— Е, раничката ще има нужда от няколко шева. Джимбо, я дай малко уиски.
Междувременно един от полицаите на шериф Андрю бе пристигнал и се опитваше да изправи мигащия Бил Хокинс на крака.
— Ще повдигнеш обвинение, нали, Брет? — попита полицаят.
— Абсолютно. За колко дълго ще можете да го окошарите?
— А ти за колко искаш?
Достатъчно, за да мога да помогна на Сузи и детето, помисли си той.
— Няколко дни, като за начало.
Ченгето кимна и завлече навън Хоскингс, който псуваше Брет на висок глас. Той го погледа и се обърна към Линда.
— Къде е Сузи?
— Избяга на горния етаж.
Брет тръгна натам. Намери я в стаята й да люлее през плач дъщеря си. Той седна на леглото до нея.
— Всичко е наред. Арестуваха го.
Тя вдигна към него стъклен, ужасен поглед.
— Брет, какво ще правя сега? Той ще й стори зло, знам го. — Тя простена и захълца отново. Сълзите й накараха Брет да се почувства неловко.
— Съдията Стайнър ми е приятел — каза той. — Как ти звучи един развод?
— О! Дали е възможно?
— Сигурен съм, че ще се уреди.
Тя го прегърна, почти смазвайки бебето помежду им, и той се притесни.
— Ами Бил? Той е толкова бесен.
— Аз ще се погрижа за него — каза Брет.
— Как?
Брет се усмихна леко.
— Ще го подкупя.
А ако това не свършеше работа, винаги съществуваха и други начини.
— Я виж там! — провикна се един мъж, обут във вълнени моряшки панталони.
Виждам, виждам, да не съм сляп — отвърна вторият моряк.
Обект на вниманието им беше Сторм, която стоеше пред една пекарна на улица Стоктън, хванала юздите на два едри коня, и чакаше придружителя си. От главата до петите беше облечена в дрехи от плътно прилепнала кожа, която очертаваше красивата й фигура. Високата шапка на главата й хвърляше сянка върху лицето, а на гърба й, та чак до кръста висеше златистокестенява плитка с дебелината на мъжка ръка.
— Никога не съм виждал нещо подобно — каза вторият мъж, пристъпвайки напред.
Сторм чуваше не само приближаващите стъпки, но и всяка отделна дума от разговора им, както и неприкритото възхищение в гласовете им. Тя изтръпна. В Сан Антонио това никога не би се случило, помисли си с гняв. Там никой не би посмял да я обсъжда така зад гърба й, прекрасно знаейки, че ако не братята й, баща й щеше да отмъсти за нея. Тази мисъл я накара да погледне към вратата, пред която той й беше казал да чака. Къде се губеше?
— Здрасти, малка госпожице — каза морякът, ухилен до уши. Сторм не му обърна внимание, но запуши нос, тъй като мирисът, който се носеше от тялото му, накара стомаха й да се свие. Баща й и майка й я бяха научили на педантична чистота. С нея тя бе израснала и в момента чувстваше остра нужда от баня — и от легло.
— Айде бе, девойко, що така ни обръщаш туй хубаво гръбче? — отвори си устата и вторият. Тя се насили да продължи да мисли за друго, надявайки се, че те ще си отидат.
За последен път спа в нормално легло преди месец. Цял месец, откакто бяха напуснали Тексас — и дома. Дори сега не й се вярваше, че са тук. Вече. Смесица от досада и радостна възбуда се надигаше приятно, но и обезпокояващо в гърдите й.
— Ей, госпожице, ма много сте груба!
Когато Сторм усети голямата длан, която стисна ръката й, тя се дръпна рязко, бясна, че до такава степен се е отнесла в мислите си.
— Пуснете ме — предупреди ги тя, срещайки погледа на човека за първи път. Той преглътна при вида на дълбоките й сини очи и необичайните, красиви черти, които видя чак сега. Това не беше сърцевидното, с пухкава устичка, кукленско лице на тукашните момичета. Скулите й бяха много високи. Носът й бе прав и горд, и царствен. Здравата й челюст внушаваше решителност. Никога не беше виждал такова лице, може би с изключение на неопитомените индианки.
— Свали си ръката от мен — повтори Сторм, без да издава страха си. Щом беше надяздила дузина команчи на дванайсетгодишна възраст, защо трябваше да се страхува от двама нещастни, изпаднали моряци? Още повече, че баща й всеки момент щеше да излезе от онази къща.
Морякът посегна да свали шапката й. Приятелят му подсвирна, а Сторм гневно отметна глава с горящи очи. Ръката му докосна косата й, блестящ водопад от кафяви и златни лъчи. Тя пое рязко дъх и преди някой да се усети, издърпа от ботуша си огромен нож и го прокара по ръката му. Той изрева и отскочи, разглеждайки раната, която започваше от китката и свършваше на рамото му. Сторм ги измери гневно с поглед, докато те се изнизваха заднишком и накрая изчезнаха в една пресечка. Избърса ножа си и го прибра, и то тъкмо навреме, защото на вратата се появи баща й с широката си, измамно спокойна походка и с усмивка на хубавото си лице.
— Извинявай, миличка — каза, поемайки поводите. Сторм сграбчи гривата на жребеца си и се метна върху му по индиански.
— Откри ли къде живее Пол?
— Разбира се. Недалеч оттук. — Топазените му очи блестяха с топлота. — Съвсем скоро ще те настаним.
Думите му отекнаха в ушите й, прокарвайки студени тръпки по гърба й, но скоро гледката от непознатия град привлече вниманието й. Докато яздеха по калните улици на Сан Франциско, Сторм се оглеждаше на всички страни с широко отворени очи. Никога не беше виждала толкова голям град, дори Сан Антонио беше съвсем различен — тъй стар и тъй испански. Сан Франциско се състоеше от множество паянтови къщурки, някои по-стабилни викториански сгради и истински дворци от тухла и камък със странни скулптури и еркери. Имаше имения с изящно изработени фасади и причудливи железни огради. Имаше хотели и магазини, и ресторанти. Много от улиците имаха тротоари и бяха павирани и тя разбра защо — кой можеше да премине през един метър дълбоката кал по крайбрежието? А животът бе навсякъде. Елегантно облечени по последната мода мъже и жени се смесваха с груби работници с памучни ризи и дънки. Ниски и кльощави китайци с плитки вървяха покрай огромните негри и мексиканците с техните пончос и сомбрерос. Имаше моряци и датчани. Теглени от мулета коли задръстваха пътищата заедно с елегантните каляски на изисканите млади дами. Забелязвайки в една такава карета две девойки със слънчобрани и бонета, облечени в ефирни бели рокли, с изкусно подредени руси къдрици, падащи по белите им шии, както и матроната в зелено до тях, Сторм почувства прилив на страх. Как можеше тя да изглежда или да се облича така! Щеше да стане за посмешище! Ужасена, тя продължи да разглежда двете момичета. Каляската беше спряла и те се кикотеха кокетно заедно с някакъв джентълмен на кон, който елегантно беше поспрял край тях, облечен в изискан кафяв костюм и цилиндър. Баща й проследи погледа й.
— Красиви са, нали?
Тя не можа да отговори. Дано никой не я наконтеше по този начин. С нейния ръст и особена външност щеше да е смехотворно. Освен това толкова години не беше слагала рокля, че се чудеше дали ще може да ходи, ако я облекат така.
Желанието да избяга ставаше непоносимо.
— Татко? Моля ти се, хайде да си ходим у дома.
Той хвана ръката й и я задържа така, докато яздеха през улица Маркет.
