— Не — каза тя твърдо. — Освен това съм се протрила. — Това си беше точно така.
Той хвана двете й ръце в своите и въздъхна.
— Аз съм ненаситен негодник, предполагам. Помислих си, че може да се протриеш, понеже си толкова мъничка.
Тя почервеня от явния му намек. Той се усмихна и я погали по рамото.
— Все още си толкова свенлива. Ще ида да взема малко мехлем. — Той излезе.
Миранда лежеше и се опитваше да отрече, че иска да я люби. Зачуди се дали низките й апетити не са някакъв вид наказание. Как беше възможно? Откакто бе дошла в Тексас, се случваха само ужасни неща едно подир друго. Тя не заслужаваше повече терзания, уверена бе в това.
Дерек се върна с малко бурканче, което тя позна. Като знаеше за какво е, тя се изчерви и протегна ръка към него. Той не й го подаде.
— Аз ще го направя — каза той.
Тя възкликна и се изправи в постелята.
— Не, няма.
— Шшшт.
Той раздалечи краката й и внимателно я намаза отвътре с мехлема, като облекчи разранената тъкан.
— Не исках да те наранявам — рече той дрезгаво. Пръстите му я погалиха и когато тя започна да се извива, той ги изтегли, а ръцете му трепереха.
— Проклятие — изруга той, като пусна бурканчето на пода и я притисна към себе си.
Той приглуши евентуалния й протест с много гореща, твърда целувка. Тялото и бе като отлично настроен музикален инструмент и реагираше моментално. Тя го искаше. Отчаяно. Това не беше редно, но нея не я беше грижа.
Той обсипа лицето и шията й с целувки, като галеше гърдите й, а сетне, подразнен, разпори ризата й отпред. Тя изстена, когато той хвана и двете й гърди с ръце и я целуна дълбоко и страстно. Зъбите им се сблъскаха. Тя отвърна на целувката му, като хапеше устните му, хвана главата, а после и лицето му. Промуши език в устата му и докосна неговия.
— Миранда — извика той.
— Да.
Получи отговор на незададения си въпрос. Той вече бе свалил панталоните си.
— Кажи ми, ако те нараня — каза той пресипнало, като галеше влажната й, топла плът с пръстите си.
Тя изпита съвсем лека болка, когато той се вмъкна в нея, овладявайки импулса си да влезе силно и бързо. На нея не й пукаше. Искаше го там, където е, да я изпълва изцяло, да се превръща в част от нея. Той вдигна краката й нагоре и тя ги обви около кръста му. Движеха се заедно, силно и бързо, почти отчаяно и достигнаха изумителен оргазъм едновременно.
Миранда изстена, когато той излезе от нея, този път от истинска болка. Гореше.
Той я прегърна плътно, целувайки слепоочията й. Тя отказваше да мисли, опита се отчаяно да блокира неприятните, гузни мисли и зарови лице във врата му. Развратница, не спираше да си мисли тя, истинска развратница. Скоро той потъна в дълбок сън, като продължаваше да я държи в обятията си.
Ала Миранда не можа да мигне още дълго време.
63
Беше прекрасно утро, помисли си Дерек ликуващо, като вдигна жена си върху коня и й подаде поводите. Тя му отправи лека усмивка. За него това бе като сноп слънчеви лъчи. Той бе хлътнал до уши, знаеше го, но това нямаше значение. Тя беше негова жена — това, което бе чакал цял живот.
Тръгнаха, като Дерек вървеше пеша до коня. До мястото на апахите имаше около шест мили и той се наслаждаваше на ободрителната разходка. Щеше да се радва на краткия излет още повече, ако тичаше — през вените му препускаше нестихваща енергия. Ала Миранда не можеше да седи много спокойно и той не можеше да си представи как ще подскача в тръс през целия път.
След около миля-две той забеляза, че тя се е умълчала. Почувства как го пронизва страх.
— Добре ли си днес?
— О, да — отвърна тя бързо.
Той вдигна поглед към нея и сложи ръка на коляното й.
— Не се плашиш от народа ми, нали? — гласът му бе тих.
— О, не — запротестира тя искрено.
— Миранда, върти ми се нещо из ума.
Тя го погледна с любопитство.
— Какво мислиш за земята наоколо?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… — сърцето му започна да бие по-учестено — тексаската граница постоянно се мести на запад и на север. Не след дълго ще изникне някое селище по-близо от Сан Антонио. Проклятие! Не говоря направо. — Той й отправи една усмивка. — Това е моят край. Не мислех, че някога ще се установя някъде, но сега искам да го направя.
— Искаш да се заселим тук ли? — попита тя, за да му помогне.
— Да — отвърна той разпалено. — Ще построя една чудесна къщичка, която можем да разширим, като се наложи. Добитък — колкото щеш, сама го знаеш. С двама мъже, които да ми помагат, мога да направя стадо и да почна да развъждам животни. Едрият рогат добитък е много издръжлив, да знаеш. Точно сега пазарът е главно тукашен, но можем да закараме животните до Ню Орлиънс или даже в Сейнт Луис. Добре ще си живеем — добави той и я погледна внимателно.
Миранда се усмихна.
— Дерек, ти си мой съпруг. А тази земя е красива. Ако искаш, направи го.
— Сигурна ли си, Миранда? Знам, че си градско чедо. Аз никога няма да мога да се заселя в града. Ще умрем от глад и аз ще полудея.
Тя му се усмихна и мекото, нежно чувство, което видя в очите й го накара да преглътне и ускори пулса му.
— Мисля, че трябва веднага да започнем ранчото ни.
Той се засмя и спря коня й, като я свали от седлото и я накара да извика от изненада. Отначало я целуна буйно. После, когато екзалтацията му поотмина и тя застана трепереща в обятията му, усети как го обзема безгранична любов и отново я целуна, нежно и внимателно, като се опита да покаже с една целувка колко силни са чувствата му. Това бе невъзможно.
— Стигнахме — рече Дерек почти час по-късно.
Миранда се заозърта с любопитство наоколо. Имаше двайсетина вигвами, точно като техния, пръснати в обширната долина. Няколко дечица тичаха и си играеха, момичета и момчета. Индианките стояха на групи, щавеха кожи, шиеха дрехи, разпределяха набраните зеленчуци и горски плодове — сцена, много подобна на тази при команчите, само че по-малка. Чу се бебешки плач.
— Всички мъже ли са излезли на лов? — попита тя, изненадана, че не усети страх.
— Не, ей там са. Изглежда ще има състезание. — Дерек се ухили и я свали от коня. Хвана я за ръка.
Зад лагера тя видя група мъже — и млади, и на средна възраст. Между тях се мотаеха шест момчета на петнайсет-шестнайсет години. Миранда бе любопитна.
Като минаваха през лагера, отвсякъде се понесе индиански вик, който Миранда не можеше да разбере, но знаеше, че присъствието им е отбелязано. Дерек се спря и се заговори с една жена в напреднала бременност, която седеше с две други индианки и шиеше.
— Миранда — рече той, — това е жената на Наджилкхисе, Дагълнике.
Миранда се усмихна.
