— Но се страхувам — тя го погледна разтреперано. — И какво ще стане по-нататък? Няма надежда за мир между семействата ни, Ед, не и щом почна тази война.
Едуард помълча малко.
— Вярвам в бъдещето, Мери. Вярвам, че ние, синовете, ще поправим грешките на бащите си.
— Какво казваш? Че според теб един ден, когато ти си крал, тази проклета война по границата ще спре веднъж завинаги?
— Вярвам в това.
Мери се вторачи в него. После стисна здраво ръцете на Едуард.
— Ти знаеш нещо, което не знам! Познавам по очите ти! Какво е то?
— Има надежда — каза Едуард след известно колебание. — Има надежда, ако Стивън си сдържи думата. Ще я сдържи ли?
— Да.
— И аз мисля така.
— Обещал ли ти е нещо, Ед? — попита Мери.
— Някой ден, когато му дойде времето, Стивън ще ми помогне да се кача на трона на Шотландия. — Той замълча, а след това добави: — С божията воля.
Мери ахна.
Едуард се усмихна и я потупа по ръката.
— Затова горе главата, малка сестро. Не всичко е загубено. Мъжът ти и аз ще станем съюзници. След време.
— Кога беше сключен този съюз? — извика Мери. — Защо никой не ми е казал?
Едуард се разсмя.
— Това е моята Мери! Скъпа, защо, за бога, трябва някой да ти казва за този таен договор?
— Малкълм знае ли?
— Знае, но не смята, че Стивън ще удържи на думата си. Твърде е вбесен заради Карлайл, за да мисли трезво за бъдещето — гласът на Едуард беше мрачен и тъжен. — Това беше цената за разрешението му да се омъжиш за Стивън, Мери.
— О, боже! — простена Мери и закри лицето си с ръце.
— Какво има? — попита Едуард. В гласа му отново се появи загриженост. Мери обикновено беше неуязвима, но той усещаше, че тази вечер тя не се държи както друг път. Крехкостта й го уплаши.
— Разбрах, че са ме принесли в жертва по политически причини — прошепна тихо тя най-накрая. Плачеше. — Но че е заради теб… просто не ми дойде наум. Толкова ми се иска да знаех истината отпреди… Но това не променя нищо.
Едуард не знаеше какво да каже. Тайният съюз не променяше факта, че Малкълм се бе отказал най- безсърдечно от дъщеря си. Едуард се боеше, че Малкълм може да остане твърдо на това си мнение и да не го промени никога. Малкълм не се държеше особено разумно, когато имаше зъб на някого.
— Ти обичаш мъжа си. Единствено това има значение сега, Мери.
Тя вдигна лицето си. Очите й блестяха.
— Знаеш, че той ще сдържи думата си.
Отново се задави от сълзи.
— Какво те тревожи толкова, Мери? Не е татко, нали?
— Трябва да си вървя къщи — гласът й изтъня. — Трябва да се прибера незабавно… преди да е станало твърде късно.
— Мери — поде той, без да е сигурен как ще продължи.
Тя го прекъсна. Ноктите й се впиха в ръката му.
— Ще ми уредиш ли кон и охрана, Ед? Трябва да си вървя!
— Мери, това е невъзможно!
— Какво?
— Чуй ме — изрече настойчиво той.
Тя пребледня от ужас. Ако й беше ударил шамар, нямаше да се почувства толкова зле. — Поела си страхотен риск, като си дошла на някаква кранта със селянин, който не е въоръжен с нищо друго освен с ръждивия си нож! В името на Бога, Мери!
— Длъжна бях да опитам — каза тя немощно.
Едуард забеляза, че тя пак трепери.
— Твърде опасно е да се връщаш назад, Мери. Дори и да ти дам отряд от петдесет души за охрана. Защото утре сутринта започва битката.
Той се поколеба почти незабележимо, но Мери беше толкова смутена, че не го забеляза. Не искаше да й казва нищо за плановете на Малкълм за Олнуик, но реши да не я праща там.
— Имай ми доверие. Твърде опасно е. Няма да те пратя обратно.
— Разбирам — изрече немощно Мери. Гласът й едва се чуваше. Едуард се уплаши да не би тя да припадне. Никога не си беше представял, че буйната му сестра е способна на такива чувства. Тя едва стоеше на краката си и се олюляваше леко.
— Разбирам — повтори Мери. Опита да се усмихне, но не успя. — Само отлагаме малко завръщането. Ще се върна вкъщи, когато всичко свърши.
— Да — съгласи се Едуард, но я изгледа малко особено. Сърцето му се сви, въпреки че знаеше, че постъпва както трябва. — Когато всичко свърши, ще си идеш вкъщи, Мери.
И потрепери, тъй като му стана тъжно. Мери вече не принадлежеше на Шотландия.
— Изведнъж се изморих много. Да ида ли да поспя малко в палатката ти?
— О, не, за бога! Боя се, че няма да спиш тази нощ, Мери. Няма да ти позволя да останеш в лагера. Ще те изпратя в Единбург, където ще си в безопасност.
И Мери пребледня като смъртник.
Същата нощ само на няколко километра от тях, но няколко часа по-късно Стивън лежеше на сламеника си. Сънят му убягваше. Усети, че скоро ще се зазори. А той си бе легнал току-що, защото участва във военния съвет. Баща му и братя та му бяха сред десетината знатни благородници, които водиха нормандските войски. Приеха както винаги хитростите, които предложи Ролф. Джефри командваше частите от Кентърбъри, а Бранд беше капитан на рота от кралските войски. Участваше и принц Хенри, защото го бяха убедили да изведе на полето нормандските си наемници в името на брат си, краля. И самият крал, който беше талантлив пълководец, беше дошъл, за да поеме ръководството на всички части.
Всички отлично съзнаваха, че армията, с която щяха да се сблъскат утре, надминава по брой всичко, което беше събирал Малкълм срещу тях досега. Предстоящата война щеше да бъде най-кървавата от години насам и може би, просто може би победата щеше да им се изплъзне този път.
Стивън се чудеше дали толкова скъпоценният за него мир по границата ще бъде постигнат някога. Това не му се струваше никак вероятно. Приличаше му на сън. Стивън дълбоко съжаляваше за това.
Положението ставаше още по-мъчително от това, че само ако над тази страна се възцареше истински мир, щеше да има мир и между него и жена му.
Стивън се ядоса. Техните отношения не биваше да зависят от мира и войната. Тя беше длъжна да го обича и да му бъде вярна, независимо от това дали той воюва или не. Не трябваше да има значение с кого кръстосва меч. И имаше нужда от нея, тъй като отговорностите му бяха прекалено големи и му тежаха като непоносимо бреме. Никога по-рано не си беше позволявал да изпитва такава потребност от някого, да си признава, че се нуждае от някого. Той беше един най-обикновен смъртен мъж, който съвсем не беше непобедим. Желаеше жена му да стои до него винаги, в мир и в бой. Но тя не беше до него, тя беше зад него… с кама, насочена към гърба му.
Мери се беше опитала да го прати при врага, да го въвлече в клопка. Щеше да му трябва повече от един живот, за да забрави това.
Съжаляваше, че й бе подал достатъчно въже, за да се обеси. Господи, колко съжаляваше.
Съжаляваше, че се е влюбил в нея. Съжаляваше, че още я обича.
Но как се бе стигнало дотук?
