твърде умна хитруша се беше преобразила за една нощ в мила и привлекателна жена. Беше се превърнала в съвършена жена с очевидна лекота така, сякаш цял живот беше копняла за тази роля. Стивън знаеше, че това не е вярно. Жена му не беше като другите. Не беше и обикновена принцеса. Ролята, за която тя сигурно копнееше, прилягаше много повече на мъж, отколкото на жена. Мери би предпочела да влезе в бой, отколкото да седи при вретеното или поне той така си мислеше. Но щом се ожениха, тя се бе променила изцяло и почна да се държи така, сякаш нищо друго освен семейството, няма значение, а той, Стивън, е принцът на мечтите й.
Устните му се отпуснаха надолу. Гърдите пак го заболяха. Отново изпита дразнещото чувство, че е предаден. Цялата им любов е била една илюзия, която се бе стопила за миг.
Беше ли предполагал, че ще се стигне дотук?
Нима не знаеше, че когато тя бъде принудена да направи избор, ще предпочете Малкълм?
Стивън не изпитваше нито вина, нито съжаление. Беше изпълнил дълга си. Винаги трябваше да постъпва така. Личните му чувства не биваше да се месят в чувството му за вярност към неговия крал. Въпреки всичко се радваше, че се стигна до това нападение. Вероломната атака на Карлайл му разкри какво представлява Мери — предателка в собствения му дом.
Колко го бе заболяло!
За няколко дни се бе увлякъл неудържимо по нея и бе повярвал, че брачният им съюз е успех, който надминава всичките му очаквания. Твърде бързо бе забравил омразата й към него отпреди сватбата. Какво несравнимо удоволствие му бе доставила тя през последните няколко дена! Спомни си как тя неусетно нахлу в живота му и се превърна в негов център, спомни си всичките й усилия да облекчи и да превърне в празник всеки негов ден. Беше невероятно щастлив и благодарен до нелепост заради всичко, което беше направила за него. Отстрани изглеждаше, че тя изпитва истинска радост от всичко, което прави за него. Тя се наслаждаваше на удоволствието, което му доставяше. Като че ли малко по малко се бе влюбила до уши в него. Почти му се струваше, че го е обичала.
Стивън се засмя гръмко. Звукът беше изпълнен с горчивина и насмешка към самия него. Може би той беше безсилният, влюбен до уши, глупак, за какъвто го е смятала. Жена му не го обичаше. Само го е разигравала и се е преструвала. Нямаше друго обяснение за поведението й. Да кърпи дрехите му, да се грижи за храната му, дори да предугажда желанията му, да се люби с него страстно и умело като куртизанка, а след това, след това да го шпионира, докато той обсъжда бойните действия — това означаваше само, че държането й до този момент е било неискрено.
Стивън тръгна по мръсното бойно поле и се наведе, за да влезе в палатката си. Споменът за измамата й го следваше неотлъчно. Но не предателството й, а преструването й на идеалната жена, докато бе шпионирала него и семейството му — това предизвикваше леденостудената му ярост.
Трябваше да се досети, че ще стане така. Мери го беше лъгала непрестанно още от първата им среща. Още оттогава тя стоеше непримиримо на страната на своята родина и на близките си. Трябваше да се досети, че тя няма да се промени. Не беше възможно хитрушата да се преобрази в мила и нежна жена. Трябваше да се досети, че това долно безобразие ще се случи. Ако беше продължила да го предизвиква открито след женитбата и беше посмяла да го шпионира, може би щеше да й прости, защото би я разбрал и може би дори уважавал. Но тя беше започнала опасна игра с него и с чувствата му. Никаква прошка нямаше да има за нея.
Но ако знаеше, че ще стане така, щеше да внимава повече.
Нямаше да й даде повече възможности да шпионира или да прави пакости. Тя щеше да продължи да му бъде жена и на думи, и на дела. Щеше да се грижи за домакинството и да задоволява всичките му нужди. Той щеше да й даде деца, а тя да ги износи и отгледа. Да, тя щеше да му бъде жена на практика, но не и по друг начин — не и в сърцето му. Никога подобна жена нямаше да има място в сърцето му. А най-лошото от всичко беше, че точно преди да разкрие вероломството и измамата й, се беше влюбил в нея.
Стивън се досети, че сънят ще му убягва дълго тази нощ. Сега, когато вече не мислеше за войната, щеше да му бъде непосилно да прогони невярната си жена от мислите си. О, ако поне беше отрекла, че е извършила това. Ако само…
Той бе практичен човек, който се интересуваше единствено от настоящето, затова не биваше да мечтае за невъзможното. Утре щеше да се върне в Олнуик. Там някога бе царила радост и уют, но не и сега. Отпусна се на сламеника без да се съблича. Помисли си за поздравите, които щеше да получи утре, помисли си за връщането вкъщи при жената, която му беше по-опасен неприятел от всички, които беше срещал досега на бойното поле заради положението, което заемаше в дома му. Господи, колко беше уморен. Направо му прилошаваше от политика и интриги. Толкова копнееше да се върне вкъщи, а там да го чакат разтворени обятия и истинска прегръдка. Вместо това щеше да се върне в Олнуик, където го чакаше Мери, прекрасната му жена предателка.
Притисна буза към сламата. В гърлото му заседна, буца. Мили боже, ако трябваше смело да каже истината, трябва да признае, че пак се чувства като шестгодишно момче, сам и изоставен, след като се бе сблъскал с първото и истински горчиво предателство.
20
Мери седеше на ръба на леглото. Краката й висяха, гърбът й беше изправен, раменете — опънати, а ръцете си беше отпуснала в скута. Беше сресала косите си с пръсти, но беше положила всички усилия да изглежда добре. Пак си беше сложила; покривалото за глава. За нещастие нямаше чиста рокля, в която да се премени, но успя да се измие някак с водата, която; й носеха всеки ден. Надяваше се, че изглежда добре. Помъчи се да изглежда спокойна и изпълнена с достойнство. В случай, че Стивън дойдеше право при нея.
След няколко минути той и хората му влязоха в двора. Невъзможно бе да не ги чуе, те се появиха с трясък. Разговаряха оживено, надуваха рогове и викаха радостно. Някои даже се смееха. Мери чакаше завръщането на Стивън. Усети го няколко дни предварително, но сега се уплаши. От веселата глъчка на завръщащите се рицари разбра, че са победили. Карлайл е паднал.
Как да не тъгува? Досети се, че това е само началото. Дори ако норманите се задоволяха с тази нова придобивка, войната нямаше да спре дотук. Малкълм никога не беше възнамерявал да спазва мира. При всички случаи щеше да иска отмъщение. И този път щеше да бъде двойно по-разярен, защото един от главните виновници за падането на Карлайл беше мъжът на дъщеря му, който на всичкото отгоре му беше и отдавнашен враг.
Мери реши да не мисли повече за Карлайл и за бъдещето. Не и след като мъжът й току-що се бе завърнал. Може би се качваше в момента по стълбите и се отправяше към стаята й. Изведнъж й стана трудно да диша равномерно. Трудно й бе да запази спокойствие. Какво щеше да стане, когато се срещнеха? Мери потръпна.
Нямаше и половин седмица, откакто я бяха затворили в стаята й и откакто тя и Стивън се бяха скарали така. Мери знаеше, че той е добре и не е пострадал от битката. Но въпреки това не можа да се сдържи и отиде до процепа на прозорчето да види как рицарите влизат в двора. Веднага забеляза мъжа си. Той беше възседнал кафявия си жребец. Стоеше изправен. Бронята му беше изпръскана с кал, а шлемът му висеше от една кука на ръката му. Ако беше ранен, нямаше да язди така. Мери изпита облекчение.
Дълги часове беше размишлявала мрачно какви са чувствата й към мъжа й. Спомняше си предишните им отношения и си представяше бъдещето, което ги очакваше. Мери никога не си беше представяла, че ще обича такъв мъж. Но колкото и да я болеше душата, тя си призна, че е влюбена в него. Това не й хареса, пък и откъде накъде ще й харесва? Той беше предал баща й и семейството й, за да задоволи безжалостните си хищни амбиции. Беше предал и нея, и техния брак. Това беше непростимо. Но тя щеше да му прости.
Прошката й нямаше нищо общо с любовта, тя имаше чисто практически основания. Щеше да остане негова жена, въпреки че го мразеше. Дори ако никога не му простеше, дори ако му се противеше, докато
