Тя свали качулката от главата си, вдигна гарваново черните си коси и ги пусна да паднат. Те се спуснаха по гърба й и стигнаха чак до бедрата й.
— Какво искате да кажете, лорд Де Уорън? — попита надменно тя. След това отмести поглед, заобиколи го стремително и влезе в залата. Бедрото й се отърка в неговото.
Той я последва. Видя я как спира в центъра на залата и застава пред стълбите. Скръсти ръце. Тя пак се обърна към него.
— Стивън тук ли е?
— Той спи.
Тя се поколеба. Очите й гледаха изпитателно лицето му.
— А Мери?
Джефри се усмихна кисело.
— О, значи стигнахме до целта на посещението.
Тя се наежи.
— Всички вече знаят, че принцесата едва не се удави. Тя… жива ли е?
— Да.
Адел се извърна рязко, но той успя да забележи, че е уплашена.
Джефри прекоси краткото разстояние, което ги делеше, хвана ръцете й и я обърна с лице към себе си. Тя извика. Джефри не се беше отнасял грубо с жена досега. Дълбоко в себе си се засрами, но Адел не беше коя да е жена.
— Много объркана изглеждате, лейди Бофор!
Тя го изгледа гневно, но престана да се съпротивлява. Големите й гърди се вдигнаха и отпуснаха.
— Вие ли наехте убиеца? — попита Джефри и грубо я разтърси. — Вие ли?
— Не!
— Освен изкусителка да не сте и убийца? — попита той и я разтърси отново.
— Не!
Повярва й. Пусна я с облекчение.
Тя затърка ръце. Очите й бяха почернели.
— Признавам, исках Мери да се махне, но тя мислеше да избяга, а не да се удави!
— Замесена ли сте в опита за бягство?
Тя се подвоуми малко.
— Тя ме помоли да й помогна. Обвинявате ли ме за това? — нахвърли се тя върху него. — Обвинявате ли ме?
Той я гледаше неподвижно.
В очите й бликнаха сълзи.
— Стивън беше мой две години. Цели две години светът знаеше, че принадлежа на Нортъмбърланд! А сега какво? Какво! Станах за посмешище!
Той омекна.
— Най-малко вие, лейди Бофор, трябва да се оплаквате от липса на поклонници.
— Но никой не е Стивън де Уорън, наследник на граф Нортъмбърланд!
Колко добре разбираше амбициите й. Двамата много си приличаха.
— Сигурен съм, че ще си намерите добър мъж.
— Добър, да — в гласа й се долавяше нотка на горчивина. — Но могъщ и влиятелен? Не.
Неусетно и за себе си той се приближи до нея.
— Заради загубата на Нортъмбърланд ли сте готова да заплачете… или заради загубата на брат ми?
Тя примижа.
— Защо питате?
Стисна зъби. Цялото му тяло се втвърди, включително слабините му.
— Трябва да знам.
Тя го погледна в очите.
— Желаете ме, нали?
Той преглътна. О, господи, така беше!
— Дори само желанието е грях.
— Не! — прошепна тя и пристъпи напред. — Не е грях!
Внезапно той загуби контрол над себе си. Лицето й се озова в ръцете му.
— Копнеете ли за Стивън така, както за мен?
— Не! Никога не съм го желала така! — извика тя. — Колко жалко, че ти не си най-големият! Щях да се отърва някак от Мери, никога нямаше да те дам на нея! А след това щях да се омъжа за теб, за теб! И ти нямаше да съжаляваш!
— Много си позволяваш — каза той, но не пусна поразително красивото й лице. През ума му мина мисълта, че тя е способна на убийство, но тази мисъл бързо отлетя. Погълна го тъмен първичен страх и едно лошо предчувствие.
Адел не приличаше на вдовицата Там. Привличането й беше много по-силно и далеч по-опасно. Към тази примамливост бяха примесени още ред сложни причини да се държи така. Той ги долавяше, но още не ги беше разбрал.
— Признай, че ме желаеш — прошепна Адел.
Джефри погледна вдигнатото й нагоре лице и го обгърна с големите си ръце. Палците му се задвижиха леко по челюстта й и погалиха копринената кожа. Тя беше порочна грешница. Прииска му се да сподели греха й.
— Желая те.
— И аз те желая, мили боже! Особено нощем… — тя се отдръпна. Пълните й устни се разтвориха и потрепериха. Беше готова за целувката му.
Гледката го хипнотизира.
— Кажи ми — прошепна прегракнало.
Тя хвана едната му ръка и я стисна. След това я плъзна по тялото си. Джефри застина. Тя натисна дланта му още по-ниско, към извивката на женствеността си. Усети пулса й.
— Нощем се докосвам и си мечтая да си до мен. Когато викам, произнасям твоето име.
Той изстена. Ръката му механично обгърна хълмчето й, без да обръща внимание на тънката коприна, която я покриваше. Представи си какво си прави тя, представи си какво може да прави с нея. За пръв път осъзна колко много я желае. Прииска му се да се възпламени заедно с нея и двамата да изпаднат в някаква неистова животинска полуда. Страстта й го порази. Пожела поне веднъж през живота си да се забрави напълно и да изпълни всички мечти на тялото си. Желаеше да се потопи в бездната на пълната поквара заедно с нея. Само веднъж.
Той бе просто един мъж и при това слаб. Тя нямаше да бъде първата жена, с която бе спал, но може би щеше да бъде последната. Защото, ако получеше скоро поста, за който намекваше кралят, щеше да бъде длъжен да произнесе последните обети и да се отдаде безвъзвратно на Бог. Тези обети никога нямаше да наруши.
Джефри стисна ръката й. Очите й се разшириха от удивление. Устата му се изви в груба усмивка.
— Хайде да забравим добрите обноски, Адел. Днес. Сега.
Тя ахна. Той я поведе навън, като я държеше здраво. Наложи й се да тича, за да се движи редом с него. Пресякоха двора и минаха покрай конюшните. Той беше забравил за всичко друго на света. Забелязваше единствено жената до себе си. Мислеше само за злокобния й замисъл.
— Къде ме водиш? — попита тя с пресипнал глас.
— В гората — каза той късо. Дишаше тежко, но не заради бързото ходене.
Скоро дебелите стволове на дърветата ги закриха от чужди погледи. Джефри се обърна с лице към Адел. Задърпа обшития си със сърма колан. Той падна на земята. Златният кръст, който висеше на него, проблесна леко на дневната светлина на фона на падналите яркочервени есенни листа. Джефри не отделяше очи от лицето й. То го беше омагьосало. Свали робата си. Тя изскимтя, когато видя щръкналия му
