Тя подскочи. Видя го и примигна гневно с гъстите си черни клепки. Той се изненада, когато откри, че сълзите почти са изтрили красотата от лицето й.
— Стресна ме!
— Не съм го искал — той едва не докосна с пръсти влажната й буза. Тя се дръпна, преди да я е стигнал, и изправи рамене.
— Защо плачеш? — попита Джефри. Колко добре я разбираше. Тя го мразеше, че я е видял в миг на слабост.
— Кралят ме дава на Хенри Ферарс! — извика тя и зарида отново.
Джефри се подвоуми и тъй като тя страдаше много, я взе в прегръдките си. Много добре знаеше, че Ферарс изобщо не можеше да се сравнява със Стивън. Този рицар беше получил като награда за верността си голямо имение в Тютбъри и беше добър воин, но беше от далечен произход.
— Той е добър мъж, Адел. Сигурно е влюбен в теб… или пък скоро ще се влюби.
Джефри я прегръщаше предпазливо. Не беше свикнал да се държи така с жените.
Адел се сепна и отметна глава назад. След това ноздрите й се разшириха от гняв.
— Не ме интересува какви са чувствата му! Кралят ме обиди нарочно — само и само да уязви проклетия ми брат Роджър! А Стивън и Мери ме правят за посмешище, като демонстрират толкова явно колко се обичат!
— Лейди Бофор — промълви Джефри, полагайки огромни усилия да не трепери. Тялото му я желаеше неудържимо. — Никой няма да ти се смее.
Тя не помръдна. Мислите й се насочиха в друга посока, защото усети нарасналото му желание.
— Ти ме отбягваше — прошепна тя и сложи ръце на раменете му.
— Да, така е.
— Защо?
— Няма да разбереш — Джефри съжаляваше, че я докосва. Съзнаваше, че е готов да се подчини на страстта й. Същевременно не съжаляваше изобщо. Как да оцелее от тази битка, която водеше непрестанно? Тази битка беше по-важна от всички други. Това беше битката за спасението на душата му. Знаеше, че ако в него има поне грам святост, ще си отиде незабавно. Не помръдна.
Адел стискаше здраво раменете му.
— Защо си толкова мил с мен?
— Ти си в беда.
Тя примигна, когато в очите й бликнаха още сълзи.
— Никой досега не се е държал мило с мен. Това не е ли забавно?
— Преувеличавате, лейди Бофор.
— Не — тя разтърси силно главата си. — Родителите ми се отнасяха равнодушно към мен, защото не бях момче, а те много искали да имат син. Баща ми умрял още докато съм била в бебешката люлка. Майка я дали за жена на Уилям Бофор. Останах сираче на десет години. Нима не знаеше това? Бунтовници на север убили от засада Бофор и майка ми. Моят доведен брат — тя процеди с омерзение тази дума — въобще не дойде да ме види цели две години. Той ми беше опекун. А след това, след това искаше от мен само едно — устата й се сви в грозна линия. — Не говори за това, което не знаеш! Нищо не преувеличавам!
— Съжалявам — каза той и я притисна към себе си. Целуваше я с обич и с изключителна нежност.
Целувката почна някак лениво, а след това рязко се промени. Езиците им навлязоха дълбоко в устните им и се сплетоха. Адел се дръпна и ахна.
— Смятах те за непоколебим и опасен. Не си представях, че е възможно да се държиш галантно.
— В момента не се чувствам никак галантен, лейди Бофор — сините му ириси пламтяха.
Тя го погледна в очите.
— Не искам да си нежен с мен, милорд.
— Тогава да отпразнуваме сватбата заедно — предложи Джефри. Но докато обгръщаше устата й със своята, той разбра, че уталожва само болката в слабините си. В гърдите му щеше да продължи да властва страданието. Знаеше, че по-късно празнотата в него ще бъде много по-голяма отпреди.
Стивън се грижеше за Мери така, сякаш тя му беше любовница. Двамата пиеха заедно сватбен ейл. Всяка хапка, която преминаваше през устните на Мери, беше грижливо избрана за нея от мъжа й. Не беше време за разговори. Впрочем Мери не би могла да продума, дори и да опиташе. Усещаше единствено неговото присъствие и го гледаше умишлено дълго. Знаеше, че Стивън също мисли за настъпващата нощ.
Сигурно бяха минали часове, преди тържествената вечеря да свърши, но й се стори, че са изтекли само няколко минути. Имаше много развлечения — танци, клоуни, жонгльори, кучета, които изпълняваха различни номера, менестрели и един маймуноподобен мъж. Тълпата се отдаде на удоволствията от танцуването, празничните ястия, медовината и виното. Стивън я изгледа толкова безсрамно и похотливо, че Мери потрепери. Прииска й се да си отидат веднага.
— Ще ми позволиш ли да поговоря с дъщеря си и да й пожелая всичко хубаво?
Мери видя, че Малкълм им се усмихва и стои до тях на подиума. Стивън невъзмутимо стана. Даже се усмихваше.
— Разбира се. — Погледът му погали Мери. — Ще се върна след няколко минути, госпожо.
Гърдите на Мери се стегнаха, сърцето й гръмко заби. Той целуна ръката й. Устата му се задържа върху нея. Дъхът му лъхна кожата й.
Стивън слезе от подиума. Веднага го обкръжи група доброжелателни шумни познати. Малкълм се настани на неговото място и обви ръка около Мери. Тя отпъди всички непристойни мисли от съзнанието си. Развълнува се от това, че баща й сяда до нея и й желае всичко хубаво.
— Дъще, този брак май много ти харесва.
— О да, татко. Въпреки че отначало се борих срещу него и не го исках, вече желая Стивън от все сърце.
— Добре е, че изпълняваш така ревностно дълга си, Мери — каза Малкълм, без да се усмихва вече. Оглеждаше я внимателно.
Мери се напрегна. По гърба й плъзнаха тръпки. Имаше лошо предчувствие. Не я интересуваше какво се четеше в погледа на баща й.
— Татко? Възможно ли е сега, след като Стивън и аз сме женени, по границата наистина да настъпи мир?
Изражението му стана сурово.
— Много бързо забравяш!
— Какво да забравя? — попита тя. — Кръвта и смъртта ли?
— Много бързо забравяш коя си ти, Мери.
— Не съм ли жена на Стивън?
— Ти си моя дъщеря. Винаги ще бъдеш моя дъщеря. Нищо и никой няма да промени това.
Мери би се изпълнила с радостен трепет, ако той беше произнесъл тези думи по друг начин и при други обстоятелства. Но вместо това изведнъж стомахът я присви от неприятно предчувствие.
— Разбира се, татко. Това никога няма да се промени.
— Ти още си дъщеря на Шотландия.
Мери стисна масата. Изведнъж почна да се задушава.
— Да, така е.
Малкълм се усмихна, но в очите му нямаше весели пламъчета.
— Аз завися от теб, Мери.
— Зависиш от мен ли? — повтори тя машинално. В сърцето и душата й се появи празнота.
— Завися от твоята вярност.
— Какво искаш да кажеш? — извика тя и скочи на крака.
Малкълм също се изправи.
— Казвам, че принадлежиш първо на Шотландия, а чак след това на Де Уорън.
