— Написа ли писмото? — попита Брет и стана. Това бяха първите му думи от сутринта.
— Да — отвърна тя. Сети се за писмото и, кой знае защо, в гърлото й заседна буца от сълзи.
— Донеси го в кабинета ми — подхвърли той на излизане.
Сторм скочи, напушена. Ама този беше ли молил някога някого учтиво? Нямаше никакви маниери. И за какво му беше писмото? Реши да не подскача при всяко негово подсвирване и съобщи на прислужника Томас, че ще вземе вана. След това се качи в стаята си.
Водата за къпане беше донесена и камериерката й Бетси й помогна да се съблече. Сторм й позволи това, защото я разсейваше мисълта колко ужасен е станал животът. Момичето забоде косата й на тила и тя се плъзна във ваната. Бетси тръгна да излиза.
— Не, недей — извика Сторм. Боеше се да остане сама в това положение, в случай че Брет дойдеше да я търси. Дано беше забравил за писмото. Бетси се върна и започна да подрежда дрехите й.
— Да ви помогна ли в къпането, госпожо? — попита тя по-късно.
Сторм изплува от мислите си. Беше затворила очи, докато горещата вода отмиваше раздразнението й и мислеше за дома, за братята си, които ужасно й липсваха. Ники. Тих, силен, той винаги я защитаваше, винаги й предлагаше рамо, на което да си поплаче. Той би убил Брет, помисли си тя с доволство и кимна на Бетси. И дивият, непокорен Рейт — този престъпник! Но даже и той, едва четиринайсетгодишен, би направил всичко, за да види сметката на Брет. Стреляше добре като всички останали, беше може би най- смелият, ако безразсъдността означава смелост. Сторм не успя да сдържи усмивката си при мисълта за тримата мъже от семейство Браг — татко, Ник и Рейт, застанали един до друг с упорито наведени глави, измъчващи един самотен, уплашен Брет. Сладка мечта.
На вратата рязко се почука и още преди тя да успее да се сниши във ваната, разбра кой е.
— Къпя се! — извика, но вратата вече се отваряше и той застана сияещ на прага. Бетси изпусна сапуна и гъбата и скочи, очевидно респектирана.
— Помолих те да донесеш писмото в кабинета ми — каза той. Не я гледаше в лицето. Погледът му блуждаеше по водата, опитвайки се да съзре какво има отдолу, но Сторм беше свила колене към брадичката си, а пяната прикриваше останалата част от анатомията й. Устата й беше стисната. Брет внезапно се усмихна.
— Излез — погледна той към Бетси.
Очите на Сторм се окръглиха.
— Недей — извика тя панически. — Брет, къпя се!
Усмивката му се разшири.
— Виждам, виждам. — Махна на Бетси. — Излизай.
Бетси изхвръкна. В страха си забрави да затвори вратата и Брет я бутна, без да сваля очи от Сторм. Усмивката му й заприлича на вълчо озъбване. Той се приближи до ваната. Тя се сви още повече, но не постигна много. Очите му сияеха. Тя разбра, че не си мисли за писмото. Той небрежно посегна, взе гъбата и сапуна и коленичи до рамото й. Погледите им се срещнаха. Тя осъзна, че той сапунисва изтривалката и големината и силата на загорелите му ръце я стъписа.
— Какво си мислиш, че правиш? — възкликна тя.
Усмивката му се разшири.
— Помагам на жена си да се къпе. — Гъбата се плъзна по рамото й.
Тя се дръпна и сграбчи китката му.
— Аз не съм ти точно жена. Анулирането помниш ли?
Усмивката му изчезна. Той хвърли гъбата във водата и стана.
— Как бих могъл да го забравя.
Сторм инстинктивно кръстоса ръце на гърдите си, тъй като очите му се опитваха да проникнат през защитния слой от пяна и вода. Той се усмихна едва забележимо и взе кърпата.
— Излизай.
Тя се поколеба.
— Би ли…
— Излизай веднага, казах.
Сторм преглътна и стана. Пяната се плъзна по високото й, стегнато, великолепно тяло и остана на ивици по кожата й. Тя излезе от ваната и погледът на Брет я опари; той поглъщаше хищно всяко сантиметърче от нея. Тя беше толкова величествена и разкошна, че за миг мислите му спряха да текат. Можеше само да я гледа и да чувства влудяващото туптене на слабините си. Тялото й беше силно. Никога не беше виждал такава мускулеста, жилава женска фигура. И все пак тя беше много женствена. Много чувствена, грациозна крехкост въпреки силата си. Рамената й бяха широки, торсът издължен, талията миниатюрна. Хълбоците й бяха съвършено заоблени, краката й — дълги, извити, леко мускулести под нежната кожа. И беше златиста навсякъде, с изключение на зърната на гърдите, които бяха тъмно коралови.
Той обви пухкавата кърпа около раменете й и се опита да овладее треперещите си ръце. Тя се отдръпна и плътно се уви в хавлията. Очите й сияеха със сапфирен гняв. Брет пое дълбоко дъх. Идеше му да дръпне хавлията, да я вдигне на ръце и да я метне на леглото. По дяволите анулирането!
— Облечи се и ми донеси писмото. Не искаш да идвам пак, нали? — Той си излезе сковано.
Кръстосва кабинета си, докато се успокои достатъчно, че да обмисли положението. Не искаше да си спомня за нея и безумното вълнение, което го обхващаше всеки път, когато бяха близо един до друг. Вместо това щеше да мисли за анулирането. Щеше да изпрати писмата утре. Сигурно щяха да минат около шест седмици, преди Браг да пристигне. Другата възможност беше сам да я отведе у тях. Но това щеше да е абсолютно невъзможно — имаше толкова работа. Сигурно и за Браг щеше да е невъзможно да захвърли всичко и да дойде за нея. А какво, ако баща й не дойдеше до шест месеца, както беше планирано? Брет сви лице, неспособен да си представи как ще продължи този фарс. Не мислеше, че има силата на духа да устои на тази предизвикателна жена, когато беше под собствения му покрив, ден след ден, нощ след нощ… Наля си питие и запали пура. Нямаше да позволи на мислите си пак да се отклонят в тази посока.
Тя се появи на прага десет минути по-късно, облечена в тежък, дебел зимен халат. Косата й беше сплетена на плитка и така приличаше на дете. С изключение на лицето — то не беше детско. Твърде необикновено, твърде красиво…
— Влез.
Тя влезе. Изглеждаше разтревожена. В ръката си държеше плик. Брет заобиколи бюрото си, затвори вратата и й посочи един стол пред масата. Сторм седна.
— Може ли? — Той посегна към писмото.
— Запечатано е.
— Възнамерявам да го прочета.
— Лично е — извика тя, очевидно разстроена.
Той я огледа.
— Ако си писала зле за мен, искам поне да знам. Ако ще идва някакъв гневен баща да ме гони по петите, искам поне да знам.
— Не съм — промърмори тя.
— Тогава ми дай да го прочета. — Той изведнъж осъзна нелогичността на доводите си, но не и тя. Изглеждаше толкова разстроена и нещастна, че той се ядоса на себе си. Но любопитството го победи и той разкъса плика. В писмото пишеше:
Скъпи мамо и тате,
Съжалявам, че се налага да напиша това и се надявам, че няма да ви ядосам. В предишното писмо ви излъгах, защото не исках да научите истината. Исках да се гордеете с мен. Много съжалявам.
От деня в който пристигнах тук, нищо не върви както трябва. Ненавиждам Сан Франциско. Задушавам се в корсетите и обувките, които ми причиняват непоносима болка. Боядисват ме и ме обличат като някаква кукла и ме пращат на скучни вечеринки, вечер след вечер. Направих се на глупачка. Не мога да ходя с такива обувки и припаднах заради твърде стегнатия корсет. Не знаех какви са им правилата и излязох на разходка в градината с един мъж, и изведнъж всички жени заговориха отвратителни неща за мен и това, което съм била правила в градината. А ние нищо не правихме.
