— Нищо.
Хвърли нов поглед към Брет и видя почти същото както и преди. Бистрите сини очи на блондинката сияеха.
Сторм се насили да продължи да разговаря с обожателите си. Те сякаш усетиха, че губят вниманието й и започваха да се чувстват неловко и се наканиха да си тръгнат. Сторм реши, че трябва да се забавлява — или поне Брет Д’Аршан да си мисли, че е така!
— Разказвала ли съм ви историята за това, как надяздих десетима команчи, когато бях едва на дванайсет?
— Какво? — в един глас възкликнаха компаньоните й.
— Хайде, Сторм — каза Лий. — Измисляш си.
— Определено не си измислям. Яздя по-добре от всеки команч. Ако някой не ми вярва, просто ме изведете на езда и ще видите.
Това предложение се прие с доволни викове и преди Сторм да се усети, получи три предложения за езда.
— Разкажете ни за команчите — каза Робърт.
— Беше група ренегати, които се придвижваха на юг, грабейки и убивайки.
— Откъде знаете? — Попита Джеймс.
— Ами, единственият случай, когато команчи идват толкова далече на юг, е когато са ренегати. В последните петнайсет години са били почти унищожени от тексаските рейнджъри.
— Значи сте била на дванайсет и сте ги надяздили?
— Играех си в едно езеро в долината, където е къщата ни. Аз всъщност трябваше да бъда там и да разтребвам. — Тя се усмихна.
— И? — попита Лий.
— Плациках се във водата, когато конят ми започна да пръхти и да се вдига на задни крака. Погледнах — те бяха там — десетима команчи, обикалящи по брега на около десет метра от мен и коня.
— Измисляте си! — извика Лий.
— Не си измислям! — Очите на Сторм блеснаха. — Страхувах се да бягам. Боях се, че могат да ме настигнат. Така че се престорих, че нямам грижа на тоя свят и много бавно и спокойно излязох от водата и отидох при коня си — който, за щастие, беше много бърз арабски жребец, който баща ми бе купил за състезания. Никой не мръдна. Аз се качих. Дори не ги поглеждах. Но в мига, в който подкарах животното, те потеглиха след мен — в галоп. Преследваха ме всичките осем мили до нас през пресечена местност, осеяна със скали и остри камъни. Всичко, за което можех да мисля беше, че конят може да си счупи крака и татко ще ме убие! Първо индианците яздеха след мен, но понитата им не можеха да се сравняват с моя бегач, така че започнах да им убягвам. Когато приближих дома, вече бях доста пред тях, даже ги изгубих от поглед.
За минута всички мълчаха потресени. След това Рандолф каза:
— И после?
— Закрещях. Татко и момчетата бяха на ранчото, така че аз, мама и старата ни прислужница бяхме сам самички срещу ренегатите.
— Олеле! — възкликна Лий.
— Спокойно — каза тя с чувство за превъзходство. — Команчите удрят и бягат. Отказаха се след петминутна атака — взеха някакви коне и пилета и запалиха един обор, обаче ние с майка ми веднага го угасихме. — Тя се ухили. — Определено имах късмет, че жребчето не си изкълчи крака, защото щях да си загина мърцина. Баща ми не прощава такива неща.
Всички се засмяха.
— И все пак ме напляскаха, че не съм си гледала къщната работа — добави тя печално и веднага съжали, че е споменала тази подробност, защото от израженията на ухажорите си разбра, че си представят къде точно са я напляскали.
— Някой ще се надбягва ли с мен? — смени темата тя.
— Внимание — обади се познат глас зад гърба й. — Язди като индианка, мога лично да свидетелствам за това.
Сторм се извъртя стремително и се втренчи в Брет, който се усмихваше, сякаш помежду им не бе станало нищо. Русата, която изглеждаше още по-разкошна отблизо, все още висеше на лакътя му. Откога ли стояха там? Сторм почервеня от гняв и хладно се извърна.
— Лий, ще ме придружите ли до купата с пунш? — попита с най-сладкото си гласче. Той скочи, за да се предостави на услугите й и тя усети погледа на Брет върху себе си. Сърцето и заби бясно.
Той не се приближи отново, за свой късмет, помисли си тя. След малко обаче към групата се присъединиха Марси и Грант точно когато ухажорите й отново подхванаха историите си.
— Здравей, скъпа — каза Марси. — Изглеждаш вълшебно. — Гледаше я с гордост. — Нали?
— Наистина — съгласи се Грант и я целуна по бузата. — Бих казал, че животът в Сан Франциско ти понася.
Сторм не искаше да обиди никого.
— Да, харесва ми все повече и повече.
— Чух, че вчера си яздила с Брет — каза Грант. — Чух също така, че си изпреварила сивия му жребец. — Той се разсмя. Сторм изтръпна.
— Първата и последната ни езда.
Грант и Марси изглеждаха изненадани.
— Скъпа, не ти ли беше приятно? Брет е свястна компания.
Сторм се приближи до тях с блеснали сини очи. Понижи глас, така че квартетът от ухажори да не може да я чува.
— Хич не ми беше приятно даже! Марси, знам, че Брет ви е приятел, но не и мой, така че моля ви, не очаквайте от мен да се държа учтиво с него!
Мълчание. Марси попита.
— Какво се е случило?
— Той ме целуна — изфуча тя. — Но не мисля, че ще позволя това да се повтори!
Те я зяпнаха. Марси беше скандализирана. Устата на Грант подозрително потрепваше на смях.
— И по-лоши неща са се случвали — каза накрая той.
— Не и на мен. — Сторм тръсна буйната си коса. — Обзалагам се, че още го боли шкембето на мястото, където го фраснах. — Тя се поколеба и прибави: — Поне се надявам! — Обърна се и се отдалечи — далеч от Фърлейнови и от всички тези почитатели. Грант се разсмя.
— Не е забавно — прошепна Марси със събрани вежди.
— Охо! Виждам как работи коварната ти главичка. Не било смешно! Смешно е! Много се съмнявам, че някога Брет е бил удрян от дама. Как ми се ще да бях видял това!
— Тези двамата са като куче и котка от мига, в който се срещнаха — изсумтя Марси.
— Тя е най-красивата жена в Сан Франциско след теб, Марси; така че как е възможно Брет да не я харесва?
В другата част на салона Сторм гледаше намръщено през прозореца. Продължаваше да мисли за проклетия мошеник и онази русокоска. Коя беше тя? Умираше си да разбере, но беше твърде горда да попита. Изведнъж забеляза двете млади дами, които стояха до нея и разговаряха достатъчно високо, че да ги чува.
— Да, да, това е тя! — възкликна тъмнокосата, като срещна за миг погледа на Сторм. Нямаше съмнение, че нарочно се стремеше тя да я чуе. Сторм отмести очи.
— Онази, която припаднала ли? — попита любопитно приятелката й.
— В градината, скъпа — натърти брюнетката. — Беше в градината с Брет Д’Аршан и Рандолф Фърлейн. И то без обувки!
За миг другата замълча смаяно. Сторм се обърна и хвърли втренчен поглед към двете момичета. Вбесяваше се все повече и повече.
— Мери, а мислиш ли, че някой от двамата я е целунал? — Брюнетката триумфираше.
— Ама че си глупавичка, обзалагам се, че и двамата не са пропуснали възможността! Но тя си го е
