посещението на Едуард в Олнуик Стивън щеше да си помисли, че бягството й е било подготвено и уговорено предварително. Щеше да си помисли, че е избягала от него при враговете му. Но най-голямата ирония на положението се криеше в това, че тя се беше сблъскала с неподправената истина — че както обича рода и страната си, както обича Шотландия, така смята за свой дом Олнуик и дължи вярност на червената роза на Нортъмбърланд.
Мери съзнаваше, че самият й живот зависи от това дали ще убеди Стивън да повярва в невинността й. А колкото повече време минаваше, толкова повече той щеше да вярва, че тя го е напуснала. Въпреки че той й нямаше никакво доверие, тя го обичаше от все сърце, принадлежеше му и знаеше, че винаги ще бъде единствено негова. Искаше двамата да живеят заедно както преди. Мисълта за евентуално изгнание й беше непоносима. Мери си спомняше твърде добре неприкритата му заплаха да стори именно това. Трябваше незабавно да се върне вкъщи, но как? Докога щеше да продължава тази война? С внезапен ужас осъзна, че ако Малкълм постигнеше целта си, войната нямаше да има край. Стивън, баща му и другите нормани щяха да се бият до смърт, за да отмъстят за разрушаването на Олнуик.
Мери седна в леглото и потрепери. Трябваше да се надява, че тази война ще свърши бързо, а това означаваше да се надява Малкълм да загуби. Не му дължеше вярност, след като той се отрече от нея така безмилостно, но сърце не й даваше да се моли за поражението му. Твърде много години му бе дъщеря.
Мери се вслуша в пронизителния вой на вятъра. Нощта беше побеляла от снежната буря. Достатъчно луда ли е, за да намери кон и да се опита да се върне сама в Олнуик? Обичаше ли достатъчно Стивън, за да рискува живота си заради него?
Мери преглътна. Не беше толкова побъркана, че да се втурне презглава в снежната вихрушка и да рискува да загине. Но обичаше достатъчно Стивън, за да рискува живота си за него, ако се наложеше. Само че това време още не беше настъпило и дано никога да не настъпеше. Но Мери знаеше, че е невъзможно да седи безучастно и да чака примирието, за да се върне вкъщи. Ами ако изобщо нямаше примирие? Щеше да чака бурята да свърши и пътищата да станат проходими. Ако войната още не бе приключила, сама щеше да потегли за дома. И нищо и никой нямаше да я спре.
Мери най-сетне взе решението си и задряма, като се почувства много по-добре отпреди. Обаче когато се събуди на другия ден, тя се усъмни дали скоро ще има възможност да тръгне на път. Снегът беше спрял да вали, влудяващите ветрове също бяха утихнали, но земята навън беше покрита с дебело бяло одеяло. А по-важното бе, че прислужничката на Маргарет каза на Мери, че майка й пак не е спала цяла нощ. В полунощ беше отишла в параклиса на литургия и беше останала там до зори. Беше нарушила нощните пости само с няколко глътки вода и две хапки хляб. Мери узна, че от две седмици насам майка й почти не е яла или спала. Преди две седмици Малкълм беше напуснал Единбург. Стана й ясно, че кралицата е преследвана от собствените си ужасни кошмари. Никакви молби нямаше да я убедят да похапне или поспи. Мери реши да я упои с нещо приспивателно, за да я накара да си почине.
Вторият ден й се стори безкраен. Маргарет седна пред камината и се захвана да шие, а Мери нямаше друга работа, освен да се шляе насам-натам. Знаеше, че това изнервя другите жени, но те не смееха да й кажат нищо. Сутринта се точеше бавно, но накрая стана обяд. Никой не яде. Здрачът почна да се спуска отрано. Не пристигаше никаква вест. Дълбокият сняг явно забавяше пратениците, които носеха вести за изхода от боевете през втория ден. Нощното небето изглеждаше черно, абсолютно черно на фона на бялото, покрито с лед езеро под крепостта. Съобщиха, че е дошъл нов пратеник.
— Да влезе — нареди Маргарет. Лицето й беше побеляло като снега по дърветата отвън. Говореше толкова тихо, че я чуваха само тези, които бяха близо до нея.
Мери инстинктивно застана до майка си. Сложи ръка на рамото й, за да я успокои. В душата й потрепна страх. Трябваше да накара Маргарет да хапне нещо на обяд.
Пратеникът влезе и изтръска мокрия сняг от наметалото си. Беше още младеж. Ботушите му бяха покрити с вледенила се кал. Едната му ръка беше превързана, а лененият плат беше почернял от кръвта. Не се усмихваше. Беше посивял от умора. Мери го погледна в лицето и застина. Веднага й стана ясно, че шотландците са претърпели ужасно поражение.
— Кралят е мъртъв — каза той.
Мери беше уверена, че го е чула погрешно. Отвори уста, за да възрази… със сигурност не го беше разбрала правилно.
— Малкълм е мъртъв — каза младежът. Този път произнесе думите с мъка и простена.
— Но — изрече невярващо Мери — това е невъзможно…
Шумно тупване прекъсна Мери. Тя се обърна и видя, че Маргарет лежи на пода. Очите и бяха затворени. Лицето й беше безжизнено и бледо като платно.
— Майко!
Всички жени се втурнаха към кралицата. Мери обгърна лицето на майка си. Усети, че тя едва диша. Притисна ухо към гърдите й и долови слабото биене на сърцето й. От очите й бликнаха сълзи на облекчение. Вдигна глава.
— Донесете леденостудени кърпи, за да я свестя. По-бързо! Само й е прилошало от изненада!
Няколко слугини хукнаха да изпълнят заповедта. Мери се помъчи да върне съзнанието на майка си. Зарастърсва я, като й говореше, но тя не се съвзе. Мери почна да губи надежда. Твърде добре разбираше, че Маргарет от седмици е изпаднала в някакво особено състояние и здравето й е подкопано. Цялото й облекчение се изпари. Маргарет беше твърде уязвима. Мери я плесна леко по лицето. Очите на Маргарет се отвориха.
— Слава богу! — извика Мери.
Маргарет погледна дъщеря си. Очите й бяха изпълнени със сълзи. Те рукнаха като порой и заляха бузите й. Клепките й се спуснаха, но сълзите продължиха да се изливат и тя се сви на кълбо. Не издаде и звук.
Мери прегърна майка си. Беше побеляла от страх. Залюля я леко, докато Маргарет беззвучно плачеше.
— Донесете ми вино и валериан — каза спокойно Мери. — И повикайте двама души. Трябва да отнесем кралицата в леглото.
Един или два часа по-късно, Мери не беше сигурна точно колко време е изминало, Маргарет отвори очи. Погледът й бе насочен към Мери.
— Знаех си — изрече тя прегракнало. Думите й едва се чуваха.
Мери беше толкова загрижена за майка си, че нямаше време да мисли за вестта за бащината й смърт. Сега стисна силно ръцете й и се наведе над нея.
— Мамо, трябва да бъдеш силна. Трябва да хапнеш малко от овесената каша, която направи Джейн. Моля те.
— Трябва да се помоля — каза Маргарет. — Помогни ми да стана. Трябва да се помоля за душата на баща ти.
Мери разбра, че майка й иска да отиде в параклиса.
— Не, мамо — заяви категорично тя. — Отец Джозеф ще дойде тук. Той е на долния етаж.
Маргарет се отпусна на възглавниците и затвори очи. Устните и се раздвижиха в мълчалива молитва. Мери хукна към вратата. Зад нея чакаха всички придворни дами на Маргарет. Те обичаха от все сърце своята кралица, както впрочем и всички, които познаваха Маргарет. Лицата им бяха печални и бледи от тревога. Като чу заповедта на Мери, лейди Матилда се втурна по стълбите да повика свещеника.
Мери се върна край леглото на майка си и коленичи до него. Не желаеше да мисли, че гибелта на Малкълм е дело на войниците на мъжа й. Нямаше сили за това. Не биваше да мисли за това. Трябваше да се погрижи за майка си. Обузда мислите си с невероятно усилие.
Свещеникът влезе в стаята. Той също беше дългогодишен приятел и съветник на кралицата. Когато отец Джозеф се втурна към леглото, Мери се изправи. Маргарет отвори очи.
— Получил ли е Малкълм последно причастие?
Мери прочете тъжната истина в очите на свещеника, докато той лъжеше Маргарет, за да облекчи
