— Искам да приема идеите ти, Дерек, но съм била възпитана по друг начин. Дамите в обществото не се държат като мен.
Той се усмихна.
— Само така говорят. Но не си ли се замисляла, че по този начин и ти изразяваш обичта си към мен?
Тя го загледа.
— Ако беше развратна, щеше да ти харесва докосването на Чавес и нямаше да приемаш Джон неохотно. Не си ли се замисляла над това?
Не беше. Тази мисъл много я облекчи и тя усети как срамът и вината се отдръпват от нея като отлив.
Дерек се успокои, като видя чертите й да омекват.
— Освен това ти ме караш да се чувствам щастлив — прошепна той. — Това не е ли важно?
Тя леко се усмихна.
— Знам, че искам да съм добра съпруга.
— Ние караме медения си месец, скъпа. А тогава новобрачните двойки се отдават само на любов. — Той я погледна изпитателно. — Миранда, аз няма да се променя. Много енергия имам. Преди да се появиш ти, леглото ми не оставаше дълго празно. Такъв съм си. Ужасно се вълнувам, че си толкова страстна, защото това задоволява нуждите ми, без да пречи на твоите. Не разбираш ли? Идеално е.
Миранда въздъхна. Той бе много по-силен от нея и тя се чувстваше добре в прегръдките му, защитена и сигурна, но и развълнувана и въодушевена. Тя опря буза на гърдите му.
— Ние сме създадени един за друг — прошепна той, като я погали по гърба.
Тя повдигна главата му, за да го погледне. В очите й се появиха радостни сълзи.
— Мисля, че те обичам — рече тя и после осъзна какво е направила. Ако любовта не беше това странно извисяване в сърцето й, тази нужда да е с него, желанието да го зарадва, като се раздава, страхът от това да са разделени, копнежът да се съединят — тогава какво друго?
Той потръпна. Нежно повдигна лицето й по-нагоре и я целуна с всички чувства, бушуващи в сърцето и душата му.
Ръцете й се вдигнаха около врата му и пулсът им се ускори. Миранда отвърна на целувката му, като поиска още и нежността отстъпи място на притока от горещо желание.
— Ще ти покажа колко те обичам — каза Дерек, като я бутна на меката земя в гората.
Тя го погледна. Дългото му твърдо тяло я покриваше, лицето му бе точно до нейното, а златистите му очи сияеха. Той не я целуна, а зачака мълчаливо, обвил ръце около нея. Тя затвори очи. Любовта бе там, в лицето му, в златистия му поглед. Тя го искаше повече от всякога, искаше да го люби но този начин. В този момент реши, че е прав. Отвори очи, за да се взре в неговите.
— Покажи ми — прошепна тя.
Той го направи.
66
На другата сутрин Миранда се събуди с любов в сърцето си и полежа една минута, замислена за съпруга си и за това колко много го обича. Него вече го нямаше, бе отишъл да нареже дърва за новия им дом. Тя въздъхна. Беше време и тя да става. Седна, а после се изправи и усети, че й се гади.
Едва успя да излезе от вигвама, преди да започне да повръща неудържимо. След като спазмите преминаха, тя остана да лежи неподвижно, свита настрана, гола. Толкова й беше гадно, че се страхуваше да помръдне. Знаеше, че е смъртно болна.
Остана да лежи часове наред, като се страхуваше да се вмъкне вътре, докато не заспа. Като се събуди, се изненада, че е отвън и е заспала без дрехи, докато не си спомни какво се бе случило. Седна, леко уморена, но иначе се чувстваше прекрасно. Какво й имаше?
Тя се заслуша в шума на падащо дърво недалеч от нея, после се изправи и влезе, за да се облече и се зае с ежедневните си задачи. Почувства огромно облекчение, че това, което я бе сполетяло отмина толкова бързо.
На следващата сутрин отново й призля, но този път се бе облякла и успя да стигне до потока, преди да започнат ужасните спазми. Дерек я откри точно там. Предния ден бе отсякъл достатъчно дървета за скелета на къщата, а днес ги носеше до лагера им. Видя я, пусна поводите на коня и се затича.
— Миранда, какво има? — извика той, обзет от паника. Клекна до нея и тъкмо щеше да я прегърне.
— Не ме докосвай — от нея се изтръгна стон, а после още един.
Но той все пак го направи.
— Болна си. Нека те заведа вътре — рече той мрачно, като я повдигна.
— Не! О! — тя започна да повръща неудържимо и Дерек бързо я свали на земята, като изчака, докато премине.
— Само ти се гади ли? — попита той с изопнато лице, като я отнесе бързо във вигвама.
Миранда се страхуваше да говори. Щеше пак да повърне, ако той не спреше. Но тогава той внимателно я положи в леглото. Тя се сви и изстена.
— Миранда, ставало ли ти е така и преди? — попита рязко Дерек, застанал над нея.
— Да — прошепна тя и затвори плътно очи.
— Ще ти донеса билков чай, който ще ти помогне — каза той, като се завъртя и излезе. Чувстваше се невероятно бесен, докато отскубваше билките, които използваха апахите за сутрешно неразположение. Той не искаше да отгледа това дете. Не искаше да гледа как Миранда расте и се подува от това бебе, продукт на насилието и похотта на друг. Не искаше тя да минава през агонията на раждането заради този негодник Чавес.
— Проклятие! — Юмрукът му удари дънера на дървото, пред което бе коленичил. Болката му донесе облекчение. Искаше да счупи проклетото дърво, а може би и ръката си.
Всеки път, когато погледнеше към това дете, щеше да си спомня как Чавес бе изнасилил жена му. Всеки път.
Като донесе чая, направен от листата, Миранда спеше, така че той я остави. Отиде до конете, все още застанали с шест огромни борови трупи, завързани отзад, и ги поведе към мястото край потока, където бяха решили да построят къщата. Тук поляната се простираше надлъж и нашир. Всъщност тя бе част от една долина и гледката бе невероятна, а небето бе набраздено от планински върхове, покрити със зеленина и бели снежни калпаци най-отгоре. Долината бе тучна и гъста, прекалено камениста, за да сеят нещо, освен за собствени нужди, но идеална за пасище. Всъщност, замисли се той, едрият рогат добитък можеше да оцелее и с много по-малко от това. Може би щеше да се опита да подобри породата, за да дава по-добро месо и да увеличи невероятната издръжливост на животните.
Ала в ума му не спираше да се върти мисълта за детето.
Миранда приготвяше обяда им, когато той се върна по-късно, прегрял и запотен и прекалено ядосан, за да говори. Той седна безмълвно и видя усмивката й, но все едно не я забеляза. Имаше чувството, че целият му идеален свят току-що се бе сгромолясал.
— Дерек? Какво има?
— Нищо.
Тя се спря.
— Не разбирам какво ми има. Сега се чувствам отлично.
Погледът й се бе спрял невинно върху непроницаемото му лице. Защо изглеждаше толкова навъсен?
— Не си ли чувала за сутрешно неразположение, Миранда? — сопна й се той.
Тя потръпна от тона му.
— Сърдиш ли ми се? — гласът й затрепери.
Той се изправи, пусна чинията си и я изрита настрана.
