Излъгах и за Брет Д’Аршан. Никога не сме били влюбени. Дори не се харесваме. Но ни хванаха да се целуваме. Още не знам как стана всичко. Пол ме убеди, че ще е по-добре да се омъжа за Брет, който се смята за добра плячка, вместо да се връщам опозорена вкъщи. На брачната ни нощ осъзнах колко е безсмислено да продължавам този брак, така че не сме го консумирали. Възнамеряваме да го анулираме. Ако се съгласите, Пол няма да съсипе Брет финансово, което беше главната причина той да се ожени за мен. Много съжалявам.
И, татко, трябва да знаеш, че за целувката бях виновна и аз. Моля те, недей да преследваш Брет за това. Моля ви, простете ми!
Брет вдигна мрачно очи. Не беше сигурен за причината, но писмото ужасно го разстрои. Не му харесваше да чете колко съжалявала тя, че е провалила надеждите на родителите си и му се струваше противна мисълта, че тя мислеше, че се е направила на глупачка. Дори се опитваше да го защитава, когато просто можеше да го обвини за всичко, което се беше случило. Невинността на писмото му напомни, че тя дори още не е жена, едва на прага на женствеността. Едва на седемнайсет години.
— Обичаш ли ги или се боиш от тях? — попита меко той. Лицето й беше сковано и когато се обърна към него, той видя колко е притеснена.
— Обичам ги. Липсват ми… толкова много. — Тя се изчерви красиво. — Никога няма да разберат защо направих това, което направих. И аз самата не разбирам. — Тя отвърна поглед.
Нещо опасно и болезнено надигна глава в сърцето му и той се хвана, че коленичи до нея и обръща брадичката й към себе си.
— Страстта между мъжа и жената е нещо нормално. Срещал съм баща ти веднъж. Струва ми се, че той разбира страстта.
Погледът й бе тъй пълен с надежда, че той почувства огромна нежност.
— Мислиш ли наистина?
Той кимна, леко усмихнат. След това стана и скъса писмото.
— Какво правиш?
— Аз ще го напиша — каза той. — Няма нужда да се унижаваш така. И не си се направила на глупачка — добави той с прилив на гняв.
— Нямаше право да постъпваш така!
— Като твой съпруг имам всички права — заяви спокойно той. Сега, когато проклетото писмо беше унищожено, се почувства по-добре.
— Ще напиша нещо подобно:
— Защо просто не се подпишеш с моето име? — изфуча тя.
— Съмнявам се, че ще повярват, че си писала писмото — отвърна той спокойно, седна на ръба на бюрото и дръпна от пурата си. — Кажи ми, Сторм, защо ме защити?
Отговорът й беше неочакван.
— Не искам някой да умре.
— Да умре?
Тя се обърна към него.
— Брет, когато татко пристигне, трябва да си подготвен да се скриеш. Ако той реши, че си ме подмамил и направил нещастна, ще те убие.
Брет се усмихна.
— Да се скрия, значи? — Той произнесе думата като непозната.
— Сериозно ти говоря!
Той се разсмя.
— И аз. Защо да се крия? Нетактична си — Той се намръщи. — Не е ли така?
— Татко сигурно ще иска да те убие, без значение какво му кажа. Не можеш ли да разбереш?
— Нетактична ли си? Или невинна?
— Какво?!
— Девствена ли си? — попита Брет с натежал глас и блестящи тъмни очи.
Когато Сторм чу въпроса, възмущението й се изгуби под хладния гняв. Тя стисна зъби, толкова обидена и гневна, че не можа да проговори. Брет се намръщи още повече, пронизан от разочарованието. Липсата на отговор явно беше отговорът, който не желаеше. Гневът му се завърна с пълна сила. Беше го знаел през цялото време, нали? Никоя девственица не експлодираше от страст и не достигаше до оргазъм в чужда градина, и то само от едно докосване!
— Може би трябва да накарам татко да те убие! — процеди тя.
— Той ми изглежда разумен човек — отвърна Брет.
— Не само, че е бил тексаски рейнджър, но и е половин апах. Вярва в отмъщението. Като апахите.
Брет я зяпна.
— Какво?
Сторм се усмихна, наслаждавайки се на, както й се стори, страха му.
— Може би ще ти откъсне езика, или ще ти отреже пръстите. Татко вярва в наказанието, което подхожда на престъплението. — Тя се изчерви. — Радвай се, че не си… че не сме… Щеше да ти го отреже!
Брет едва я чу.
— Ти имаш индианска кръв?
— И се гордея с това. Сега може би ще ме послушаш и ще се скриеш, когато дойде и започне да се оглежда за теб.
Той не можеше да повярва. Нищо чудно, че беше толкова дива. Дяволите да го вземат, нищо чудно.
— Ако ме извиниш — каза сковано тя. Гледаше я като някакво чудо на природата. Сигурно вече се отвращаваше от нея.
— Извинена си — каза той и погледна настрани. Четвърт индианска кръв. Това вероятно обясняваше необикновения й външен вид, необикновеното тяло.
Тя поспря на вратата.
— Не се притеснявай — каза с най-гадния си глас. — Няма да те чакам горе.
Той вдигна рязко глава.
— Какво означава това?
— Съжалявам жената или жените, които покровителстваш. Едва ли им е лесно да търпят мръсник като теб!
Обзе го гняв.
— Поне не са лицемерки. Поне не се преструват на нещо, което не са! — изкрещя той. Говореше за престорената й невинност, но Сторм реши, че има предвид, че се е представяла като напълно бяла.
— Надявам се, че ще излизаш всяка нощ! — изръмжа тя. — Не мога да дочакам края на този кошмар!
— Не се притеснявай — върна й той. — Възнамерявам да излизам всяка една нощ, когато пожелая! Поне някои жени знаят как да бъдат такива… не като някакви тексаски дивачки!
Миг по-късно той чу как една врата се тръшна толкова силно, че стените на горния етаж сигурно потрепериха. Сграбчи сакото си и, верен на своята дума, изхвърча от къщата.
10
