Бренда Джойс
Пътуване към рая
ПРОЛОГ
Лондон, 1830 година
Тя притисна телцето си към стената. Чуваше виковете му и тихите хлипания на майка си. Беше вцепенена от страх и прекалено уплашена, за да се втурне по коридора и да се скрие в кухнята, където беше в безопасност при дойката, готвача и прислужниците. Изпитото й бяло личице с огромни виолетови очи бе точно до рамката на вратата и, без да иска, тя леко издаде глава напред и надзърна в кабинета на баща си.
Той беше огромен мъж. Чернокос, висок и широкоплещест, баща й бе безупречно облечен, както винаги. Продължаваше да крещи по майка й, която подобно на Миранда бе тъмнокоса, нисичка и бледа. Тя трепереше и се опитваше да не заплаче.
Миранда се напрегна, за да схване думите им. Рядко виждаше баща си. Когато си беше у дома, той се заключваше в кабинета си, но често го нямаше и се прибираше чак след като тя си бе легнала. В редките случаи, когато го виждаше, той бе като сега — гръмогласен исполин, и всяваше ужас в нея и в майка й.
— Като ти кажа да идваш, ще идваш! — изрева той.
— Моля те, Едуард, моля те — зашепна майка й. — Да, добре, обещавам…
— Няма какво да ми обещаваш! Не се ли слуша моята дума в тази къща?
— Да, да, Едуард. Искаш ли кафе или нещо за ядене? — Тя го погледна с надежда, а очите й станаха големи и виолетови, досущ като тези на дъщеря й.
— Да не би да ме обвиняваш, че съм пиян? — новото изреваване проехтя като гръм. — Мърла такава! — Той я зашлеви през лицето с опакото на ръката си и тя политна към един стол, като едва не падна в несвяст.
— Едуард, моля те — проплака тя.
— Не мога да те гледам, невярна кучко! — Едуард се наведе и я дръпна грубо, за да я изправи на крака, надигайки я на пръсти, и приближи лицето й до своето. Тя захлипа приглушено.
— Къде беше вчера следобед? Къде? — извика той.
— У лейди Бъроус.
— Лъжкиня!
— Едуард, кълна се! Онова единствено прегрешение — толкова отдавна — няколко целувки — Mon Dieu, s’il vous plait.1
Миранда чу звука на късащ се плат, когато баща й разпори деколтето на майка й. Тя запротестира, когато той я заопипва.
— Ще ми се правиш на фригидна девственица, така ли, кучко? — Като я бутна на пода, той сграбчи гъстата й черна коса, усука я, задържа главата й неподвижна и започна диво да я целува. Тя се бореше и стенеше, но той не обърна внимание на размаханите и юмруци.
Миранда не можеше да изтрае повече. Баща й убиваше нейната маман! Гневът надви страха й, тя се втурна в стаята и хвана баща си за ръката.
— Папа, недейте! Папа! Arretez-vous!2 Папа, не!
Борещата се двойка замря неподвижно и баща й вдигна глава. Очите му блестяха, а после в тях се промъкна ярост, която накара Миранда да се свие и да пусне ръката му.
— Ca va petite, tout va bien, vraimen3, а сега излез, бързо — рече майка й, а гласът й бе странен и задавен.
Но още преди да е доизрекла думите, баща й стана, хвана я и я зашлеви през лицето.
— Никога не се намесвай между мен и майка ти, Миранда! — изкрещя той. — Никога!
Плесницата я зашемети. Никой преди това не я беше удрял. Лицето й пулсираше болезнено и в очите й напираха сълзи.
— Мразя те, папа — изхлипа тя и после избяга от стаята толкова бързо, колкото позволяваха дългите й, кльощави крака.
Баща й се бе втренчил в нея с изумено изражение на лицето.
— О, боже мой — изстена той. — Какво направих? — той се обърна, за да погледне жена си.
Тя седеше на пода и не правеше опити да прикрие гърдите си, които се надигаха от усилието. Гледаше го като поразена. Цялото му тяло се напрегна.
— Ставай — изръмжа той. — Ще се разправям с теб по-късно, Анджелина. Но да знаеш, че от днес нататък няма да мърдаш оттук, без Уил да те придружава. За да те защитава — добави той подигравателно.
Анджелина се надигна, залитайки.
— Именно твоята необоснована ревност те прави такова чудовище и унищожава всеки шанс за щастие в този дом — прошепна тя смело.
— Измитай се оттук, мръснице!
Анджелина загърна скъсаната си рокля и избяга.
Миранда плака дълго, мразейки баща си повече от всякога, не толкова заради себе си, колкото заради майка си, която обичаше и обожаваше с цялото си сърце. Бедната маман! Най-накрая заспа изтощена и скоро цялата градска къща утихна и потъна в мрак.
Събуди я нежното докосване на майка й и отначало Миранда се обърка, понеже фигурата й бе обгърната в мрак.
— Маман?
— Шшшт, ma petite. Не бива да вдигаме шум, cherie, и трябва да побързаме. Хайде.
— Маман, но какво…? — Миранда бе объркана. Майка й бе запалила един фенер и на светлината му се виждаше, че е облечена за пътуване. Държеше подобна рокля и за Миранда. Тя веднага се разбуди, докато майка й й помагаше да се облече. — Маман? Да не би… да бягаме от папа?
— Не задавай въпроси, petite. Ела.
Миранда се боеше и усещаше страха на майка си, който усети да се предава по ръката й. Тихо и бързо се спуснаха по стълбите, като се измъкнаха през задната врата на къщата. Чакаше ги карета и от нея слезе някакъв мъж.
— Побързай, Анджелина — рече той и неговата фамилиарност изуми и шокира Миранда — той не нарече майка й лейди Шелтън.
Всички се качиха и каретата потегли.
— Слава богу, че дойде — обърна се Анджелина към странния господин.
— За теб, сърце мое, бих рискувал всичко, дори и живота си. — Той взе ръката й. В тъмнината на каретата Миранда можеше само да забележи, че той е слаб и добре сложен.
Майка й заплака.
— Анджелина, скъпа, моля те, не плачи — прошепна мъжът. — Ти и дъщеря ти ще сте в безопасност, кълна се. Никога повече няма да се наложи да търпите онзи негодник!
Анджелина простена.
— Ти все още го обичаш, нали? — рече мъжът след кратко колебание.
— О, Хари! Не, не, грешиш! Не е така! Мразя го! — зарида неудържимо тя.
Хари я прегърна.
— О, скъпа, как ми се иска да беше така. Тихо, Анджелина, плашиш дъщеря си.
Миранда бе уплашена, защото майка й трепереше от страх и защото този странен човек я беше прегърнал. Дали щеше да я нарани? Думите на майка й кънтяха в ушите й. И маман мразеше папа! Майка й се отскубна от Хари и бързо се премести до дъщеря си, като я притегли по-близо.
— Cherie, всичко ще е наред, кълна се. Прибираме се у дома, във Франция, в един манастир, където и двете ще сме на сигурно място. — Тя приглади набързо сплетената, гъста черна коса на детето.
