подиума ги гледат разбиращо и едва крият веселото си настроение. Мери реши, че са съвсем наясно защо дамата закъснява толкова за вечеря, защото задоволеният вид на Стивън не скриваше нищо и по никакъв начин не можеше да бъде сбъркан. Мери се надяваше тя самата да изглежда по-благоразумна и сдържана.
Но никак нямаше да се ядоса, ако това не беше така и лъчите на любовта, които я заливаха цялата, бяха видими за всички. Нямаше да мисли повече за неприятни неща като Малкълм и неговите заповеди, например. Нямаше смисъл. Вече беше взела правилното решение. А след това, когато седна на мястото до Стивън, получи и последното доказателство, че е постъпила както трябва. Доказателството лежеше пред нея на масата.
Една цъфнала яркочервена роза.
Мери се слиса и застина на място. Погледна смаяно Стивън, който й се усмихваше лениво. В очите му се таеше обещание за нещо много повече от секс.
— Откъде я намери? — това бяха първите думи, които й дойдоха наум.
— Странно е, нали? Роза през зимата. За теб е, мадам. Подарък от мен.
На Мери й се доплака. Седна, без да докосва розата. Той беше подрязал късо стъблото и то приличаше много на розата, изобразена на щита му. Всъщност беше съвсем същата и в най-малките подробности.
— Всъщност майка ми отглежда рози. Предполагам, че топлото време от предишната седмица е излъгало растенията и те са цъфнали преждевременно.
Мери не искаше да се разреве като някоя глупачка. Какво означаваше това? Тя погледна решително Стивън в очите. Реши да разбере какво точно е имал предвид той с този романтичен жест, на който не го беше смятала способен досега.
— Стивън, ти си отрязал дръжката. Тази роза… е пълно копие на онази върху щита ти.
Той се усмихна от удоволствие.
— Съгласен съм, мадам. Надявах се да го забележиш.
— Какво означава това? Ти я носиш върху връхната си дреха и върху оръжията си.
Той се наведе към нея. Погледът му помилва лицето й. В гласа му се долавяше напрежение.
— Страховитото черно поле, на което се крепи всичко, е мощ, Мери, и предупреждение към всички, които пожелаят да воюват с нас.
Мери потръпна.
— Бялото поле отгоре означава непорочност, а златното — знатност.
— А… розата?
— Червената роза е символ на страстта, мадам. Изненадвам се, че питаш.
Мери се изчерви. Сърцето й заби лудо. Мощ, непорочност, знатност… страст.
— Де Уорънови са прочути с мощта си, чувството си за чест, знатността си и изключителната си страст в защитата на всички каузи, скъпи на сърцето им — изрече Стивън с тих и напрегнат глас. Погледът му се задържа върху нейния.
Мери стоеше като омагьосана. Знаеше, че е разбрала правилно жеста му. Заедно с розата той й даваше и себе си.
— Стивън… благодаря ти.
Стивън се вторачи в нея. Мери дълго не отвърна поглед. Неговият си остана все така напрегнат. След това посегна към розата. Той я спря светкавично.
— Но внимавай — прошепна той — да не се убодеш от бодлите.
Повечето сутрини Стивън беше погълнат от делата по управлението на земите си, които обсъждаше с управителя си в залата. Но този ден не стана така. Той стоеше прав и се взираше невиждащо в камината. Мери беше заета с домакинските си задължения. Той знаеше, че тя е в кухненския килер с артелчика. Васалите от свитата му също се бяха разпръснали по своите дела. Беше съвсем сам. Това му се случваше много рядко.
Усещаше постоянна болка в тила си. Добре познаваше това страдание. То го спохождаше от много години насам и се появяваше тогава, когато беше уморен или го грозеше беда.
Беше женен от четири дена. Четири съвършени дена, които надминаха всичките му очаквания. Ако не се познаваше толкова добре, би помислил, че се е превърнал в романтичен глупак. Толкова щастлив беше с жена си, толкова сляпо влюбен. Не му се вярваше, че е намерил и й е подарил червена роза. Но го беше направил. Тя беше разбрала отлично смисъла на дара. Остана и много доволна — прочете това в очите й.
Трябваше да бъде на седмото небе от щастие. Но вместо това страдаше от най-тежкото главоболие, което го беше сполетявало някога.
Защото ужасният въпрос не беше намерил още решението си. Успял ли бе Ролф да отклони краля от плана му да измами Малкълм и да превземе Карлайл? Или щеше да трябва да тръгне на война срещу дома и семейството на жена си?
Мили боже, как щеше да реагира тя, ако той тръгнеше на бой срещу Малкълм? Щеше ли да разбере, че той изпълнява дълга си към своя крал? Ще му помага ли, както щеше да бъде длъжна?
Тя му беше жена. Отношенията им се бяха променили, откакто тя се събуди след опита за убийство. Безспорно беше приела охотно съдбата си и беше дошла доброволно при него в деня на сватбата. Изпълняваше с ентусиазъм задълженията си в Олнуик. Стивън виждаше, че тя се старае всячески да му угоди. И, мили боже, беше му много приятно. Но дали щеше да бъде вярна единствено и само на него?
Мери беше едно от най-гордите и решителни човешки същества, които той беше срещал някога. Възможно ли е хитрушата, която му се съпротивляваше и го предизвикваше всячески, да се е променила толкова бързо? Беше ли жена му вярна само на него в сърцето си? Беше ли?
Не знаеше.
Боеше се да узнае.
Боеше се от това, което щяха да му донесат следващите дни.
На следващия следобед граф и графиня Нортъмбърланд пристигнаха в Олнуик. С тях бяха Изабел и Джефри. Стивън не беше в замъка, когато те дойдоха. Затова Мери излезе в двора да поздрави своите свекър и свекърва, както беше обичаят. Всички си размениха топли и сърдечни приветствия. Мери изпита нелепо удоволствие от това, че семейството на мъжа й не само я приема, но и обича.
След това Мери хукна към горния етаж, за да нагледа преместването на вещите на Стивън и нейните от господарската спалня. Прииска й се да беше знаела предварително за пристигането на графа и графинята. Виковете на стражите по наблюдателните кули, последвани от тропота на малка група конници по спуснатия мост и в двора й известиха, че Стивън се е прибрал вкъщи. Мери се засмя от радост, отиде до бойницата, която служеше за прозорец и загледа как мъжът й слиза от жребеца си и подава юздите на оръженосеца си. Беше покрит с кал до коленете. Последните няколко дни бе валяло непрестанно. Стивън щеше да има нужда от баня, но Мери беше сигурна, че няма да се изкъпе чак до вечерта и че първо ще иска да се наслади на компанията на близките си.
След известно време, след като се убеди, че господарската спалня свети от чистота и е готова за графа и жена му, Мери слезе на долния етаж. Докато наближаваше залата долу, й стана ясно, че графът и синовете му разговарят оживено, но внимават много някой да не ги чуе. Тя не чу женски гласове, затова й се стори, че се натрапва и идва неканена. Забави ход. На ъгъла чу Джефри да споменава, че укрепленията на Карлайл представляват купчина камъни, които се нуждаят от незабавен ремонт.
На Мери не й направи почти никакво впечатление фактът, че Карлайл е темата на разговора им. При появата й тримата, седнали на масата мъже замлъкнаха мигновено. Тя спря. Усмивката на лицето й, предназначена за мъжа й, изчезна, а поздравът на върха на езика и си остана неизречен. Тримата Де Уорън се обърнаха към нея. Никой не се усмихваше. Очевидно я смятаха за натрапничка и съвсем явно не желаеха тя да слуша спора им.
Мери спря посред пътя си на входа на залата. За пръв път от женитбата им се почувства шотландска
