— И как, ако смея да попитам, си разбрала всичко това?
Тя беше сигурна, че Хенри е казал истината, но въпреки това изкрещя от мъка, когато думите на Стивън го потвърдиха. Но не се удържа да не изрече саркастично:
— Не съм шпионирала! — изкрещя тя и се разтрепери. — Твоят скъп приятел Хенри ми каза. Помисли си за това!
Мери се отдръпна рязко от стената и се опита да заобиколи Стивън. Той реагира мигновено. Сграбчи ръката й и я повлече към тяхната стая. Пусна я само за да затръшне вратата. Мери отиде при огъня, за да се стопли и му обърна гръб. Още трепереше от гняв, ужас и страх.
Знаеше, че Стивън я гледа. След известно време се обърна, за да отвърне на погледа му. А и той беше пронизителен.
— Хенри ми каза — повтори тя. — Още е вън на крепостната стена. Питай го, ако не ми вярваш.
— Този път ти вярвам — изрече тихо Стивън. — Хенри се мисли за голям кукловод, който дърпа конците на всички около себе си. Но за разлика от истинските кукловоди той никога не е сигурен точно как ще постъпят куклите му. Смятам, че това му доставя огромно удоволствие.
— И е твой приятел?
— Дотолкова ми е приятел, доколкото е възможно да ми бъде приятел някой, който не е от моето семейство — каза Стивън. — Хенри се радва, когато успява да създаде неприятности някому. Подозирам, че ни е създал доста от тях тази нощ. А сега какво? Ще плачеш, ще пищиш и ще ме молиш да избегна сблъсъка ли?
— Ако баща ми нахлуе в земята ти, трябва да защитиш това, което е твое. Твоите войски трябва да влязат в бой — Мери потрепери при тези думи. Представи си как двете огромни армии се втурват една срещу друга, чу трясъка и звъна от ударите на метал в метал, чу писъците на болка, предчувстващи надвисвалата смърт.
— Да.
Изведнъж Мери се вцепени. Усети ужасно предчувствие за нечия смърт. Кой? Кой щеше да загине? Не Стивън! Моля те, боже, не и Стивън. Тя преглътна и проговори с усилие:
— Но това не бива да се случва. Още не е твърде късно. Малкълм още не е нахлул. Моля те, Стивън, иди при него!
— Ще ме пратиш в лапите на врага в навечерието на войната?
Мери се втурна към мъжа си и стисна ръцете му.
— Тази война трябва да бъде избегната!
Той се дръпна рязко.
— Да не си полудяла? Или мен смяташ за луд?
— Ти не разбираш! — извика тя. Разумът й разсъждаваше светкавично, пулсът й заби гръмко в ушите. Щеше да го моли на колене, ако трябваше. Залогът беше твърде голям. Войната между баща й и мъжа й трябваше незабавно да бъде спряна. Не можеше да понесе дори самата мисъл за нея. Още беше разтърсена от зловещото предчувствие. Вярваше му напълно. То беше твърде силно. Някой щеше да умре, някой мил и скъп на сърцето й. Знаеше със сигурност това. Освен ако този ужасен сблъсък не се състои изобщо.
— О, добре те разбирам, госпожо — заяви студено Стивън.
Мери отскочи рязко.
— Да не би да смяташ, че ще попаднеш в капан?
— Нима си толкова вероломна кучка?
Мери отстъпи назад.
— Не, Стивън, не ме разбра… за пореден път.
Гласът й трепна. Но разбираше защо той мисли така… Защото вчера се беше срещнала на четири очи с Едуард.
— Каква приказка ще ми разкажеш сега?
— Трябва да преговаряш с баща ми! — изкрещя тя. Усещаше, че още малко и ще изпадне в истерия. — Нима не разбираш това? Само преговорите, Стивън, са в състояние да възстановят примирието и да предотвратят катастрофата!
— Не вярвам да си толкова наивна, Мери, за да смяташ, че ще ида при баща ти, за да си бърборим. Ти ме изпращаш на смърт… или на доживотен затвор. Това не ми харесва — последните му думи прозвучаха като тихо ръмжене. Мери беше протегнала ръце напред умолително. Той ги блъсна настрани. Очите му потъмняха от яд.
— Не — прошепна Мери и залитна от тласъка. — Искрена съм, не тая лоши помисли.
— Искрена ли си? Очакваш да повярвам, че си искрена? Бориш се с мен от първата ни среща, презираш всичко, свързано с мен, особено името и страната ми. Съпротивляваш се на брака ни от самото начало. Само няколко дни след сватбената ти клетва ти я наруши с готовност — Стивън се усмихваше надменно. — А брат ти беше вчера тук.
Мери се сви пред Стивън, който се надвеси заплашително над нея. По лицето му личеше, че едвам сдържа гнева си.
— Не! — извика тя, но разбра как изглежда отстрани предложението й. Ненавременното посещение на Едуард беше нанесло последния смъртоносен удар върху брака им. Нямаше как Стивън да я смята за невинна особено сега, когато войната щеше да избухне всеки момент, не и толкова скоро след превземането на Карлайл, не и след предполагаемото й вероломство. От негова гледна точка посещението на Едуард не беше просто съвпадение, а добре премерена стъпка на врага. Молбата й му приличаше на примамка, която цели да го вкара в капан.
— Не, Стивън, бъркаш.
Стивън се изправи.
— Уморих се от твоите игри, госпожо — доста хладно каза той. — Слушай ме добре. Утре отивам на война. Няма как да я избегнем.
— Моля те, Стивън! Този път ми повярвай!
Той й обърна гръб. След това излезе от стаята. Когато Мери се събуди на другата сутрин след дълга и безсънна нощ той още не се бе върнал. Минаха много седмици, преди да го види отново.
Мери не смееше да мисли за това къде е спал Стивън през онази нощ. Вместо това почна да мисли за войната, която скоро щеше да се развихри. Малкълм беше нахлувал четири пъти в Англия на територията на Де Уорънови и четири пъти беше търпял поражение. После го бяха принуждавали да се кълне във вярност на английския крал. Мери не виждаше причина този път да се случи нещо различно. Обаче обстоятелствата в този случай бяха съвсем други. Защото този път тя се намираше от другата страна на шотландската граница. Този път нямаше да бъде с майка си в Единбург, нямаше да чака с нетърпение всяка вест и да се моли от все сърце за победа на шотландците. Всяка победа щеше да се обърне в трагедия за Мери. Ако баща й по някакво чудо спечелеше, Стивън щеше да загуби. Как да се зарадва на това? Обаче щеше да плаче от мъка, ако Малкълм загуби отново. Знаеше, че никога няма да остане глуха за страданията и мъките на победените шотландци, никога. В предстоящата война щеше да има победител, но той нямаше да бъде Мери. Тя вече беше загубила.
Не, каза си тя решително. Още не съм загубила. Не и ако поема работите в свои ръце.
Може би постъпи грешно, като помоли Стивън да иде при Малкълм, за да моли за мир. Те бяха врагове въпреки брака. Но какво щеше да стане, ако тя, дъщерята на Малкълм, идеше да преговаря вместо него?
Тялото на Мери се изпълни с въодушевление. С него дойде и страхът.
Знаеше добре, че това щеше да бъде най-големият риск, който е поемала през живота си. Дори ако Стивън не беше тръгнал от Олнуик, тя нямаше да го помоли за разрешение. Нямаше да повярва, че говори искрено. Пак щеше да я заподозре, че крои някакво вероломство. Затова щеше да трябва да напусне Олнуик без позволението и знанието му.
Мери не желаеше да мисли какво ще стане, ако избяга от Олнуик и отиде при Малкълм, но не успее да го убеди да върне войските си назад. Това беше твърде плашеща перспектива.
Този път сигурно съм полудяла, помисли си тя, докато замисляше бягството си, защото коя съм аз, че
