Мина й през ума, че този брак е бил грешка. Бил е обречен от самото начало.
Обаче не преставаше да си припомня събитията от последните няколко дена, горещите погледи на Стивън, леката му усмивка и начина, по който я съзерцаваше, когато имаше сладострастни намерения. Спомни си как й даде розата.
Мери се задави. Погледът й се плъзна по множеството долу. Отначало се взираше безцелно, а после се огледа, за да намери мъжа си. Бързо го откри, защото той се извисяваше над хората около себе си с големия си ръст. В очите й се появиха сълзи. Той тръгваше на война срещу народа й. Може би дори щеше да кръстоса меч с някой от нейните роднини. Мери обгърна раменете си с ръце. Душата й се изпълни с мъка. Запита се дали ще му прости някога.
Обаче не откъсваше очи от него. Не си беше сложил шлема и лицето му беше напълно открито. От мястото, на което стоеше, Мери не виждаше добре изражението му, но все пак успя да забележи, че то е мрачно и непоколебимо. Сигурно той усещаше погледа й. Вероятно се досещаше, че го гледа. Нямаше ли поне веднъж да погледне нагоре?
Мери се стресна, защото разбра, че въпреки страшното скарване снощи, още храни някакви чувства към него. Някаква нежност. Нямаше как да го отрече. Защото той отиваше на война. Изглеждаше безсмъртен, но не беше. Във всяка битка, дори в игралния турнир, се криеше смъртта. Ами ако го раняха днес или даже го убиеха? Прилоша и от тази мисъл. Ужаси се от нея. Мери стисна грубата каменна издатина и се наведе напред. Чисто импулсивно извика:
— Стивън! Стивън!
Той не я чу. Беше потънал в разговор със своя оръженосец. Мери се уплаши и задиша тежко. Сърцето й заби болезнено. Не биваше да му позволява да потегля така. Колко глупаво постъпи, че го пусна да си иде снощи! Реши твърдо да привлече вниманието му на всяка цена.
— Стивън! — изкрещя тя. — Стивън!
Той я чу и застина на място. След това изви бавно глава и вдигна очи към нея.
Погледите им се срещнаха и задържаха един в друг въпреки голямото разстояние, което ги разделяше. Мери не знаеше какво да каже. Искаше да извика, че съжалява, но не беше сигурна за какво — може би за задънената улица, в която се озоваха заради взаимното им недоверие, може би за епохата, в която живееха. Обаче беше гневна и се страхуваше. Той тръгваше толкова спокойно на бой срещу баща и само няколко дни след сватбата им. Престъплението му беше толкова голямо, че тя се съмняваше, че ще го забрави някога. Съмняваше се също, че щяха да си възвърнат някога щастието, на което се бяха наслаждавали. Очакваше с ужас и много лоши предчувствия бъдещето, което ги очакваше. Но той й беше мъж Може би щеше да роди дете от него. Тази възможност се очертаваше все по-ясно от ден на ден. Не желаеше той да умре. Мили боже, не желаеше. „Бог да те пази“, прошепна тя най-накрая. Знаеше, че той няма да я чуе. Дори ако се сети какво му казва, това вероятно нямаше почти никакво значение за него.
Стивън се извърна. На Мери й се искаше да вижда по-ясно лицето му, да го погледне в очите и да надзърне в душата му. Твърде късно й се прииска да не се бяха карали и да не беше предизвикала гнева му. Помисли си с горчивина, че ако беше отричала твърдо недостойните му обвинения, може би щеше да го убеди, че е невинна. С голямо закъснение съжаляваше, че го е обвинила във вероломство. А най-много й се искаше да бяха прекарали иначе последната нощ. Не тя да лежи самотна и уморена на студа за наказание, а да бъдат заедно както преди.
Гледаше го как си слага шлема. Нормандският шлем със своя наносник веднага го преобрази и го превърна в някакво страшно и заплашително създание. Стивън възседна бойния си кон. Мери си пое дъх. В пълното си бойно снаряжение той беше напълно неузнаваем. Пред очите й стоеше непознат враг. Сълзите бликнаха неудържимо от очите й.
Рицарите почнаха да се подреждат бързо в боен строй. Тя чу грубия стържещ звук от вдигането на решетката и стона от спускането на дървения мост. Трудно й беше да диша и да гледа. Виждаше като през мъгла, която се беше появила от влагата в очите й, как Стивън тръгва начело на едната от колоните. Войските потеглиха на поход.
Мери гледаше как Стивън излиза от двора. Той прекоси бързо моста и изчезна от погледа й. Обаче тя продължи да наблюдава заминаването на воините. Накрая просторният двор опустя и в него се възцари тишина. Решетката падна с трясък. Звукът отекна гръмко, сякаш една страница от живота й се затвори безвъзвратно. Тя продължаваше да се взира в просторния пуст двор. Обърна се и се върна в леглото си, когато слугите се появиха отново на двора и хукнаха по задачите си.
Беше се вкочанясала от студ. Преди почти не бе го забелязала, но сега трепереше силно, а зъбите й тракаха. Пропълзя под завивките и си спомни как изглеждаше Стивън, когато го видя за последен път. Нямаше как да избяга от себе си, а чувствата, които изпитваше към него, нямаха нищо общо с омразата. Мери разбра, че има много храна за размисъл до завръщането на Стивън.
Три дена по-късно Стивън стоеше на входа на палатката, в която спяха той и баща му. Навън падаше мрак. Пред него се простираше обширното кално бойно поле. Някога тази земя е била зелена, злачна и неопетнена от кръв и насилия. Сега изкривени или счупени парчета метал и късчета вълна покриваха арената на бойните действия. Много трупове на коне се разлагаха по земята. По тях бяха накацали хищни лешояди. На полето лежаха и няколко човешки тела. Зловонието от смъртта се долавяше навсякъде.
Стивън излезе навън. Дочу шумовете от импровизирания лагер. Ехтеше най-вече уморен смях, но се долавяха и женски гласове. В лагера имаше много проститутки, които изникваха сякаш от земята след битка, за да спечелят малко пари от похотта на воините. Стивън се чувстваше много уморен и мръсен. Нямаше настроение за приказки и се радваше, че е сам.
За пръв път от началото на битката беше сам. Заобиколи внимателно останките от боя. Вървя, докато окървавеното бойно поле остана зад гърба му. Спря на брега на един поток. Борове закриваха като щит гърба му. Той си свали кожените ботуши, а след тях и цялото си облекло. Нагази гол в студената вода. После се потопи напълно.
Потрепери и се задъха от студа, но това му се стори недостатъчно. Подозираше, че нищо няма да бъде достатъчно, за да пречисти и тялото, и душата му след битката. Пак се потопи под повърхността на водата.
Битката беше дълга и кървава. Цели два дни се бяха били без прекъсване, но Карлайл падна. Неизбежно беше.
Карлайл беше голям град. Крепостта му имаше само една централна кула, която беше построена набързо преди десетина години. Стените, които опасваха града, бяха само от дърво. Такъв начин на строеж обикновено довеждаше до опожаряване на стените по време на битка, но неспирният дъжд през последните няколко месеца предопредели друг начин на действие. В ход влязоха катапултите и стенобойните машини. Прогнилите стени, които трябваше да бъдат подменени още преди години, паднаха незабавно. Централната кула беше превзета за час.
Истинският бой започна скоро след това, когато местните лордове се притекоха на помощ, но те бяха разгромени, преди да се стъмни, като дадоха много жертви. Когато войската на Малкълм се появи призори и нападна, като се надяваше да си възвърне Карлайл, нормандските войски вече бяха заели стратегически важните места и владееха положението. Обаче Малкълм нападна. Свирепата битка продължи чак до другия ден.
Когато шотландската армия се оттегли накрая, тъй като видя, че е загубила, Стивън видя Малкълм, който стоеше изправен на стремената си и размахваше юмрук към него. Кенмор явно го проклинаше и се заклеваше, че ще му отмъсти.
Стивън въздъхна, но въпреки че зъбите му тракаха от студ, от гърлото му се изтръгна стон. Бързо се преоблече в чистите дрехи, които си беше донесъл. Не искаше да си спомня победения гневен Малкълм, защото мисълта за него го връщаше към спомените за жена му. Жена му. Не искаше да мисли и за нея. Всъщност беше избягвал да мисли за нея, откакто нареди да я затворят в стаята й.
В сърцето му отново се надигна ожесточение. Обзе го и горчивина, която се дължеше на ужасното обезверяване. Мъж на неговата възраст и с неговия опит нямаше право на такива чувства. Стивън знаеше, че не е глупак. Но това никак не го утеши.
Защото Мери го беше изненадала приятно в дните след сватбата им. Потайната, политически мъдра,
