още не се е прибрала?
— Не, сър.
Брет закрачи из фоайето. Измъкна часовник от джоба си; беше почти три следобед.
— Питър, кога тръгна тя?
— Около десет часа, сър.
Брет усети ледена ръка върху сърцето си. Пет часа. Нямаше я вече пет часа. Той сграбчи майордома за яката.
— Със Сайън ли е тръгнала?
— О, да, сър. Сайън разбира, че госпожа Д’Аршан не бива да язди сама, сър.
Брет усети мимолетно облекчение. Сайън беше добър с пистолета, още по-добър с ножа и смъртоносен с огромните си юмруци. Затова и беше дал на способния момък задачата да съпровожда Сторм, когато тя направи и крачка извън дома. Случилото се на плажа преди две седмици нямаше да се повтори. Но къде, по дяволите, се губеха?
— Тя каза ли къде ще ходи след Фърлейнови?
— Не, сър.
Сигурно е останала у Марси, помисли си той с нов прилив на облекчение. Това беше единственият възможен отговор.
— Прати Уилям до Фърлейнови да я доведе. Да й каже, че чакам.
Като нареди това, Брет се оттегли в кабинета си и се втренчи в цъфналите азалии, рододендрони и лалета в градината. Даже кучешкият дрян цъфтеше. Но той не забелязваше нищо.
Кочияшът Уилям се върна след двадесет минути без Сторм. Била напуснала дома на Марси преди обяд. Брет беше поразен. Уилям не помръдваше, очаквайки да бъде освободен. Най-накрая гласът на Брет се върна.
— Казала ли е къде отива?
— Не, сър — отвърна Уилям. Брет стана и му махна да си върви. Кръвта му се вледени от страх, примесен с нов прилив на гняв. Вече я нямаше почти шест часа. Никой не язди толкова. Къде се губеше?
Нещо се беше случило.
Господи, помисли си той и изхвръкна от къщата, Сайън беше само на двайсет години, ако и да беше сто килограма на метър и деветдесет. Господи, наоколо имаше всякакви негодници, подивели за жена.
— Уилям, оседлай Крал — изкрещя той и сам хукна да го направи, защото нямаше търпение да чака. Скочи на коня и изчезна в галоп.
Сторм обичаше плажа. При тази мисъл той обърна в посока към морето. В главата му като призраци зазвучаха думите от писмото:
След половин час, когато и той, и Крал бяха капнали от умора, Брет ги видя — яздеха бавно по плажа към пътеката, водеща отвъд дюните, откъдето беше започнал да претърсва крайбрежието. Пришпори жребеца преди още да е видял Сторм, но конят и ездачът не можеха да се сбъркат. Два коня, двама ездачи… Облекчението го заля целия.
Нямаше да ги пресрещне, защото Крал вече беше отминал мястото, но щеше да ги изчака. Когато те приближиха, той видя, че Сторм наистина е добре, удобно разположена на коня така, сякаш се беше родила върху огромното черно животно. Сайън яздеше отстрани, твърде голям за дребното си конче.
Изведнъж облекчението го напусна. Лицето на Сторм беше розово и щастливо. Косата й беше разпусната, дълга и златна, и падаше върху гърдите й. Жакетът й беше напълно разкопчан, а ризата — разтворена на десетина сантиметра под яката. Двамата още не го бяха забелязали и дърдореха весело и безгрижно, смееха се, усмихваха се… Не можеше да повярва. Огромен, ужасен, всепоглъщащ гняв го завладя и замая главата му.
Никой не яздеше по цял ден.
Щеше да убие Сайън. А след това и Сторм.
Те го видяха. Усмивката й веднага угасна и през лицето й пробяга нещо като вина. Брет пришпори Крал и мина помежду им.
— Къде беше цял ден?
Тя го погледна с презрение, но на лицето й имаше объркване.
— Ти къде мислиш, Брет? Как ти изглеждам? — Последните думи сякаш остъргаха слуха му.
Жакетът й беше разтворен, пищните й гърди се виждаха под тънката риза. Брет видя, че тя е леко потна на деколтето и по лицето. Погледна устата й. Не изглеждаше нахапана, а сиянието на лицето й можеше да е от часовете езда по плажа… Но кой яздеше цял ден!
— Тръгвай без нас, Сайън — каза Брет с овладян, но смъртоносен глас. Не погледна към младежа, само извърна коня към жена си. Почака, докато конярят си тръгна. Брадичката на Сторм се вдигна и тя зачака нападението. Той перифразира въпроса си.
— Какво правихте цял ден?
— Отидох у Марси, а после яздихме.
Той пак се взря в устата й, търсейки някакви белези, после и към гърдите й.
— Цял ден?
Тя се намръщи.
— Ти глух ли си?
Прищя му се да я удари.
— Жакетът ти е разкопчан. Както и ризата ти. Защо?
Тя се взря в него и веждите й се сключиха.
— Какво?
— Защо?
— Брет, горещо ми е.
— Косата ти е разпусната.
По лицето й плъзна разбиране.
— Явно със Сайън сте си допаднали — каза той. — Не бях забелязал.
Гневът й преля и тя отвори уста. Гъста червенина — цветът на вината, помисли си той — заля лицето й.
— Докосвал ли те е? — изфуча яростно той.
— Ти, гнусно влечуго! — изкрещя тя извън себе си и обърна жребеца. Брет реши, че се опитва да му убегне и пресече пътя й. Тя обаче пришпори коня си и той заби гърди в неговия и преди той да се усети, тя изкрещя, крясък, който беше полуженски, полуиндиански, и скочи от коня към него. Хвърли се диво, жестоко, с изкривено от яд лице и двамата излетяха от седлата и паднаха на пясъка, той отдолу, тя отгоре. Брет видя, че тя се кани да го удари и сграбчи китките й миг преди малките стиснати юмруци да се стоварят върху лицето му. В същото време сви крака, за да предпази слабините си от коляното й и с едно рязко, умело движение се претърколи и я затисна под себе си, така че да не може да мръдне. Тя фучеше и викаше като диво, побесняло животно с блестящи от гняв сапфирени очи. Мекотата й под неговата твърдост го влудяваше, кръглите й гърди, притиснати в неговите, отворената й уста, меките, бързо повдигащи се, топли гърди.
— Никой не язди по цял ден! — изпъшка той.
— Цял ден ли? — изпищя тя. — Цял ден? Не беше цял ден — а аз яздя по цял ден! Копеле! Прасе!
— Никой не язди по цял ден — повтори той, разяждан от ревност. Дори тя я забеляза. Не го пускаше в леглото си, но се отдаваше на някакво конярче!
— Повръща ми се от теб — каза тя и затвори очи.
Имаше само един начин да разбере истината, осъзна той. Без да изпуска китките й, той ги хвана с
