— Мила, нормално е да си нервна. Но след няколко седмици ще затъмниш всяка една жена в този град. Знам си го. — Златните му очи сияеха.
Сторм отмести поглед от него. Що за предубеждения имаше този човек! Той като че ли я мислеше за красива, че дори и съвършена.
Минаха през много различни квартали на града, докато яздеха към Ринкън Хил, където се намираше къщата на братовчеда. Хълмът беше рядко застроен, а и домът на Пол им беше тъй добре описан, че те моментално го разпознаха — беше кацнал почти на върха на възвишението. Представляваше огромно тухлено здание с бели колони и стълбище. Имаше балкони на втория и третия етаж, а на покрива — кулички. Заобикалящите го градини тъкмо започваха да цъфтят и да ухаят на азалия, бугенвилия и глициния. Всичко това бе заобиколено от тухлена стена с украса от ковано желязо отгоре. Парадната порта беше отворена и те влязоха оттам.
— Леле, тате — прошепна Сторм. — Толкова е голямо.
— Добре се е наредил Лангдън — съгласи се Дерек. — Когато писа, че е направил някои инвестиции, с които си е построил къща, не си представях чак такова нещо.
За Сторм имението изглеждаше като някой от приказните замъци в Англия, които майка й й беше описвала.
Привързаха конете си към един стълб, скулптиран като негър жокей с една протегната ръка с халка, за която да се вържат поводите. Сторм тръгна след баща си с бясно биещо сърце, разкъсвана между желанието да остане и да преживее нещо ново и вълнуващо, и страхът от необходимостта да остави баща си да замине, да бъде далеч от семейството си и всичко, което й беше познато.
Човекът, който им отвори вратата, приличаше на английски иконом или майордом. Той ги въведе в преддверието, без да му трепне окото от неочакваното им появяване, и Сторм се видя застанала в огромна зала с под от бял мрамор. Широко извито стълбище водеше към втория етаж. Навсякъде наоколо се виждаха врати. Прислужникът отиде до една от тях и почука. Сторм и Дерек можеха да чуят приглушените звуци от разговора, който се водеше в стаята.
— Сър — каза икономът, — Дерек Браг и вашата братовчедка са тук.
— Боже Господи! — извика Пол, скачайки от мястото си. Прекоси стаята с няколко крачки, изоставяйки двамата си събеседници. Дерек се втурна към него през фоайето и двамата мъже топло стиснаха десниците си пред вратата на библиотеката.
— Дерек! Не ви очаквах със Сторм още поне няколко седмици!
Дерек също се усмихваше от удоволствие.
— Тръгнахме седмица по-рано, заради времето. Все пак — прибави той ухилен — имам ранчо, в което ми е заповядано да се върна.
— Именно — отвърна Пол и изведнъж зяпна.
Досега Сторм го беше срещала само веднъж, преди десет години, когато той и дядо й се бяха появили най-неочаквано в ранчото. Пол, по-малък син на един английски барон, беше тръгнал тогава за златните полета на Калифорния, а дядо й, граф Драгмор, бе решил да посети семейството на дъщеря си и внучетата, които никога не беше виждал. Сторм пристъпи напред, изчервявайки се и болезнено осъзнавайки колко не на място изглежда в този елегантен замък. Единственото, за което й беше стигнало присъствие на духа, бе да свали шапката си на входа, когато и баща й го бе направил.
— Здравей, братовчеде Пол.
— Господи! По-красива си даже от майка си! — Той я прегърна.
В мига, когато я бяха забелязали, двамата мъже, седнали отзад, скочиха на крака и сега я гледаха втренчено. Сторм, почервеняла, ги забеляза, видя колко елегантни и изискани бяха и си пожела да умре на място. Не беше красива, а и вече се беше направила на глупачка. Поне да беше мъничко по-ниска…
Пол я пусна. Очите му излъчваха топлота и възхищение. След това, бидейки съвършен домакин, той се обърна към мъжете и ги покани да се приближат.
— Брет, Грант, искам да се запознаете с Дерек Браг, съпруга на братовчедка ми Миранда, както и с тяхната дъщеря Сторм.
Сторм ги погледна, едновременно развълнувана и безразлична. Мъжете не означаваха нищо за нея, освен като забавни другари — с изключение на Лени Уилис, който се беше опитал да я целуне и да пипне гърдите й веднъж, когато бяха на риба. Беше посинила едното му око за това. Но… тези тук бяха малко плашещи, също като Сан Франциско. Бяха облечени като братовчед й, единият в кафяв костюм, другият в черен и изисканата им елегантност я караше да се чувства не на място, грозна и ужасно различна. Баща й стисна ръката и на двамата, а тя го проследи мрачно с поглед.
— Грант Фърлейн — каза мъжът в черно, топло усмихнат, а в очите му сякаш играеше веселие. Сторм сграбчи протегнатата му ръка и яростно я разтърси.
— Много ми е приятно — промърмори тя въпреки изненадата му, която той елегантно се постара да прикрие. Момичето се обърна към другия мъж и се стресна за миг. Той я зяпаше. Не беше сигурна какво означава този пронизващ поглед. Очите му блестяха като пожар. Дали я мислеше за изрод? В краткия си живот бе получавала много горещи погледи, но нито един като този. Дори моряците не я бяха гледали така. Тя срещна очите му и видя, че са почти черни. Никога не беше виждала толкова тъмен мъж, толкова тъмен, колкото баща и бе златен. Почувства галопа на кръвта в тялото си, препускането на сърцето си. Стомахът й спазматично се сви. Той продължаваше да я гледа, но сега очите му я поглъщаха бавно, галещо, и за миг й дойде смехотворната мисъл, че може да я вижда през дрехите. Сторм се изчерви и хвана ръката му. По устните на мъжа плъзна лека усмивка и тя се улови, че ги гледа втренчено, заради тяхната изненадваща пълнота върху суровото лице.
— Брет Д’Аршан — каза той и изведнъж; преди тя да разбере какво става, поднесе ръката й към устните си и я целуна близо до кокалчетата. Сторм замръзна.
Устата му беше топла, мека и кожата, която той целуна, потръпна. Изведнъж тя осъзна с болезнена яснота колко напукани, изранени и мръсни бяха ръцете й.
Той я пусна.
— За мен е удоволствие — каза той с дълбокия си, богат глас, а на устните му продължаваше да трепка онази лека, хищна усмивка.
Сторм пристъпи по-близо до баща си с желанието да се строполи на пода. Или пък да зашлеви този непознат. Той подиграваше ли се с нея? И продължаваше да зяпа, карайки я да се чувства едновременно притеснена и странно ликуваща. Дерек се усмихна.
— Имаме нужда от по една топла вана — каза той на Пол. — А пък аз копнея и за едно-две питиета.
— Разбира се — отвърна Пол. — Сигурно сте изтощени.
— Пол — каза Грант. — Брет и аз ще тръгваме. Защо не довършим разговора утре сутринта на закуска?
— Чудесно — отвърна Пол. — Осем часът устройва ли ви?
Мъжете бързо се съгласиха.
— Не си прави труда да ни изпращаш — каза Брет и се улови, че гледа Сторм.
— Enchante1 — прошепна той с нищо незначещо движение на главата. След това двамата с Грант Фърлейн си тръгнаха.
Дерек се обърна към дъщеря си, която дъвчеше долната си устна.
— Май че вече си имаш обожател, Сторм.
Тя се ужаси.
— Какво? Кой? Не искам обожатели!
— Брет Д’Аршан има набито око за жените — Каза Пол на Дерек. — С Грант също беше така, докато не се ожени за Марси. — Той се обърна към Сторм.
— Марси ще ти хареса. Тя знае, че ще идваш. Надявам се, че ще станете приятелки. Тя се е наела да избере гардероба ти.
— А дали наистина имам нужда от гардероб? — попита слисана Сторм.
Мъжете се втренчиха в нея.
— Искам тя да има най-доброто — каза твърдо Дерек. — Искам момичето ми да засенчи всяка дама в този град.
