— Емануел ме помоли.
— Аха. — Черните очи го пронизваха. — Може би си дошъл да чакаш смъртта ми, като другите. Още не съм готов, момче.
— Защо мислиш, че ме интересува дали си жив или мъртъв, старче?
Дон Фелипе се изсмя.
— Поне си честен, Брет, това може да ти се признае — честен си. Нищо подобно не може да се каже за останалите интриганти, с които съм заобиколен, с няколко изключения. Срещна ли вече сестра си Габриела?
Промяната на темата изненада Брет.
— Не.
— Ако си мислиш, че ще напусна всичко това — една тънка ръка се размаха наоколо, — то грешиш.
Беше ред на Брет да се разсмее.
— Хубаво. Нищо не искам, нито един проклет акър!
Двамата се загледаха напрегнато.
— Защо пък не, по дяволите? — извика донът. — Ти си ми син.
— Вече? Преди десет години не бях — бях само копелето ти.
— Ти беше — и си оставаш — мой син, но и мое копеле. Дори бог не може да промени това.
— Не, не може.
— Емануел казва, че си богат и преуспяващ предприемач.
— Горе-долу.
— С млада жена.
— Да.
— Трябваше да се ожениш за калифорнийка.
— Никога — отвратено каза Брет. — Съжалявам, че нямаш наследници, татко, но пък имаш Диего.
— Никога — изсумтя Фелипе. — Това жалко племенниче! Всичко, което прави, е да играе комар и да пилее пари. Спаси ли той хасиендата на Емануел? Бори ли се за своето срещу гадните американци? Ако му оставя това, то ще изчезне, ще се унищожи, ще се съсипе само след една-две години. — Донът беше почервенял от гняв и дишаше мъчително. Брет обаче само стисна упорито юмруци, докато старият не успя да си поеме дъх. Изкашля се.
— А онези две пепелянки и безгръбначното влечуго с тях очакваха пристигането ти както християните са чакали лъвовете на римските арени. — Той се засмя доволно. — Те искат всичко. Боят се, че ще ги ощетя и ще го дам на теб.
— Ако го направиш, ще го продам — предупреди го искрено Брет.
— Като че ли ще го направя — подигра му се дон Фелипе и заби черния си поглед в очите му. Брет го мразеше.
— Казах ти, старче, — тихо промълви той, — не го искам и никога не ще го поискам.
Взряха се един в друг.
— Ясно — каза старецът, — ти го показа още когато си тръгна оттук преди десет години.
— Ти дори не се опита да ме спреш. — Беше безразличен и двамата го знаеха, но какво беше очаквал старият? Признание? Извинение?
— Дано пукнат, алчните копелета — изръмжа накрая донът. — Трябва да се погрижа за Габриела. Не вярвам на Елена и София.
— За какво говориш? — попита Брет.
— Габриела е сгодена. Възнамерявам да живея, докато не се омъжи след три години за Салвадор Талаверас, един истински калифорниец. Те ще наследят всичко.
— Чудесно — мрачно каза Брет. Но в главата му се прокрадна неканена мисъл: Той е избрал малката ми сестра, една жена, вместо собствения си син.
— Върни се в града, момче. Ще ги оставим да си мислят, че ще наследиш всичко. Когато дойде денят да прочетат завещанието ми, доста ще се изненадат. — Мисълта очевидно му харесваше.
— София е вдовица — каза Брет. — Къде е ранчото й?
— Далече на юг, близо до Лос Анджелис. Изгубиха две трети при съюза с Щатите, ще загубят и останалото, борейки се за моето. Някога беше хубаво място. Сега е занемарено и съсипано. — Дон Фелипе го погледна. — Проклетите американци ни отнеха всичко, Брет. Земите ни, начинът ни на живот. Калифорнийците измряха. — Той се закашля. Кашля дълго и когато видя, че той не е в състояние да спре, Брет се притесни пряко волята си и го потупа по гърба, изненадан от силата на тялото му, което не беше толкова крехко, колкото изглеждаше. Подаде на баща си малко вода и старецът отпи. Пристъпът отмина.
— Добре ли си? — попита Брет.
— Интересува ли те? — прогърмя отговорът.
— Ако яздя по пътя — каза младият мъж — и попадна на гладно и болно куче, то ме интересува достатъчно, за да го отърва от нещастието му.
— Аз не съм гладен и болен, нито пък куче! — изкрещя Фелипе. — Аз съм твоя плът и кръв.
— Едва-едва — извика в отговор Брет. — И то не по моя воля. Защо, старче? Защо искаше да дойда?
— Не съм искал, неблагодарно копеле! — остро извика донът. — Мислиш ли, че ми пука за теб? Махай се в града, там ти е мястото!
— С удоволствие — изръмжа Брет. — Нямаш ни капка състрадание в изцеденото си тяло, нали? Или имаш?
— Какви са тези викове? — попита влизащият забързано Емануел.
— Питай него — промълви Брет и излезе.
— Фелипе, добре ли си?
— Той е истински Монтеро, до мозъка на костите си — каза доволно донът, когато Брет излезе. — И мой син до мозъка на костите си.
— Защо не му кажеш, че се гордееш с него? — попита внимателно Емануел.
— Ба! — процеди Фелипе. — Хвалбите са за жените и кучетата, не за мъжете.
Брет влетя в стаята, която споделяше с жена си. Беше страшно развълнуван. Боже, как мразеше старото копеле! Но какво беше очаквал? Добра дума? Щом старият тиран не му беше показал добрина някога, защо трябваше да го прави сега? Наистина ли го бе очаквал и искал, наистина ли бе дошъл чак до тук за това?
— Брет?
Той рязко се обърна, защото не очакваше Сторм да е там. Веднага омекна.
— Какво правиш?
— Чаках те — нежно каза тя. От сините й очи струеше нежност и състрадание, сякаш знаеше какво ставаше в душата му.
— Ела тук — тихо каза той. Желанието да я сграбчи, да потъне в нея и да забрави всичко беше огромно. За негова изненада тя го притисна до себе си точно както беше желал. Той рязко я вдигна и я отнесе в леглото. Седна до нея. Хвана лицето й в ръце и я зацелува. Когато усети меките й, разтварящи се под езика му устни, той веднага забрави срещата с баща си и можеше да мисли вече само за едно. Започна да гали великолепното й тяло и стисна гърдите й с големите си ръце.
— Искам те — прошепна той и, сваляйки корсажа й, го скъса от нетърпение.
— Брет — протестира тя, но се притисна в него.
— Боже, как се нуждая от теб — чу собствения си стон и разкопча бричовете си. Така беше. Отчаяно се нуждаеше от нея, подобно на гладуващ човек пред купа с плодове.
— Когато съм с теб, се променям — промърмори той и я прегърна.
След известно време тя го погледна и той видя удоволствието, което беше изпитала от любенето. Докосна нежно бузата му. Брет не помръдваше, удавен в погледа й. Тя вдигна глава и го целуна с любов. След това се усмихна и положи буза на рамото му.
