— Иска да ме накаже — прошепна тя.
— Мисля, че иска да те убие — каза Едгар. — Зърнах лицето му пред Олнуик и дори аз се ужасих.
Мери изскимтя. Беше виждала Стивън разгневен до дъното на душата си. Дали я мразеше толкова, че да иска да я убие? Дали желаеше смъртта й?
След два дена Маргарет почина.
Мери беше потресена и съвсем изтощена. Усети, че още стои на колене до тялото на майка си и държи вкочанилите й се ръце. Откога седеше така? Застави тялото си да се подчини на разума. Несръчно и болезнено се вдигна на крака.
В стаята отекваха високо риданията и стоновете на придворните. Шотландците имаха обичай да скърбят шумно, неприкрито и без да се въздържат. Мери се вслуша в плача на дамите на Маргарет, които стояха зад вратата и хълцаха истерично. Вслуша се в рева на мъжете и жените в залата долу. Те също ридаеха и плачеха, както и онези, които се бяха събрали в двора. Сърцераздирателният общ плач пронизваше слуха й, докато болката не обхвана душата на Мери и не я извади от вцепенението.
Усети, че в гърдите й се е свила голяма топка, която иска да избликне навън. Мери се задави от нея.
Мъртва. Мери се задави гръмко. Мъртва. Боже, думата й звучеше толкова неотвратимо. Погледна Маргарет, която изглеждаше толкова ведра в смъртта, колкото беше и в живота. Мъртва! Това й се струваше невъзможно. Не и Маргарет, не и майка ми!
Мери също искаше да заплаче. Искаше да пищи, да ридае и да си скубе косата, както правеха жените в залата отвън. Но не го направи. Трябваше да обуздава скръбта си. Трябва да мисли за братята си. Те щяха да имат нужда от нея в това време на ужасна загуба.
Изведнъж Мери възкликна:
— Майко, толкова те обичам!
Това й изглеждаше невъзможно. Маргарет беше мъртва! Маргарет, скъпата й майка беше мъртва, Малкълм беше мъртъв и Едуард беше мъртъв! Не беше честно! Как щеше да го понесе, как?
Завъртя се, без да вижда нищо. Почувства нужда от уют и утеха, които нямаше кой да й даде. Накрая притисна бузата си към грубата каменна стена, впи пръсти в нея и я прегърна. И заплака.
Плачеше неудържимо. След това заудря стените, докато ръцете й не се разкървавиха. Тогава го намрази заради неговото участие в тяхната гибел, заради тяхното убийство. Намрази мъжа си. Всички бяха мъртви, Малкълм, Маргарет, Едуард и това беше завинаги. Никога повече нямаше да ги види.
Накрая не й останаха сили да плаче повече. Мери се просна на пода. Господи, колко беше уморена! Едва се вдигна, за да седне. Не биваше да продължава така, не биваше, не и когато бе толкова уморена и се съмнява, че ще съумее да ходи.
Но след това разумът й заповяда да мисли. Разумът й заповяда да мисли за опасността, която е надвиснала над Единбург. Тази опасност заплашваше не само нея, но и братята й и дори самото съществуване на Шотландия. Мери избърса последните следи от сълзите си. Не беше време за сълзи. Твърде много бе заложено на карта. Животът на хората бе заложен на карта. Бе заплашено съществуването на кралството.
Малкълм беше мъртъв. Шотландия беше кралство без крал. Столицата му беше Единбург. Скоро най- силните кланове в страната щяха да връхлетят върху нея, като щяха да се надяват да увеличат собствената си власт и могъщество. Сигурно точно в този момент вождовете на десетте най-силни клана бързаха към Единбург да се състезават за короната.
Всичките й братя бяха законни претенденти за трона. Тя не се боеше за Едмънд. Не се и съмняваше, че той ще съумее да се погрижи да себе си. Етълред беше в безопасност, тъй като беше човек на Бога. Но на плещите й тежеше отговорността за защитата на другите й трима братя. Всеки от тях представляваше реална заплаха за следващия крал на Шотландия. Мери не се сети, че Едгар е по-голям от нея и отговорността е негова.
Мери с усилие се вдигна на крака. Движеше се като много стара жена.
Изведнъж спря, защото чу, че шумът отвън се промени. Сърцето й инстинктивно подскочи от ужас, когато се помъчи да разбере какво чува. Стори й се, че долавя гръм в далечината, но небето беше ясно и безоблачно синьо. Мери ахна.
Това, което чуваше въпреки гръмките ридания в замъка, не беше гръм, а тропотът от огромна армия, която връхлиташе върху града. Мили боже, не толкова скоро! Нямаше ли да има отсрочка?
А след това Едгар влетя в стаята. Смъртнобледата Мери потресена чу как той й казва, че Доналд Бейн е бил обявен за крал от вождовете на клановете. Едмънд ги бил предал и присъединил войските си към тези на чичо си. Двамата узурпирали заедно трона. Междувременно тътенът навън почваше да се чува все по-ясно.
За миг Мери и Едгар се втренчиха един в друг. Мери се изплаши. Реши, че Едмънд ще се разправи най-безжалостно с тях, все едно, че не им е роднина.
Тя се изправи.
— Повикай момчетата! Веднага! Заповядай да докарат катафалка за… — Тя погледна Маргарет. Стоманеното й спокойствие се разклати и тя се задави. — За кралицата. Ще я погребем в абатството в Дънфърмлайн. Там ще потърсим убежище. Побързай!
Едгар се обърна рязко и излезе. Мери не спираше да трепери. Хвана се за молитвения стол, за да не припадне. Скръбта, страхът и крайната умора надделяха над нея и я обезоръжиха.
С голямо усилие Мери отиде при майка си и я зави. Едгар влетя през вратата. Изгледа я продължително, а след това се втурна към Маргарет. Вдигна безсилно майка им на ръце.
Мери се застави да крачи редом с него.
— Как е възможно Едмънд да ни изостави?
— Той вече не е част от семейството — процеди през зъби Едгар, докато слизаха на долния етаж и излизаха на двора. Слънцето грееше толкова ярко, че за миг ги заслепи. Братята й вече бяха яхнали конете. Всички бяха тук с изключение на предателя Едмънд, разбира се. Предпоследният, Александър, се мъчеше да успокои малкия Дейви, който плачеше. Едгар положи майка им в една каруца.
В този момент Мери усети, че в двора е настъпила зловеща тишина. Обезумелият плач беше престанал. Не се чуваше абсолютно нищо. Тишината беше неестествена и плашеща. Мери усети, че се вслушва за нещо, но не знаеше какво. А след това се досети — злокобният тропот от конете на нашествениците беше престанал.
Мери извика, когато Едгар я вдигна на един кон и сам скочи на седлото. Войската беше спряла, за да се подготви за атака!
— Това Доналд Бейн ли е?
— Едгар тръгна към нея.
— Не.
Мери застина.
— Тогава… кой?
Погледът, който той й хвърли, беше продължителен и мрачен. И Мери разбра. В този момент изпита всичко наведнъж — любов, омраза, страх и ужас.
— Не.
— Това е Нортъмбърландският мръсник — процеди Едгар. — Води войската си право към Единбург. Дали пък сам не иска да се качи на трона?
На Мери й прилоша.
— Не — прошепна тя. — Идва за мен.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
В ИЗГНАНИЕ
