той не я изнасилеше. Дори и да го предизвикваше, докато той я пребие. Бог да й е на помощ, но тя наистина го обичаше. Затова и му прощаваше всичко. Оставаше й само да се надява, че нейният разумен отговор на безумната ситуация щеше да се окаже подходящ за случая и Стивън щеше да смекчи гнева си.
Не беше готова да размишлява какво ще стане по-нататък, не беше готова да подлага на анализ собствените си желания, потребности и тайни копнежи. Прецени, че ще бъде напълно достатъчно, ако между тях двамата се установи траен мир. Щеше да положи всички усилия да продължи да се грижи за удобствата му. Може би някой ден той щеше да разбере, че тя му е вярна. Може би след време щеше да забрави, че го е шпионирала, може би някой ден щеше да повярва в невинността й. Трябваше да се опита да го убеди, че е невинна, въпреки че преди не беше направила такъв опит.
Мери настръхна, когато чу шум от отлостване и отключване. Мина цяла вечност, преди тежката врата да се отвори. Обхвана я разочарование, когато видя, че на входа стои не мъжът й, а един слуга. Примигна, за да сподави една сълза. След това видя, че внасят в стаята голямата бакърена вана за къпане. Нещо повече — Стивън влезе след слугите. Носеше пускащата пара вода.
Мери се вцепени. Гледаше го неуверено, но втренчено. Той не я погледна. Крачеше уморено и бавно. Пажът вече му помагаше да си свали бронята. Като видя колко е изтощен, Мери откликна съвсем не така, както й се искаше. Но си спомни колко го мразеше допреди малко и реши да не обръща внимание на съчувствието, което я обзе. Но това беше невъзможно. Всичките й инстинкти я подтикваха да се втурне към него и да му помогне, да го утеши и да облекчи умората му.
Тя не помръдна. Усети, че не диша. Сърцето биеше гръмко в гърдите й. Пое си няколко пъти дъх, за да се успокои. Стивън си беше свалил кожената фланела, която носеше под ризницата. Тя видя, че той най- сетне я погледна.
— Добър ден, госпожо — каза той и кимна с глава.
— Добър ден, милорд — промълви тя.
Настъпи тишина. Пажът бързо съблече мъжа й — а това беше задължение на Мери. Стивън се обърна с гръб към нея. Тъй като тя знаеше много добре, че той не изпитва чувство на срам, значи явно я отхвърляше. Жестът беше незначителен, но й причини болка. Ваната се напълни и слугите си отидоха. Стивън се потопи в нея. Не гледаше в нейна посока — нов признак на неизчезналото му негодувание. След това каза на младия паж да си върви. Момчето се подчини и двамата останаха сами.
Мери не знаеше какво да мисли. Стивън се държеше спокойно и разумно. Обаче тя не вярваше той да е забравил прегрешението й или да го е опростил. Щом й обръщаше гръб, и то така, значи не искаше да се сдобрява с нея. Може би това беше предупреждение, знак за нея да стои на разстояние.
Мери си спомни последния път, когато му бе помогнала да се изкъпе. Закопня за онова време, без да се надява то да се върне. Беше съвсем сигурна, че горещата страст и безумната им обсебеност един от друг никога няма да се завърнат.
— Да ти помогна ли, милорд?
Стивън тъкмо се търкаше с насапунисана гъба. Когато заговори, не обърна глава към нея. В гласа му се долови умора:
— Може би някой друг път.
Мери не помръдна. Много добре го разбра. Не беше забравил и простил нищо. Тя едва не зарида, но успя да сподави отчаянието, което я обхвана. Мъжът пред нея нямаше нищо общо с пламенния любовник отпреди скарването им.
Не знаеше какво да мисли. Реши да се погрижи за огъня. Така и така нямаше какво да прави. Заудря с ръжена угасналото дърво, за да излее част от гнева и мъката си, но съвсем не се отърва от нея. Той явно възнамеряваше да я избягва. Но докога? Спомни си опасността, която заплашваше бъдещето им и разбра, че това положение не бива да продължава така. Не биваше да го допуска.
Стивън свърши с къпането и стана от ваната. Мери се обърна и потрепери. След миг той загърна в одеяло мощното си голо тяло. Не я погледна.
Стивън се захвана да се облича. Не проговори. Мери се боеше да се приближи и да му помогне. Беше съвсем сигурна, че усилията й ще бъдат отхвърлени повторно. Това беше съвсем очевидно. Тя не се удържа и продума.
— До края на живота си ли ще ме отбягваш, милорд?
— Да те отбягвам? — извърна се рязко Стивън. — Нямам намерение да те отбягвам, мадам. Но много бъркаш, ако очакваш топло посрещане.
Тя вдигна глава. Ноздрите й се разшириха.
— Още си сърдит.
Той се засмя. Звукът беше груб и неприятен.
— Още съм сърдит, но не се страхувай. Владея се напълно.
Погледът му не скриваше нищо и тя видя яростта в него. Тя беше студена и високомерна.
— Наказаха ме. Но аз не се извиних — тъй като знаеше, че не е предателка, й беше трудно да продължи. — Съжалявам.
Той я изгледа недоверчиво.
— Изглеждаш ми прекалено искрена!
— Съжалявам! — извика Мери. — Стивън, кълна ти се, че никога не съм искала да те предам на баща си.
Той вирна надменно глава.
— Не смяташ ли, че е малко късно за извинение?
— Може и да е малко късно, но казвам истината.
— Съмнявам се, че знаеш значението на думата истина, мадам.
Мери си пое дъх.
— Ти си жесток.
— Защо се опитваш да ме убедиш сега? Не шпионираше ли?
— Да, но…
— Нови номера ли ми играеш? Да не си решила да ме размекнеш, за да ми забиеш ножа в гърба?
— Не!
— Ако вярвах, че съжаляваш искрено, това би било достатъчно. Не искам нищо повече от искрено разкаяние. Но никое извинение, независимо от това дали е искрено, или не, няма да пропъди гнева ми. Не ми е приятно да ме предават, дори предателят да е жена ми. Всъщност особено ми е неприятно именно твоето предателство.
— Кълна се, че ти казвам истината, никога не съм мислила да те предавам!
— Както се закле пред Бога да ме почиташ и да ми се подчиняваш ли? — той протегна ръка. Очите му блеснаха заплашително.
Мери не биваше да отстъпва.
— Не съм нарушила клетвата си.
— Стига толкова, госпожо — изрече на един дъх Стивън.
Гледаше я втренчено. Мери усети гневния си поглед през воала от сълзи, бликнали в очите й. Помъчи се да запази спокойствие.
— Вече не си затворена, ако за това си се загрижила толкова — каза Стивън. — Очаквам да дойдеш при нас на вечеря. Водата е още топла. Защо не се възползваш от това?
— Колко си великодушен.
Той стисна юмруци. Очите му потъмняха още повече.
— Веднъж вече постъпих твърде великодушно с теб, забрави ли? Имаш късмет, госпожо, много голям късмет, че прекратих наказанието ти, което беше доста леко и че продължавам да искам да си ми жена, колкото и да ме мамиш.
Мери бързо почна да протестира. Горчивината в гласа й се долавяше лесно.
— Знаеш, че нямаш избор, милорд. Заклехме се пред Бога, че само смъртта ще ни раздели!
— Има много начини да приключа брак като нашия — отбеляза многозначително Стивън.
Мери потрепери от страх. Сигурно не го беше разбрала. Не беше възможно да я заплашва с това.
