— Здравейте.
Жената се усмихна в отговор, а после внезапно заговори на испански. Миранда знаеше този език.
— Говорите ли испански, сеньора? Добре дошли в нашия дом. Щастлива съм да споделя огъня си с вас.
— Muchas gracias — отвърна тя. — Да, говоря испански, макар и не много добре. Но достатъчно, за да ви разбирам.
— Не знаех, че говориш испански — рече Дерек, като продължиха.
— Има много неща, които не знаеш за мен — рече тя весело.
Той се ухили.
— И с нетърпение очаквам да ги науча.
— А тя откъде знае испански?
— Много апахи го говорят по малко. Всъщност мнозина апахи имат испанска кръв в жилите си, включително и аз.
— Така ли? — тя се загледа със съмнение в прекрасния, но необичаен цвят на кожата му.
Той се усмихна.
— Прадядо ми се оженил за една от пленничките си, красива кастилка.
— Наистина ли?
— Да. От края на шестнайсети век апахите воювали с испанците, а после с мексиканците, когато Мексико получи независимостта си през ’21.
Миранда замълча. Тя не знаеше нищо за тази история на новия свят, освен малкото, което бе научила от учебника.
— Брат ми. — Слаб, изправен мъж на среден ръст с остри черти пристъпи напред, заговори на английски и двамата с Дерек се прегърнаха с истинско удоволствие.
— Това е жена ми — представи я Дерек гордо. — А това е брат ми.
Миранда разгледа лицето на мъжа, за да установи дали има някаква прилика със съпруга й и я откри само в устата — чувствената, твърда извивка на устните. Като изключим това, нямаха нищо общо. Дори в телосложението.
В този момент той се усмихна и тя видя приликата — това бе усмивката на Дерек, невероятно идентична.
— Братко, тя е по-красива от цялата тази земя.
— Съгласен съм — ухили се Дерек.
Миранда се изчерви. Усещаше мъжкия му интерес и бе изненадана, че Дерек е толкова невъзмутим.
— Пристигате точно навреме — надбягването ще започне всеки момент — рече Наджилкхисе.
Те се придвижиха напред, за да наблюдават. Миранда видя шестте момчета да се нареждат един до друг, всички облечени в препаски, с мокасини и ленти на челото. Червенокожите им тела бяха стегнати и слаби, косите им — дълги и пуснати. Един човек мина през всеки от тях с кофа вода и черпак, като даде на всяко момче да си напълни устата. Дерек се засмя.
Всеки трябва да свърши надбягването, без да изпие водата — обясни и той с приглушен глас.
— Но това е невъзможно — възкликна Миранда.
— Разбира се, че е възможно — отвърна той. — Всичко е въпрос на тренираност. Понякога един апах трябва да тича с часове без вода. Това надбягване сигурно е към четири мили.
Момчетата тръгнаха, като се затичаха леко като сърни. Скоро се скриха от погледа им надолу по един склон. Миранда се обърна към мъжа си:
— Дерек, ти бягал ли си някога по този начин?
Той отново се засмя.
— Естествено. Баща ми харесваше начина, по който апахите отглеждат децата си. А и защо не? Апахите са по-здрави от всяко друго племе на земята. Прекарвахме всяко лято с племето, а понякога и зимите. Обучиха ме точно като всяко друго момче, ако не и повече.
Миранда го слушаше в захлас, така че той продължи.
— Татко бе почетен член на племето Аз се считам за част от рода заради майка ми. Роднините ми имаха по-големи изисквания към мен, за да наваксам обучението, което ми липсваше, а и заради бялата ми кръв, предполагам. Будех се сутрин и дядо ми ме караше да тичам до планината и обратно преди закуска. Ако не се справех добре, караше ме да го повтарям по здрач.
— Колко жестоко.
— Не, не беше жестоко, макар че бе малко тежичко. Това ме направи човекът, който съм сега.
— Те се връщат — рече Миранда.
Едно от момчетата имаше голяма преднина и сега тичаше бясно. Като пресече финалната линия, отвори уста за проверка, понесе се ликуване и той изплю водата победоносно. Останалите момчета завършиха, всички близо едно до друго, но едно бе глътнало водата си. Миранда виждаше окаяното му изражение и гневно стиснатите устни на баща му, докато говореха. Дерек й каза с тих глас, че момчето се е спънало и е глътнало водата, без да иска.
— Той посрами не само себе си, но и баща си.
Миранда съжали момчето и двамата с баща му се отдалечиха от групата. Младежът беше свел глава.
Следваше състезание по борба между две момчета — победителят в надбягването и племенника на Дерек, сина на Наджилкхисе от първия му брак. Дерек й обясни, че в момента се правят големи залози.
— Какво залагат? — попита Миранда.
— Най-вече кожи, понякога и коне.
Двете момчета отначало изглеждаха равностойни. Никой не можеше да хване здраво другия. Биха се мълчаливо двайсет минути, като ту единият, ту другият надделяваше, а после едновременно се пускаха, за да се хвърлят отново един към друг. И двете момчета бяха задъхани, а лицата им бяха почервенели. Тя бе изумена, че никой не обяви борбата за равенство.
После племенникът на Дерек затисна опонента си в хватка, като сложи едната си ръка на врата му и накара момчето да коленичи. Миранда осъзна, че го души.
— Дерек! Някой да ги спре!
Той сложи ръка на рамото й.
— Той може да се признае за победен и всичко ще свърши. Но не се предава.
Миранда възкликна, когато лицето на момчето първо почервеня, а после пребледня, и накрая очите му се затвориха и той припадна. Победителят го пусна и от всички страни се понесоха поздравления. Миранда бе ужасена.
64
Тази нощ, като се върнаха във вигвама си, те седнаха навън на лунната светлина и се заприказваха за ранчото, като почнаха да кроят планове. Дерек се бе облегнал на един объл камък и притегли Миранда до себе си.
— Като начало — започна той — ще направя една къща с две стаи, но ще добавяме по един кат всяка година, докато се превърне в чудесен дом.
— Две стаи ни стигат — съгласи се Миранда, изненадана, че наистина мисли така. Животът й я бе променил толкова много.
— Едната ще е спалнята ни, естествено, а другата ще ползваме за дневна и за трапезария. Ще готвим над огнището, но догодина, ако всичко върви добре, ще купя една датска фурна от Сан Антонио. А по-късно и печка. — Той се протегна и хвана ръката й.
Тя се поколеба.
— Дерек, хайде да продадем ранчото на Джон. Можем да използваме парите от продажбата, за да си
