— Не, Миранда, развълнуван съм до полуда от това, че ще родиш копелето на Чавес. Не си ли личи?
Очите й се разшириха и шокът й не можеше да се сбърка.
— Сигурен ли си?
— Да, по дяволите! Жените в ранните етапи на бременността си повръщат сутрин, точно като теб. — Той се обърна сковано. — Не съм гладен. Връщам се на работа.
Тя се загледа след него, докато се отдалечаваше с нервни, напрегнати крачки, а тялото му бе сковано от ярост. Той отиде до конете и ги поведе към гората, за да донесе отсечените трупи. Очите й се насълзиха. Мили боже, помисли си тя, защо? Защо ми даде дете, заченато от насилие? Защо?
Тя хвана смутено корема си и се опита да установи в кой месец е. Две сълзи се затърколиха по бузите й, докато гледаше как мъжът й изчезва в гората. Тъкмо се открихме един друг и сега това, помисли си тя, не искам дете, заченато от насилие и бруталност. Искам дете от мъжа си. Тя заплака.
Сълзите й бяха слаби, безпомощни, от самосъжаление. Когато пресъхнаха, тя се почувства по-добре, по-силна. Събра дрехите за пране и ги занесе до потока, като през цялото време си мислеше за божията воля и как никой смъртен не можеше да я разбере. Това дете беше дошло по божията воля, а пътищата божии са неведоми. Имаше причина. Тя не знаеше каква е, но знаеше, че това бебе няма никаква вина за злото, което баща му е причинил. Усети прилив на закрилническа майчина топлина и осъзна, че иска това дете.
Като удряше дрехите с една голяма бухалка, тя се замисли за сина на Дерек и веднага разбра. Синът му бе полуапах, отгледан от команчите. Това момче бе полукоманч и щеше да бъде отгледано от мъж с апахска кръв във вените си. Тя почти захвърли греблото. Сякаш господ връщаше на Дерек сина му.
Той се върна по-късно от всеки друг път, почти по здрач и тя бе започнала да се тревожи да не му се е случило нещо. Не носеше дърва, като се върна, и тя не знаеше какво е правил. Но като седна, веднага забеляза, че е пил. Лъхна я алкохолна миризма, макар че той не залиташе. Тя го чакаше, за да вечерят заедно, но той не продума. Бегло я погледна и започна да яде стръвнишки. Тя се почувства невероятно наранена и й се прииска да заплаче.
„Не съм виновна аз,“ искаше да каже тя. „Защо се държиш толкова студено и подло?“
След вечерята той изгаси огъня, като я остави да прибере всичко сама и се вмъкна във вигвама. Вечер винаги й помагаше и ако сега се опитваше да й каже нещо, успяваше. Когато тя се вмъкна в леглото при него, усети, че е буден. Лежеше по гръб и бе вперил невиждащ поглед нагоре. Тя искаше да се сгуши до него и да потърси топлината на тялото му, искаше да се увери, че продължава да я обича. Боеше се, понеже откакто се ожениха, той винаги се държеше мило и грижовно. Все пак тя се плъзна към него и сложи ръка на гърдите му. Облегна глава на рамото му.
Той се обърна настрана, с гръб към нея.
— Не тази вечер, Миранда — каза той.
Тя също се обърна на другата страна. Очите й се изпълниха с мълчаливи сълзи, които закапаха по бузите й.
67
— Какво ще кажеш да оставиш детето на някое бездетно семейство?
Миранда го изгледа ужасена.
— Не!
Той стисна зъби.
— Просто реших да попитам. — Той се обърна.
Тя го хвана за ръкава, без намерение да го пуска. Преди това й бе твърде лошо, за да обсъжда този въпрос с него, но сега се бе оправила.
— Искам да поговорим.
Той я погледна, а лицето му бе непроницаемо.
— Няма за какво толкова да говорим.
— Да, има, Дерек. Ще имам дете от друг мъж и ти се държиш с мен така, като че аз съм виновна.
Той малко поомекна.
— Знам, че не е твоя вината.
— Тогава престани да се държиш толкова жестоко! Не мога да го понеса!
Той я изгледа.
— Аз съм обикновен човек, Миранда, а не светец. Какво искаш от мен — да тръпна от радост, задето ще отгледам някое копеле като свое?
Миранда му удари плесница.
— Никога повече не говори така за детето ми!
Той остана да стои така един миг, а после каза:
— Извинявай. — Обърна се на пети и добави: — Имам да върша работа.
И си тръгна.
Тя бе ядосана — ядосана и разстроена. Колко дълго щеше да се държи по този начин? През остатъка от живота си ли? Щеше ли да си изкара яда и омразата на детето, когато се роди? Тя се затича след него.
— Не сега, Миранда — каза той, без да я погледне.
Тя се бе задъхала и се вкопчи с него с двете си ръце, докато той спря.
— Да, сега! — възкликна тя, останала без дъх.
— Добре — отстъпи той.
— Бебето е невинно, Дерек, абсолютно невинно, и такава е била божията воля.
Той направи гримаса.
— Не вярвам в божията воля.
— Но не може да не се съгласиш, че бебето не носи вина.
Той кимна.
— И какво от това?
— Ще бъдеш ли баща на това дете? Ще му дадеш ли името си, закрилата и грижите си? Ще го направиш ли? — Гласът й се издигна. Тя трябваше да знае.
— Казах ти, по дяволите, не съм светец. Всеки път, когато погледна това дете, ще си спомням какво ти е сторил Чавес и ще се изпълвам с гняв и омраза. Да, ще дам на детето името си. Но не ме карай да му дам любов, защото я нямам!
Миранда стоеше разтреперана и нещо я присви дълбоко в сърцето. Той бе хладен.
— Нещо друго?
Тя поклати глава и го загледа как се отдалечава. Върна се в лагера им, а всичко пред погледа й се размъти. Изобщо не съм познавала този човек, мислеше си тя. Не е такъв, за какъвто го смятах. Той е егоистичен звяр, като всеки друг мъж. Държи се мило само когато му е угодно. Какво ще правя?
Тя не можеше да мисли за нищо друго цял ден. Как можеше да отгледа това дете с баща, който ще го мрази или най-малкото ще е хладно безразличен? Тя знаеше, че няма да го понесе и изпитваше непоносима болка в сърцето си. Имаше само едно разрешение, което я сломи. Тя подхвана темата след вечеря.
— Дерек?
Той седеше в спускащия се здрач, обърнат в профил и изглеждаше невероятно красив с неподвижното си бронзово лице. Погледна към нея.
Тя се страхуваше. Сърцето й биеше лудо. Но трябваше да го направи заради бебето. Навлажни устни.
— Дерек? Искам да се върна в Англия.
Той я погледна, целият в слух.
— Какво?
