— Грант Фърлейн също си няма. Не е ли странно, че Брет се връща отдалече и отива да види нея преди теб?
— Брет може да прави всичко, каквото пожелае — отвърна Сторм, уплашена, че всеки миг ще избухне в сълзи.
— Ние очакваме анулиране — каза тя злобно, тъй като знаеше, че след минути целият град ще го знае. След това се почуди дали е трябвало да го казва, дали не бе отишла твърде далеч. Едва дишаше.
— Анулиране! — ахна Елен. — Е, това вече е новина!
След малко двете си тръгнаха, като Елен състрадателно отбеляза, че Сторм не изглежда добре и може би ще трябва да полегне. Сторм успя да ги изпрати до предната врата, после се върна в салона и се загледа в красивата градина, в която се смесваха розово, виолетово, бяло и жълто. Нищо не виждаше.
— Няма да заплача — каза тя. Вече знаеше за Одри, защо тогава се чувстваше така ужасно наранена, като че ли я бяха простреляли? Той въобще ходил ли беше в Сакраменто? Боже мили! А какво, ако беше прекарал последните три дни с нея!
Една самотна сълза се плъзна по бузата й.
Сторм не знаеше колко дълго е стояла пред френския прозорец, но когато вратата на салона се отвори и затвори, тя почувства присъствието му, без дори да поглежда. Не се обърна, дори когато той нежно каза името й.
— Сторм — беше като милувка.
Тя продължи да се взира в градината, опитвайки се да потуши огромната болка, фокусира вниманието си на розовите азалии и виолетовия хибискус. Чу отново името си, този път не толкова нежно, а леко въпросително. Не помръдна. Махай се, молеше се безмълвно тя. Просто се махай.
Чу го как се приближава и замръзна. Той я хвана и рязко я завъртя към себе си.
— Трогнат съм от това колко се радваш да ме видиш — саркастично каза той.
— Защо очакваш радост? — попита тя яростно.
Той я зяпна.
— Какво има?
— Трябва да се облека за вечерта — каза тя и се опита да се изтръгне. Хватката му я задържа.
— Няма да излезем преди седем.
Тя отбягна погледа му.
— Трябва да се изкъпя и да си измия косата. Моля те. Пусни ме.
Той не го направи и тя сграбчи китките му.
— Не ме докосвай! — изкрещя тя, неспособна да понесе това — ръцете му, които преди малко са били върху нея. Той я пусна рязко и тя избяга от стаята. Чувстваше как я гледа, докато не изчезна зад вратата на спалнята си.
13
Брет страдаше. Смешно. Така бе искал да я види, но тя го мразеше. От момче не се бе чувствал така наранен, откакто бе прекарал първата си година в хасиендата. Тогава беше уязвим и тъжен и не знаеше какво да очаква от човека, който го беше взел от майка му. Но си беше платил за тази слабост. Беше се научил да се защитава срещу презрението и ненавистта им. Беше се научил да погребва болката и да я превръща в гняв и действие. И не му харесваше начинът, по който се чувстваше сега — ама никак. Твърде много му напомняше за онези дни; и всичко това, защото бе приел факта, че желае да види жена си. Дали тя още се ядосваше за решението му да не анулира брака? Просто трябваше да го приеме и той знаеше, че това щеше да стане, когато легнеше с нея. Тогава не само ще го приеме, но ще го моли да остане. Страстта, която щяха да споделят, щеше да промени мнението й, а той чувстваше, че тази страст няма да угасне с години. Дотогава Сторм ще е по-възрастна и може би дори щяха да се сприятелят. Щяха да си народят деца, които да заздравят връзките помежду им. Защо тя не можеше да мисли разумно?
Брет реши да не обръща внимание на враждебността й. Щеше му се да й каже колко великодушно е отпратил любовницата си, но после реши, че ще й каже, когато си го заслужи — а само господ знаеше кога щеше да е това. Беше раздразнен; прекрасното му настроение отпреди час се беше изпарило. Но когато Сторм слезе след няколко часа, той разбра, че си струва да търпи, но да я задържи, разбра още, че е повече от омагьосан — беше вманиачен. В дълбоко изрязаната си златиста рокля тя приличаше на приказна принцеса — не, на богиня, подобно на Венера, която слиза сред смъртните. Дъхът му направо секна. Тази вечер, помисли си, щеше най-сетне да я има. От бързия поглед, който хвърли на лицето й разбра, че това няма да е лесно. Но той беше майстор на прелъстяването.
Тя спря на последното стъпало и замълча. Очите й бяха най — синьото нещо, което някога бе виждал, почти виолетови. Изглеждаше нереална. Той се усмихна, изпусна сдържаната си въздишка и взе ръката й.
— Изглеждаш зашеметяващо — каза той искрено. Вдигна дланта й и я целуна, докосвайки меката кожа с език. Когато вдигна глава видя, че тя го гледа втренчено. Знаеше, че работата му е опечена.
— Може ли?
Тя не отговори.
В каретата Брет продължи да я предразполага.
— Да ти разкажа ли за пътуването си? — попита учтиво той. Днес косата й бе вдигната на нежни букли около главата й и той си пожела да изтегли фуркетите един по един и да пусне този разкош на воля. Представи си как тя го язди, а завесата от коси заслепява очите му. Еротичните му мисли предизвикаха логична физическа реакция. Тя го погледна хладно и потръпна. Той почувства прилив на гняв.
— Цяла нощ ли ще ме наказваш с мълчанието си?
— Разбира се, че не — отвърна тя. — Просто нямам какво да ти кажа — освен може би да обсъдим анулирането.
Той се вбеси ужасно.
— Няма да има анулиране. Казах ти вече.
Тя се загледа през прозореца.
— Тогава нямаме за какво да говорим.
— Добре — изръмжа той.
Рожденият ден бе ознаменуван с бал. Алеята пред дома вече беше задръстена от карети и ездитни коне, а вътре имаше около двеста души, жените в искрящи рокли и бижута, а мъжете — в най-елегантното си вечерно облекло. Сторм свали наметката си и Брет я въведе с ръка на лакътя й. Те спряха и се огледаха. Той я придружаваше, представяше, но се притесняваше от погледите, които й хвърляха. Когато бяха очи в очи с някого, той беше учтив и мил, но усети нездравия интерес зад любезните физиономии. Какво, за бога, ставаше?
Рандолф Фърлейн се приближи до тях и едва погледна Брет.
— Здравей — каза той, разкъсвайки Сторм с очи. Брет веднага застана нащрек.
— Здравей, Рандолф — каза рязко той.
— Здрасти — отзова се и Сторм със светнало от удоволствие лице. Тревогата на Брет се засили. — Рандолф, как така не ни посещаваш вече?
Той се усмихна и се взря в очите й. Брет стърчеше до тях и се чувстваше като натрапник.
— Реших, че не е подходящо, имайки предвид, че сте младоженци.
— О, но това е смешно. На Брет ще му е приятно, нали?
Той я погледна.
— Питаш дали ще ми е приятно Рандолф да ни посети? Разбира се.
— Виждаш ли? Освен това Брет го нямаше последните три дни, така че щях да се радвам на компанията ти.
Рандолф се усмихна, поласкан.
— Ще дойда утре — каза той и погледна Брет. — С твое разрешение, разбира се.
Мислейки за предстоящата любовна нощ, която, без съмнение, щеше да продължи и през деня, Брет
