Изведнъж, за нейна изненада, той я обърна, постави я на коляното си с лицето надолу и тя в ужас осъзна, че той въобще не се канеше да я целува.
— Не! — изпищя тя при първия шамар по задника, толкова силен, че в очите й избликнаха сълзи. — Копеле такова!
— Шът — изръмжа той и отново я удари, и отново, и отново. Болеше. Бричовете не я защитаваха, нито омекотяваха ударите. Той искаше да я заболи и постигаше своето. Нямаше пък да заплаче. Премигна упорито, за да спре сълзите си, но той спря рязко и я отблъсна от себе си. Тя падна на ръце.
— Никога — каза той — вече няма да яздиш сама. Можеше да те изнасилят — почти го бяха направили — а заради глупостта ти двама човека са мъртви.
Мразеше го. С гневен крясък скочи върху му и го атакува сляпо. Никога досега не бе използвала ноктите си, тъй като го намираше момичешко и смешно, но пък и никога преди не бе била толкова бясна. Той сграбчи китките й, но тя го изрита колкото можа по-силно в глезена. Той я стисна по-здраво и успя да хване единия й крак между бедрата си.
— Ще те убия! — изкрещя тя и наистина би го направила. След това заби зъби в гърлото му. Той хлъцна, когато кръвта му напълни устата й. Откъсна я от себе си и изви ръцете й зад гърба, като почти ги откъсна от раменете. Тя изкрещя, опитвайки се да го нападне отново. Той все още стискаше крака й между бедрата си. Изведнъж сграбчи плитката й и я издърпа така, че щеше да й отнесе скалпа. После я придърпа към себе си и я целуна. Заболя я. Устните му бяха твърди и груби — искаше да я нарани, знаеше си, точно както тя го бе наранила. Но Сторм отвори уста, тялото й охотно отговори на напора му, пълно с желание да го приеме по-добре. Тя спря да се бори. Езикът му нахлу дълбоко в устата й и по тялото й пръснаха искри от страст. Тя се притисна о него, стенейки гърлено. Желанието избухна в утробата й и тя потри корем в твърдата, гореща подутина в панталоните му. Изведнъж топ я отблъсна. Тя залитна назад, но не падна. Толкова много диви, танцуващи чувства бяха завладели тялото й, че тя не можеше да даде превес само на едно. Изведнъж с вик осъзна, че третият мъж го няма.
— Брет!
— Виждам — каза той с дрезгав глас. Въпреки това изглеждаше напълно спокоен. Скочи върху коня си и й доведе Демон.
— Качвай се — каза. Тя си спомни, че го мрази и че той я напляска — и целуна след това. С чиста съвест забрави собствената си реакция и се отдаде на чувството си за обида, унижение и бяс. Погледна го с всичкото презрение, което можа да изстиска от себе си.
— Ти, скъпа моя — каза той — обърна Сан Франциско с краката нагоре.
Брет я нараняваше, но Сторм никога нямаше да му го покаже, каквото и да ставаше. Той я изпрати по стъпалата, през верандата и във вестибюла с изражение на зле сдържан садизъм. Сторм знаеше, че още е бесен, но същото важеше и за нея.
Икономът се появи и очите му се разшириха при грубото нахълтване на Брет.
— Къде е Пол? — попита Брет.
— В трапезарията, сър.
— Пусни ме — ядосано каза Сторм.
— Тихо — заповяда грубо той. — Аз ще говоря.
— Мога и сама, благодаря — изсъска тя. — Ако той разкажеше случилото се, то щеше да прозвучи много по-зле. Нямаше да пести подробности.
— Млък — тросна се той и двамата влязоха в трапезарията. Брет я пусна точно преди да прекрачат прага. Пол четеше вестник и пиеше кафе. Вдигна очи, смаян.
— Брет! Какво… Какво става? — Той помрачня при вида на Сторм. Тя се опита да отвори уста.
— Пол, аз…
Брет я прекъсна, сграбчвайки китката й така, че тя си помисли, че я е счупил.
— Пол, боя се, че имаше малко неприятности.
— Седнете, моля — каза той, хвърляйки гневен поглед към братовчедка си. Брет буквално я бутна в един стол, но самият той не седна. Вместо това здраво хвана раменете й.
— Сторм и аз яздехме — каза той. — Вчера се бяхме уговорили. Галопирахме, когато усетих, че Крал спира. Извиках на Сторм да забави, но тя не ме чу. Така или иначе, слязох и видях, че в копитото му е заседнал камък.
Сторм проточи шия и го зяпна невярващо. Той не й обърна внимание.
— Когато я настигнах, тя беше заобиколена от три лица, едното от които я беше вързало. Естествено, аз размених някой и друг изстрел с тях. Двамата са мъртви, третият избяга.
Сторм не можеше да повярва. Защо си беше измислил всичко това? Защитаваше ли я? Но защо? В това нямаше никакъв смисъл. Тя го гледаше втренчено, но той се беше обърнал към Пол, сякаш тя не съществуваше.
— Слава Богу, че си добре! — извика Пол. — Барт! Доведи шериф Андрюс или някой полицай. Брет, благодаря ти.
— За нищо — отвърна Брет и пусна рамото на Сторм. — Добре че бях с нея.
Тя се изчерви. Иронията в гласа му беше за нея и тя не пропусна да я забележи. Почувства огромна вина. Ако беше казал истината, щеше да се защитава като дива котка. Но вместо това той бе поел вината за случилото се. Не разбираше. Въобще.
— Разпозна ли някой от мъжете? — попита Пол.
— Не. Нито конете — бяха три. Но ги запомних.
— Сторм, скъпа, добре ли си?
Тя се насили да срещне погледа му.
— Да.
— Надявам се, че си благодарила на Брет. Боже мой! Като си помисля само какво е могло да се случи, ако беше закъснял…
Сторм почервеня още повече. Знаеше, че и сама можеше да се справи. Или поне така мислеше. Почти беше посегнала за пистолета си. Е, горе-долу. Може би не би се справила. Изведнъж в главата й проблесна болезнения спомен за твърде суровото наказание, което Брет й бе наложил. Не, със сигурност не му беше благодарна.
— Вече го направих — каза тя, гледайки ленената покривка. — Може ли да се кача сега?
— Разбира се — каза Пол и стана. — В случай че шерифът поиска да ти зададе някои въпроси, което най-вероятно ще стори, ще те викна.
Сторм кимна, избегна тъмния, настойчив поглед на Брет и излезе от трапезарията. Преди да затвори вратата, чу как Пол каза:
— Как ще запазим това в тайна? На Сторм й трябва само още един скандал…
— Опасявам се, че двама мъртъвци са гаранция, че целият град ще приказва — каза Брет с ирония.
— Слава богу, че си бил с нея — въздъхна Пол. — Представи си какво би станало, ако беше яздила сама.
Сторм се затича по стълбите. Не искаше да слуша повече. Не искаше да е обект на още клюки, но със свито сърце осъзна, че в случая нямаше избор. Пожела си никога да не беше идвала тук. Почувства се нещастна и виновна, а и не разбираше защо Брет я беше защитил. Достатъчно ясно й беше, че ако цялата истина излезе наяве — че е яздила сама — скандалът щеше да е сто пъти по-ужасен. Затова ли беше излъгал той?
Но защо му беше да я защитава?
Скандалът се разрази същия следобед.
Брет беше казал на шерифа, че предпочита инцидентът да се запази в тайна и Андрюс се бе съгласил. Но с надеждата да залови оцелелия престъпник той беше пратил полицаите си да разпитват из града, така че преди два часа Брет откри, че не е в състояние да отиде до хотела си, без поне десет души да го спрат, за да научат от него подробности за случилото се. Всички искаха мръсните подробности.
— Хей, Брет! Чух, че си гръмнал някаква беззаконна сган на плажа! — Брет почти не познаваше човека, който му каза това.
Лиан Сейнт Клер и майка й избраха точно този момент, за да преминат с каретата си по улицата. Те му
