навън. Стражът лежеше като мъртъв на пода, а някакъв друг мъж се беше надвесил над него. Лицето му беше маскирано. Той й махна гневно да побърза и хукна пред нея по задните стълби.
Мери не посмя да се бави. Не смееше и да мисли за друго, освен да се моли стражът да не е загинал по нейна вина. Не видя никого, докато летеше по стълбите след мъжа, нает от Адел.
Мери излезе през кухните. Досега бе държала пелерината така, че да закрива лицето й. Щом се озова навън, хукна да бяга.
Може би никой не я видя, докато прекосяваше светкавично празния двор и тичаше към конюшните. Във всеки случай не се чу предупредителен вик. Прикриваше старателно лицето си с наметката и така по нищо не се различаваше от другите жени. Несъмнено стражите бяха виждали не една жена да пресича крадешком двора на отиване или връщане от любовна среща. Мери заобиколи конюшнята и изхвръкна през една врата на дебелата външна стена. Слезе по стръмните каменни стъпала, мина по един техен коридор и излезе през друга. Озова се навън под стените на замъка. Беше на пристана. Беше успяла да се измъкне.
Но защо не се радваше?
Наоколо ставаше все по-светло. Изгряващото слънце приличаше на зряла кайсия на фона на мъгливия хоризонт. Беше страшно студено. За миг, докато Мери се озърташе за гребеца с лодката, който трябваше да дойде, тя изпита необичаен възторг при мисълта, че той няма да се появи. След това видя една малка лодка, която се приближаваше към кея и сърцето й заби оглушително. Разбра, че моментът е настъпил. Ако искаше да избяга, трябваше да го направи сега.
За миг се забави на ръба на пристана. Трепереше от ужас — трябваше мигновено да вземе страшно решение, от което нямаше връщане назад. Смяташе, че вече го е взела, но сега осъзна, че не е така, защото се колебаеше и не можеше да тръгне. Приближи се още повече до края на площадката. Стисна юмруци и се замоли някой да й даде съвет как да постъпи. Пред очите й изникна ликът на Стивън.
Изведнъж загуби всякакво желание да потегля. За две седмици той се беше превърнал в смисъла на живота й.
Лодката бавно се приближаваше. Мери заплака. Отначало не забелязваше, но после усети, че бузите й са се намокрили. Наистина ли трябваше да го обвинява за всичко, което се бе случило?
Вдигна юмрук и си запуши устата, за да не привлече вниманието на стражите на наблюдателната кула. Тя се беше измъкнала преоблечена като селянка от Лидъл, за да се срещне с Дъг, въпреки че знаеше, че постъпва неразумно. Именно тя не пожела да разкрие коя е на Стивън и пожертва девствеността си, но не каза името си. Мили боже, та именно Малкълм я даде на Стивън, без да я утеши дори с една дума, без дори да изчака да види дали е бременна.
Стивън не заслужаваше обидите и обвиненията, които тя хвърли в лицето му. По-лесно й беше да обвинява Стивън, отколкото себе си или още по-лошо — да обвинява Малкълм.
Мери закри лицето си с ръце. Мислите й я ужасяваха. Тя не бе нищо повече от жертва пред олтара на политиката. Осъзна ясно, че може би ще успее да избяга, но няма да има възможност да се завърне вкъщи. Ужаси се при тази мисъл. Никога нямаше да се върне вкъщи. Нямаше си дом.
Погълната от мъката си, не чу, че мъжът се приближава към нея изотзад. В мига, в който яркожълтото слънце се показа на тъмния хоризонт, нечия ръка се стовари върху рамото й.
За миг си помисли, че това е Стивън, че той въобще не е упоен, тръгнал е след нея от замъка и сега слага край на опита й за бягство. Обърна се, но не, за да заяви, че е невинна, а разтворила широко ръце от облекчение.
Маскираният мъж я сграбчи и я блъсна ожесточено.
Мери изпищя с всичка сила. Времето като че ли спря, когато тя политна във въздуха. В един, сякаш безкраен, миг, докато падаше, Мери забеляза с ужас, че я блъскат в Темза, за да се удави.
Падна с шумен плясък в реката и потъна. Отначало не можа да помръдне. Водата беше леденостудена и Мери се зашемети. Неистово желание за живот я извади от това състояние, но пелерината и полите й се бяха обвили около крайниците й и я сковаваха, докато тя потъваше бързо в мрака. В гърдите й избухна паника, когато почна да се задавя, тъй като не можеше да диша. Мери размаха ръце, но дрехите я бяха усукани още по-здраво и я потопиха по-надълбоко.
Мили боже, щеше да умре.
Щеше да умре, без да види пак тези, които обича, без дори да се сбогува с тях. В главата й се появиха милите им скъпи лица — на майка й, на братята й и на малката й сестра, Моди. Малкълм. Сърцето й се изпълни със скръб. И Стивън, тя си спомни за Стивън, когото беше предала толкова вероломно.
Мери не искаше да умира. Твърде млада беше, за да умре. Още не си беше поживяла. Сети се, че е
