— Ти обеща! — настоя Миранда, седнала на огромното им легло, докато четкаше дългата си, гъста коса с гневни движения. Дерек я гледаше с отчаяние, прав.
— Но, Миранда, тя е още дете.
— Дете ли? — Миранда скочи. — Тя е почти на седемнайсет години и е жена, Дерек, време е да го признаеш.
— Но Сан Франциско!…
— Трябва да я изпратиш — меко каза Миранда, полагайки успокояващо длан на гърдите му.
— Преди казвахме, че ще я пратим при братовчеда Лангдън, когато мине осемнайсет — протестира той с тревога в погледа си. Миранда хвана ръката му и я стисна.
— Дерек, хубавичко разгледай дъщеря ни. Тя е красива жена и заслужава шанс в обществото. Заслужава копринени рокли и кожени обувчици. — Тя сви лице. — Определено е твърде голяма, за да се гърчи в калта с разни мъже.
— По дяволите — изруга Дерек и закрачи из уютната им спалня. — Нека аз да й кажа.
Миранда се усмихна, обви ръце около врата му и го целуна продължително.
— Обичам те.
Дерек я притисна в обятията си, отказвайки да я пусне.
— Може би утре? — попита той с надежда. Жена му го погледна предупредително.
Той откри Сторм на долния етаж с момчетата, които изпрати навън с напомняния за несвършени задължения.
— Сторм, имам голяма изненада за теб.
— Каква? — попита тя с усмивка.
— Майка ти и аз щяхме да почакаме, докато навършиш осемнайсет, но решихме, че вече си достатъчно голяма. Ще прекараш лятото с Пол Лангдън в Сан Франциско.
— Няма да ида.
— Миличка, Сан Франциско ще ти хареса.
Сторм занастоява отчаяно.
— Татко, това е идея на майка ми, нали? Ти ще можеш да я разубедиш, знам, че ще можеш — ако искаш наистина.
— Мила, майка ти е права, както обикновено. Имаш нужда да погледнеш живота и от друга страна. Само за лятото.
— Не искам да ходя — каза твърдо Сторм. — Тук съм щастлива. Не искам да оставям теб и майка, и момчетата.
— Ама само за лятото! — повтори тихо Дерек. После се усмихна. — Знам, че ще накараш мен и майка ти да се гордеем.
Когато осъзна поражението си, страшно й се прииска да плаче. Тя се извърна и побягна по стълбите към стаята си. Отпращаха я в непознат град, далеч от всичко и всеки, когото обичаше… Когато на вратата й се почука, тя не отговори. Знаеше кой е.
— Сторм? — Миранда влезе и седна на леглото до дъщеря си. Ръката й поглади гъстата, изсветляла коса на момичето. — Хайде да поговорим.
— Не искам да ходя.
— Ще ти разкажа една история — кротко и с лека усмивка каза майката. Погледа за момент дъщеря си, слабото, грациозно тяло с широки за жена рамене, тънка талия и тесен ханш. Краката и бяха дълги и силни. Имаше красиво, необикновено лице с високи скули и тясна челюст. Миранда подозираше, че костната й структура е наследена от майката на Дерек, индианката.
Знам, че си изплашена, но ти си силно и смело момиче, имаш семейство, което те обича. Знаеш, че израснах в един френски манастир. Когато станах на седемнайсет, баща ми ме взе в дома ни в Англия, за да ми каже, че ме е обрекъл на някакъв си тексаски фермер — абсолютно непознат. Бях израснала далече от хората и много невинна, а и много изплашена, но нямах избор. Изпратиха ме в Тексас.
Сторм седна.
— Дядо те е принудил да се ожениш за татко?
— Не. Годеникът ми всъщност беше най-добрият приятел на Дерек, както и негов кръвен брат. Но Джон беше пострадал, затова прати Дерек, който по онова време беше капитан на тексаските рейнджъри, да ме заведе при него. Много беше страшно, Сторм, да те пращат да се жениш за съвсем непознат човек, със съзнанието, че нямаш никакъв контрол над живота си и че вече не можеш да се върнеш вкъщи. — Миранда поспря, за да даде възможност на Сторм да обмисли думите й.
— И какво стана? — попита момичето. — Ако си била сгодена за татковия най-добър приятел, когато си го срещнала…
Миранда се усмихна при спомена.
— Това е друга история, миличка, а тя е дълга. Може би някой път ще ти я разкажа.
Сторм изучаваше коленете си.
— Ти отиваш при братовчед ми само на гости.
Сторм прехапа устни.
— Надявам се.
Миранда засия и я гушна.
— Няма защо да се страхуваш. Всъщност няма да се изненадам, ако прекараш най-хубавите месеци в живота си.
— Не се страхувам — каза Сторм. Но се страхуваше.
1
Сан Франциско, 1859 г.
Брет седна до голямото, облицовано с кожа махагоново бюро, съсредоточено смръщен, гримаса, в която се долавяха оттенъци на лошо настроение. Заразгръща страниците на огромната счетоводна книга. По дяволите. Трябваше да предвиди. За пръв път правеше грешка в преценката си за даден човек, и дано да беше за последен. Вече разгневен, той тръшна книгата и се изправи в пълния си ръст от метър и деветдесет. Нервно закрачи към прозореца и се загледа ядосано навън към улица Стоктън. Нямаше да позволи кражбата на секретаря му да му провали деня. Лека усмивка плъзна по сурово изсеченото му лице. Не че ставаше сантиментален само защото имаше рожден ден. Но… е, може би ставаше. Днес навършваше двайсет и шест и имаше всичко, което бе желал. Усмивката му стана по-широка.
Не беше лошо като за син на проститутка.
Не беше лошо за копелето на един калифорниец.
Д’Аршан не приличаше на майка си, която беше французойка, дребна, с лешникови коси и сини очи. Напротив, беше почти пълно копие на баща си, дон Фелипе Монтеро — висок, широкоплещест, силен, брутално красив. И тъмен, много тъмен, с почти черни очи, в които трудно се откриваше мекота, и с къса, чуплива черна коса.
Последния път, когато Брет видя баща си той вече посивяваше по слепоочията — при този спомен мъжът се стегна и гняв нахлу в сърцето му. Една сцена премина през съзнанието му, той се опита да я прогони, но не успя.
— Тръгвам си, татко — беше казал шестнайсетгодишният Брет, очаквайки безмълвно баща си да го спре.
Красивият, строен мъж беше останал безизразен.
— И къде ще идеш?
Брет си забрани да страда. Какъв глупак беше някога. Баща му така и не го прие, той си остана копеле
