Съвсем не беше толкова силен, колкото изглеждаше. Това беше тайна, известна само на него. Беше слаб, тъй като бе влюбен в жена, която се беше опитала да го измами, надхитри и предаде безброй пъти. Как бе възможно човек да изпитва такава болка, когато обича? Как да издържи това мъчение до края на живота си?
Ако само… Той не беше от тези, които си губеха времето в безполезни мечти. Но не за пръв път в съзнанието му се натрапи следната мисъл: Жалко, че тя не е такава, каквато изглежда. Щеше да й прости всичко, ако й имаше поне малко доверие.
А той знаеше, че й няма никакво доверие.
Изведнъж се засмя гръмко. Смехът му беше изпълнен с болка и отекна рязко в мъртвешката тишина на нощта. Замалко не й повярва снощи. Искаше му се да й повярва. Ето защо Мери се беше превърнала в такава заплаха за него. Той искаше да вярва, че тя е искрена. И за миг й беше повярвал.
Което си беше чиста лудост.
И още желаеше да й вярва. Стивън затвори очи. Може би, само може би той трябваше да обмисли пак възможността думите на Мери да са били диктувани от почтени намерения. Стивън знаеше, че Мери гледа на Малкълм както дъщеря гледа на баща си, тоест като на герой, а не като на мъжа, какъвто беше Малкълм в действителност. Тя си нямаше и най-малката представа, че баща й е безскрупулен лъжец и алчен мошеник. Нямаше как да знае, че той е нарушавал клетвите си толкова често, колкото и вятърът мени посоката си. Не знаеше, че Малкълм обича войната и отмъщението много повече от мира.
Стивън не искаше да й разкрива болезнената истина. Надяваше се никога да не дойде денят, в който тя ще я узнае.
Но Стивън уважаваше Малкълм, въпреки че знаеше какво представлява. Той беше опасен противник, защото беше умен мъж и водач по рождение. Ако не беше безмилостен, непочтен и себелюбив, никога нямаше да обедини шотландските кланове, които вечно воюваха помежду си, и да ги държи в юздите си цели тридесет и пет години. Като крал Малкълм нямаше равен на себе си.
Но такъв владетел никога нямаше да се вслуша в молбите на дъщеря си за мир, не и ако чуеше нещо подобно от устата на най-злия си враг.
Стивън стисна юмруци. Ето тук се криеше истинската опасност за него. И Мери беше виновна за това. Той не беше толкова глупав, че да повярва, че тя нарочно е искала да го вкара в клопка с предложението си за мирни преговори. Знаеше това с абсолютна сигурност, обаче лежеше буден в нощта и се поддаваше на чара й, макар и да ги деляха много километри. Съвсем малко не стигаше, за да повярва, че всичките й постъпки се дължат на добри намерения.
Сигурно някой ден тя щеше да го погуби. Стивън стана и излезе навън. Нощта беше много студена. При дишането му от устата му излизаха малки облачета пара. Зарадва се на ледения мраз. Беше и облачно. Утре можеше да завали сняг, а не дъжд. Затърка ръцете си, за да ги стопли. Реши да не мисли повече за Мери. Прекалено болезнено беше.
Изведнъж Стивън застина на място и се заслуша. Някой се приближаваше от сенките. Това беше баща му. Беше твърде рано за ставане, а Ролф беше опитен воин и винаги спеше дълбоко преди битка. Злокобно предчувствие обзе Стивън. Баща му сигурно носеше лоши новини.
Ролф не проговори веднага. Накрая каза:
— Преди малко дойде пратеник от Олнуик.
Стивън стисна зъби. Това няма нищо общо с жена ми, каза си той. Няма.
— Жена ти е изчезнала.
— Изчезнала!
Ролф му обясни, че Мери се е преоблякла като селянче и е избягала от Олнуик. Стивън се потресе толкова, че не чу нищо повече. Шокът беше толкова силен, че главата му се замая и баща му протегна ръка, за да го задържи да не падне. Но Стивън не забелязваше Ролф.
Тя го е напуснала.
Мери беше избягала при семейството си в Шотландия. Беше го изоставила в навечерието на войната. Беше доказала вероломството си веднъж завинаги.
Жена му го е изоставила.
Част от сърцето му умря, а след това нещо друго, могъщо и унищожително, изскочи с ръмжене в душата му.
— Стивън? — попита Ролф.
Той не отговори. Нямаше сили. Вместо това се разяри и се зарадва на гнева.
23
Мери яздеше стремглаво към Единбург. Нощта беше черна и леденостудена. Личеше, че скоро ще вали сняг. Облаци пара плуваха във въздуха. Беше ги породил тежкият дъх на препускащите коне. Отрядът се носеше неумолимо напред. Придружителите й караха запотените си коне в пълен галоп. Препускаха така, сякаш по петите им вървеше нормандската армия, но в действителност и двете войски бяха останали далеч зад тях. Мери подозираше, че им е наредено да я отведат на сигурно място възможно най-бързо и веднага след това да се върнат в бойните си части. Това не я интересуваше. Защото с всяка стъпка, която я приближаваше до дома на детството й, Мери се приближаваше и към гибелта си.
Крайниците й бяха изтръпнали от умора от безкрайната езда през целия ден и по-голямата част от нощта, но не беше толкова вцепенена, че да не усеща пронизителната болка от жестокото й отхвърляне от баща й. Но и това като че ли нямаше значение, като се има предвид, че тя вече не контролираше съдбата си, а бъдещата й участ беше осеяна с мъки и нещастия. Защото много по-важно от всичко друго беше това, че я изпращаха в Единбург. А трябваше да язди към Олнуик, където й беше мястото. Сега Олнуик беше неин дом. Трябваше да бъде там, когато Стивън се завърне от войната. А наместо това се устремяваше дълбоко в сърцето на Шотландия, в крепостта на враговете на Стивън, врагове, с които той скоро щеше да влезе в смъртен двубой.
Тя си помисли, че този път изобщо няма да я разбере. Реши, че този път той няма да й прости.
Не искаше да отива на север. Докато се носеха в галоп и докарваха запенените си коне почти до ръба на пълното изтощение, на Мери й се искаше да дръпне рязко юздите, да извърне назад кобилата си и да поеме по пътя за дома. Това беше лудост. Може би щеше да съумее да се измъкне от ескорта си, но слабото й конче никога нямаше да успее да измине целия път до Олнуик. Дори и смелата кобила да имаше достатъчно сили, си беше чисто самоубийство да язди през редиците на биещите се.
Единбург се показа пред тях призори, по времето, когато на няколко мили по на юг роговете обявиха с тръбенето си началото на битката и първите мечове се сблъскаха, когато слънцето проби с призрачно белите си лъчи пепелявосивото небе. Тъмната, почти черна, крепост от изгнило дърво и древни каменни блокове беше разположена на същия шеметно стръмен хълм, на който се издигаше и централната кула. Тя приличаше на стръмен планински връх. От незапомнени времена закриляше града и замъка от нашественици. Над селището крепостта на краля на Шотландия пронизваше небето. Тя беше тъмна и черна като каменистия остров, върху който беше разположена. Мери пак усети гибелно предчувствие.
Скоро навлязоха в града. Минаха покрай една стара жена, която влачеше количка с дърва за огрев, покрай две момчета, които продаваха на открито осолена херинга и край глутница улични псета. След това поеха по стръмния път към крепостта. Портите бяха широко отворени. Скоро Мери се озова зад добре познатите й стени, зад които трябваше да се чувства уютно. Но кожата й я засърбя предупредително, когато решетката падна с трясък зад гърба й. Имаше чувството, че е попаднала в затвор.
Но това не е затвор, а домът ми, каза си Мери. Това съвсем не оправи лошото й настроение. Тя скочи от коня. Една се задържа да не падне и благодари на двамата здравеняци, които я охраняваха дотук. Нямаше защо да пита къде е майка й. В този час на деня Маргарет още беше в параклиса и присъстваше на отслужването на ранната утринна литургия. Мери хукна натам с всичката бързина, на която беше способно умореното й тяло.
Най-сетне гледка, която да я изпълни отново с увереност. Видът на изисканата Маргарет, коленичила пред олтара, за да се помоли на Бога и звуците от литургията, която явно приключваше, накараха Мери да
