Огнена стихия

за него? Другите жени го намираха красив и мъжествен, и силен. Никога някоя жена не го беше наричала суетен и самодоволен… надут, перчещ се паун. Не.

Той обърна жребеца. А тя да върви по дяволите. С нея имаше само неприятности. Въобще не трябваше да се занимава с тази жена. Тя очевидно го ненавиждаше, още от пръв поглед, и въобще и не се опитваше да го крие. Той подмина вътрешния си смут и се вкопчи в гнева си като удавник в сламка. Беше изгубил контрол върху себе си, но вече при никакви обстоятелства нямаше да допусне такова нещо. По дяволите Сторм Браг. Тя си беше само една тексаска грубиянка, а той харесваше жените си нежни и лустросани.

5

Лошото настроение на Брет продължи и през останалата част от следобеда. Не се подобри и когато се прибра вкъщи, за да се преоблече за вечеря. Докато ровеше из пощата си, той откри писмо от чичо си. Какво, за бога, искаше този човек? За да бъда напълно честен, помисли си Брет, докато отваряше плика с разтуптяно сърце, чичо ми Емануел беше единственият от семейство Монтеро, който се държа с мен не като с курвенско копеле, а като с човешко същество, способно на чувства. Собственият баща на Брет, дон Фелипе, рядко се занимаваше с него, освен в случаите, когато искаше да обсъди някой свой подвиг, след което изпадаше в безразличие или сарказъм. Всъщност, откакто го бяха завели в Хасиенда де лос Сиерос, чичо му Емануел беше единственият, настоял за обучението и настаняването на Брет в къщата, а не в робските колиби — както желаеше втората жена на дона. Доня Тереза го беше мразила, естествено, защото той бе заплаха за всички нейни бъдещи синове.

Скъпи племеннико,

Толкова вода изтече, откак се разделихме, та се радвам, че най-сетне те намерих и разбрах, че си добре и просперираш. Човекът, който проучва за мен ми каза, че си се настанил отлично в Сан Франциско и си станал заможен предприемач. Радвам се за теб. Винаги съм знаел, че ще успееш.

Огромно съвпадение ми изглежда това, че след години на търсене моят съгледвач те е намерил точно когато се нуждаем най-много от теб. Брет, баща ти е тежко болен. Боя се, че няма надежда да се възстанови. Преди няколко години той падна зле от коня си и оттогава е парализиран от кръста надолу. От този момент нататък не успя да възвърне волята си за живот. Наскоро хвана настинка, която се разви в пневмония. Страхувам се, че господ ще ни го отнеме много скоро.

Брет, аз знам, че ти си горд също като баща си, но те моля да не позволяваш гордостта ти да направлява чувствата. Дон Фелипе никога няма да ти пише и да те моли да го навестиш, въпреки че споделих с него всички новини около теб. Знам, че иска да те види. Моля те, ела.

Останалата част от семейството е добре. Брат ти Мануел е вече на десет години, силен, сериозен и умен, точно като теб и баща си. Двете ти по-малки сестри, Габриела и Катерина, притежават каспийската красота на майка си. Колкото до собствените ми деца, София и Диего, те са добре. София наскоро стана майка. Леля ти Елена си е все същата.

Твой любящ чичо, Емануел

Брет остави писмото настрана с потъмняло лице. Пристъпи сковано до масата и си наля пълна чаша бренди. Изпи половината на един дъх, загледан през прозореца към градината и улицата. По дяволите всички. Спомените го изпълваха и всичките бяха неприятни. Виждаше живота си из улиците на Мазатлан, кражбите си, кльощаво, мръсно момченце, винаги изплъзващо се на полицията, което не се връщаше у дома с дни, а по-късно и със седмици. Не че на майка му, на френската курва, й пукаше. Когато и да се върнеше той вкъщи, някой от многобройните й „покровители“ все беше там. А майка му — тя беше без възраст, красива. Но и без сърце. Оставяше детето си на хазяина, който нямаше време за него. Само една от прислужничките като че ли го обичаше — едно дребно английско момиче на име Мери. Когато го хванеше да се втурва в къщата гладен, защото не бе успял да намери достатъчно на улицата, тя го завличаше в стаичката си, изкъпваше го и го преобличаше. Той си тръгваше в мига, в който напълнеше стомаха си, но не и преди да чуе високите писъци на майка си и стоновете на този, когото тя „забавляваше“ в момента. Не знаеше кого мрази повече, майка си — курвата или баща си — калифорнийския богаташ. Бе на осем, когато животът му се промени — когато донът прати за него след убийството на двамата му братя. Брет дори не беше знаел кой е баща му до момента, когато майка му му съобщи, че го праща при него завинаги. До този ден не бе имал и представа каква е била връзката между родителите му или как са се срещнали те.

Първата жена на дон Фелипе, доня Ана, не беше го дарила с нов наследник. Твърде стар за нея, той не я намери способна да създава повече деца. Тя умря година след пристигането на Брет, след като бе изстрадала няколко спонтанни аборта. Тогава обаче дон Фелипе, облекчен, веднага се ожени за петнайсетгодишната Тереза, която произхождаше от стар род на раждащи синове аристократки.

По това време Брет беше на четиринайсет. През годините, прекарани в бащиното му имение, той бе получил образование въпреки презрението на всички. Научи се да чете и пише на испански, френски и английски, въпреки че отдавна говореше свободно всички тези езици. Мина дори през латинския. Беше добре обучен по математика, геометрия, география и история и съвършен в язденето, фехтовката и стрелбата. Научи се да говори, ходи и да се държи като благородник — въпреки че добре осъзнаваше, че не е такъв. Дон Фелипе не се интересуваше от него, освен когато той не направеше нещо не както трябва — тогава пък изпадаше в бяс. Наказваха момчето, обикновено с бой с бастун. Но докато го биеха той никога не достави на мъчителя си удоволствието да извика.

В шестте години преди смъртта си доня Ана бе отказвала дори да го погледне, камо ли пък да говори с него, въпреки че често говореше за него с другите. Той знаеше, че е копеле, но това никога не го бе притеснявало, докато не чу как жената на баща му не спира да го споменава като „копелето“. Тогава срамът и омразата го бяха обзели като никога дотогава.

Останалите също се отнасяха към него с презрение. Малката София — негова братовчедка и почти връстница, стряскащо красиво момиче със синьочерна коса и тъмни очи — го гледаше над аристократичния си нос и го наричаше „копеле“ на всеослушание, тъй като знаеше, че не може да я удари, както му се иска. Дори самата мисъл за нея го караше да изтръпва от гняв.

И разбира се, леля му Елена.

Той не можа да сдържи усмивката си. Какво ли бе искал да каже чичо Емануел с думите, че тя си е все същата? Дали не знаеше, че тя е курва, точно като майката на Брет?

Беше се случило, когато той бе бил почти на шестнайсет. Беше започнал да се интересува от момичета година по-рано, до степен, в която даже някои от прислужничките му бяха завъртели главата. Беше започнал да мечтае за тях… Един следобед се беше натъкнал на леля си и някакъв коняр в едно потайно кътче на градината. Не можеше да откъсне поглед от съвкупяващите се тела. И двамата бяха с дрехите, за което той съжаляваше, но полите й бяха вдигнати до кръста и краката й бяха дълги и бели. Брет гледаше как конярчето я обладава, докато сам не изгуби всякакъв контрол върху себе си и не достигна оргазъм с вик. За секунда Елена бе изблъскала момчето, което едва ли имаше повече от двайсет години, и бе оправила полите си.

— Кой е там? — извика тя. Вцепенен и онемял, Брет бе пристъпил напред. В първия миг тя се беше стреснала, но след това го огледа без задръжки и топ отново усети, че се втвърдява. Тя се бе усмихнала.

— Пабло, можеш да си вървиш. Ще се видим друг път. Ела насам, querido5.

Сърцето на Брет биеше бясно, когато вървеше към нея. Не знаеше какво да очаква, но едно нещо знаеше — леля Елена щеше ужасно да загази, ако някой откриеше какво прави. Тя разкопча роклята си и той ахна, когато големите, прорязани от сини венички гърди с твърди зърна бяха се изтърколили навън.

— Какъв красив младеж — промърмори тя и бе взела ръката му, поставяйки я на гръдта си. Той бе загубен. Знаеше, че това е грешно, защото единственият човек, когото харесваше, бе чичо Емануел, но бе