на шестнайсет и кръвта му кипеше. Устата му скоро последва ръцете и той започна диво да смуче големите й, твърди зърна, карайки Елена да се смее гърлено.
— Имаш всички нужни инстинкти, Брет.
Скоро той вече беше дълбоко в нея, блъскайки безумно в слабините й… Никога преди не му се беше случвало такова нещо.
През месеца преди той да замине, тя го бе научила на много неща. Изпълваше го вина, но желанията му имаха пълна власт над него. След това доня Тереза, новата съпруга на баща му, бе родила син — Мануел — и вече нямаше нужда от него…
Брет погледна писмото на чичо си. Дон Фелипе беше едно студенокръвно копеле, София — все така кучка. Елена пък със сигурност още си беше курва… И не му пукаше за никой от тях. Смачка писмото и го хвърли в камината.
— Да върви по дяволите Брет Д’Аршан!
Сторм гневно крачеше напред-назад из стаята си, все още в костюма за езда. Не можеше да спре да мисли за него. Не можеше да заличи образа на тъмното му, красиво лице от мислите си. Не можеше да забрави как то засиява, когато той се усмихне, нито малките бръчици покрай очите му, когато беше в особено добро настроение. По дяволите!
Не можеше да забрави допира на устните му върху своите — плътни и нежни, след което диви и брутални. Тя се свлече в един стол и зарови лице в дланите си. Тялото й я беше предало. Докато още беше зашеметена от изненада при целувката, тялото й се беше поддало, беше станало меко, молещо, топло, съгласно. Тя беше се наслаждавала на тези целувки. Даже сега, когато само си спомняше за това, усещаше, че тялото й реагира по същия начин, как през него минава тръпнещ поток от горещина. Преди това я бяха целували само веднъж и това и се беше сторило противно. Никога даже не бе харесвала момчетата, освен като приятели, с които да ловува, язди и да се боричка. На последните няколко приема, които бе дало семейството й, Сторм се бе чувствала изолирана от другите си връстнички, които имаха в умовете си само едно — момчетата. Сторм си беше мислила, че са глупачки. На нея й беше по-интересно, когато състезателната им кобила щеше да се надбягва или когато една мечка разкъсваше добитъка на хората, също и когато престъпникът Макрей от рейнджърите бягаше от полицията.
А сега беше нещастна. И ядосана. И унижена. Имаше ужасното чувство, че Брет е разбрал, че целувките му са й харесали, мисъл, която я караше да се моли да умре по-скоро.
Една прислужница почука на вратата и влезе с поднос с вечерята на Сторм. Тя осъзна изведнъж колко е гладна. Нахвърли се веднага на храната и омете до дъно месото с картофи, грах и салата, както и черешовата торта. Беше твърде засрамена и смутена, за да иде и да вечеря с Пол в трапезарията.
Не беше глупачка. Знаеше за физическата любов. Тоест, беше виждала от дете как конете, кучетата и кравите се съвкупяваха. Веднъж беше видяла в пералното помещение даже единия си брат — Ник, с една от прислужничките. Не можа да сдържи усмивката си при този спомен — Ник на шестнайсет, висок и кльощав, напълно изгубен в прелестите на мощната ирландка. Така че знаеше достатъчно за връзката между мъжа и жената и този следобед бе осъзнала какво точно означава онази твърдост, която се бе появила между тях на плажа. Тогава бе усетила в себе си силата да се изтръгне от прегръдките му, тогава умът се бе върнал в главата й. Изчерви се. Брет бе искал да я вземе както Ник бе взел Роуз. Руменината й се сгъсти; тя цялата започна да трепери. Срамуваше се. Сега разбираше защо майка й и баща й си разменяха такива тайни, нежни погледи, защо постоянно се докосваха и целуваха. Но това беше друго. Те бяха женени. Обичаха се. Сторм никога не беше мислила за привличането между мъжа и жената, но сега, когато мислеше, разбра, че е правилно и хубаво, когато е между хора, които се обичат. Тя обаче не обичаше Брет — направо не можеше да го понася. Може би дори го мразеше. А и той определено не я харесваше. Но какво й ставаше? Да не би да се превръщаше в пачавра като Бет Елън?
Бет Елън беше русата, синеока дъщеря на един от съседите им, едно от тези момичета, които дълго се разхождаха с момчетата из горичките още от тринайсетгодишна възраст. Сторм никога не бе разбирала причината, но не можеше да не се види разликата в държанието на Бет, когато беше с нея или с родителите си и когато наоколо имаше някой привлекателен мъж. Когато Ник се приближаваше до нея, Бет Елън се изчервяваше, а когато решеше, че никой не гледа, се отъркваше в него. А иначе бе свенлива като мишка. Сторм я беше попитала веднъж какво им е толкова страхотното на момчетата, а Бет Елън само се беше засмяла.
Струваше й се, че тази нощ няма да може да заспи от притеснение, но в крайна сметка се унесе почти веднага, след като си легна. Въпреки това сънят й бе смущаван от видения. Първо те бяха приятни. Беше си вкъщи, заобиколена от семейството си. След това бяха на барбекю и Бет Елън също, облечена в роклята, която Сторм бе носила предишния ден, докато всички останали бяха с всекидневните си памучни поли и блузи — с изключение на Сторм, която беше с бричове. Чувстваше се грозна край изисканата красота на Бет.
Изведнъж и Брет се озова там. Изглеждаше напълно погълнат от Бет Елън, а и тя от него. Двамата не обръщаха никакво внимание на Сторм. Тя се почувства наранена — ужасно наранена — от това, че ги вижда заедно. Те тръгнаха към гората и тя ги последва, за да види как се въргалят прегърнати на земята, готови да се слеят. Брет я чу и се обърна. Когато я видя, започна неудържимо да се смее. Тя се събуди.
Когато стана на сутринта, вече бе забравила съня си, тъй като си имаше други грижи. Вечерта трябваше да ходи на някакво малко празненство у Холдънови. Мисълта не я радваше. Чувстваше, че почти всички от партито на Фърлейнови ще бъдат там, включително и онзи арогантен развейпрах Брет Д’Аршан.
И все пак отиде, облечена във виолетова кадифена рокля, изрязана точно толкова неприлично, колкото и всичко, което носеше напоследък. Поне беше без корсет — в никакъв случай не би приела това мъчение отново. Пристигна с Пол около седем часът и Холдънови ги посрещнаха сърдечно на парадния вход. Влизайки, Сторм го видя — невероятно красив и мъжествен в черното си официално облекло. Разговаряше с някаква хубава като картинка блондинка и със семейство Фърлейн. Русата стоеше близко до него, пъхнала ръка под лакътя му. Сторм почувства прилив на бесен гняв. Жената очевидно беше неговата дама за вечерта. Не че й пукаше. Брет също я видя веднага, но Сторм плъзна поглед покрай него и се усмихна на Марси и Грант.
— Да идем ли да им се обадим? — попита Пол, готов да се запъти към четворката.
— О, не, ето го Джеймс — извика Сторм с нещо, което се надяваше да прилича на ослепителна усмивка. Джеймс почти дотича до тях.
— Сторм! — Той се наведе над ръката й, без да снема очи от лицето й. — Надявах се, че ще бъдете тук днес.
Тя се усмихна.
— Благодаря ви, Джеймс.
Той помоли разрешение от придружителя й да я отведе и Пол се съгласи, доволен. Джеймс я взе със себе си, нетърпелив да я запознае с някои от гостите. В онази половина на залата, противоположна на неговата.
Скоро около Сторм се бяха събрали Рандолф и другите двама младежи, Робърт и Лий, като се смееха и се надпреварваха да й разказват забавни анекдоти, борейки се за благоразположението й. Сторм никога не се бе чувствала толкова женствена, толкова хубава. Трудно беше да се повярва, че се намираше на това елегантно соаре, облечена като принцеса и заобиколена от четирима красиви мъже, правещи всичко възможно да задържат вниманието й. Само веднъж погледна към Брет и то крадешком, защото беше сигурна, че той наблюдава огромния й успех. Но не.
Устата му почти докосваше ухото на русата, а тя се изчервяваше прелестно. След това двамата се погледнаха в очите така, сякаш бяха влюбени. Настроението на Сторм се срина и изведнъж й прилоша. Вечерта беше провалена. Сторм слушаше, усмихваше се, опитваше се дори да се смее, но не много убедително. Рандолф я попита какво й е, но тя му се усмихна вяло и отвърна:
