да убедя тези две толкова велики сили да не воюват? Но нямаше да остане вярна на себе си, ако не се опиташе да го постигне. Жадуваше за мир, както никога преди това. Мир в страната и между двама им със Стивън.
Стивън и всички хора на Де Уорънови вече ги нямаше, когато тя стана от леглото и се облече. На зазоряване Мери се събуди от шума на заминаващите. Пак й стана ясно, че събраното множество отива на война. Този път обаче те бяха по-малко на брой — доста бойци бяха останали в замъка. За да защитават Олнуик? Мери знаеше, че няма друго обяснение. Но не й се вярваше. Нима графът и Стивън смятаха, че е възможно да се стигне до обсада? Може би просто бяха длъжни да оставят замъка добре охраняван.
Мери се ужаси. Не от страх, а защото й беше трудно да си представи баща си да обсажда крепостта, която принадлежеше на зет му, още повече, че и дъщеря му беше вътре.
Не биваше да мисли за толкова обезпокоителен развой на събитията. Наместо това Мери съобразително предположи, че ако Стивън е заминал толкова бързо, сигурно е разпратил вестители на коне да свикат през нощта васалите му за похода. А това означаваше, че Малкълм ще нападне всеки момент, както беше казал Хенри. Мери нямаше време за губене.
Хенри беше продължил за Карлайл, както беше уговорено. Сега Мери разбираше истинските му намерения — не да подсили гарнизона си там, а да го подготви за битка. Как бе възможно Малкълм да смята, че ще победи такава армия? Защо не посветеше волята и решителността си за постигането на мир, а не на война?
Нови зловещи предчувствия заляха Мери. Насочи мисълта си към предстоящата задача. Реши бързо да се преоблече като селско момче и да излезе най-дръзко от замъка. В селото щеше да открадне магаре или кон, ако се намереше някой под ръка. Тъй като щеше да изглежда като младеж, щеше да има много по-малко неприятности, докато пътува сама. Веднага щом се озове в безопасност, ще се разкрие пред хората и ще получи хубав кон и група шотландци за охрана.
Олнуик беше заприличал на кошер. Всички се суетяха и тичаха насам-натам по задачи, когато Мери слезе по стълбите и влезе в голямата зала. Това всеобщо раздвижване усили страховете и решителността й. Хората явно се готвеха за обсада. Защото графът не само че беше оставил доста здрави и силни рицари, но и беше наредил да се подготвят за най-лошото. Мери потрепери. Доколкото знаеше, Олнуик беше непревземаем. Обаче графът беше опитен пълководец и брилянтен стратег. Очевидно ги заплашваше такава армия, каквато Мери не беше виждала през живота си.
Мери остана без дъх при тази мисъл. Реши, че трябва някак да отклони Малкълм от намерението му. Надяваше се да прекоси незабелязано залата и двора. Врявата и суматохата със сигурност ще й помогнат да се измъкне по-лесно. Но графинята я видя веднага и й махна да дойде при нея.
Мери прикри неудоволствието си и се подчини на заповедта.
— Радвам се, че си станала толкова рано. Има много работа — каза безцеремонно лейди Сеидре. — Ти отговаряш за превръзките на ранените и всичко друго, което ще им потрябва. Ако има обсада, ще пострадат мнозина.
Графинята набързо й прочете списък от храни и други необходими неща, които трябваше да бъдат докарани в замъка.
Мери я изслуша и кимна. Знаеше, че няма да събира чисти ленени превръзки и мухлясал хляб. Чувстваше се като предателка. Обаче ако успееше да разубеди Малкълм, нямаше да бъде предателка, а щеше да стане героиня. Онемя и се вцепени при тази мисъл.
Щеше да стане героиня, спасителка, спасителката. Най-накрая щеше да докаже верността си пред Стивън.
Мери толкова се слиса от тази мисъл и от видението за това, как се освобождава напълно от бремето, което я мъчи, че почти не чу графинята, която я прати на работа с леко потупване по рамото.
Мери получи чудесен предлог да се измъкне от кулата. Втурна се на двора, където слугите бързаха напред-назад. Търкаляха вътре тежки бъчви с питейна вода. Внасяха и чували с жито и сушени храни. Други вдигаха бъчви с масло на стените. Ако ги обсадяха врагове, щяха да нагорещят маслото, щяха да сложат бъчвите на ръба и да го излеят върху нападателите, когато те се опитат да ги атакуват.
Никой не обърна внимание на Мери. Тя си помисли, че нищо не й пречи да излезе спокойно от двора и да мине по подвижния мост, който беше спуснат заради постоянното движение. По него беше пълно с пешеходци и с товарни коли. Обаче залогът беше твърде висок, за да рискува някой да я познае и спре. Мери хукна към задната част на централната кула. Там се намираха кухните и килерите. В тях работеха няколко момчета с приблизително нейния ръст. Един от младежите влачеше чувал с жито към кухнята. Мери веднага го извика настрана. Даде му едно пени за това, че му прекъсна работата. Това го зарадва, също както и наметалото, което му дари, за да си държи езика зад зъбите. Той я увери, че няма никакви проблеми двамата да си разменят дрехите. Мери взе всичко, което той носеше — дървените му обувки, прилепналите му панталони, грубата му вълнена туника, сплетения му от въже колан и най-важното — окъсаното му наметало с качулка.
Мери сви дрехите на топка и ги прибра под мишница. После изтича покрай кухните и сви отзад. Трябваше й пълно уединение, за да се преоблече. Една празна каруца като че ли й го осигуряваше… или поне тя мислеше така.
Бързо свърши с преобличането. Тъкмо скриваше внимателно собствените си дрехи в каруцата под някакви празни чували, когато Изабел възкликна:
— Какво правиш, лейди Мери?
Сърцето на Мери подскочи неудържимо. Тя се изправи. Лицето й несъмнено беше почервеняло като домат от срама, който я обзе. Изабел беше разтворила широко очи и поглъщаше с поглед всяка подробност от облеклото й.
— Качулката ти е много голяма — отбеляза тя.
Мери сграбчи Изабел и я придърпа в сенките зад каруцата. Сърцето й биеше лудо. Какво по-смислено обяснение да даде на умното момиче, за да обясни нелепата промяна на дрехите си? Усети, че трябва да разчита на страстта на момичето към авантюрите. Трябваше да й каже истината.
— Отдалеч — тихо каза тя — приличам ли на младеж?
Изабел отстъпи назад и я погледна сериозно.
— Може би да, ако си начерниш лицето и ръцете. Какво правиш?
Мери я дръпна по-близо до себе си.
— Изабел, трябва ми твоята помощ. Обещай ми, че ще пазиш в тайна това, което ще ти кажа.
Внезапно Изабел я погледна обвиняващо.
— Преоблякла си се така, за да избягаш оттук!
— Да, но не по причината, за която си мислиш!
Изабел побеля.
— Ще избягаш от нас, от Стивън? Точно сега? Ще ни изоставиш? Мислех те за приятелка!
— Моля те, чуй ме! — Гласът на Мери звучеше отчаяно. — Няма да избягам!
Изабел се втренчи в нея.
— Ще ида при баща си, за да го помоля да прекрати войната!
Изабел видимо се изненада.
— И Стивън не знае нищо?
— Нищо не знае. Замина, преди да се сетя за тази възможност. Но дори и да знаеше, нямаше да ме пусне. Мъжете не позволяват на жените си да изпълняват такива задачи.
Не каза на детето, че мъжът й не й вярва и като самата Изабел би помислил, че Мери иска да избяга.
Очите на Изабел блеснаха от възбуда.
— Ей, ако спреш Малкълм, бардовете ще разказват легенди за теб, а менестрелите ще те възпеят! Вече ще говорят не само за красотата ти, но и за смелостта ти! И Стивън… вече няма да ти се сърди! Пак ще те обича!
Мери мълчеше. Сърцето й изтръпна при думите на детето. Тези думи отразяваха точно нейните собствени надежди. Откъде знае всичко това Изабел? Как така я разбираше толкова добре? Стори й се, че детето осъзнава напълно тежкото й положение. Как бе възможно едно малко дете да е толкова проницателно?
