с черни мигли, кехлибарени на цвят. Това дете му беше сестра. Толкова малка, невинна и ранима. Странна мисъл, която събуди странни и топли чувства в гърдите му.
— Знам — сериозно каза тя. — Тио ми каза.
— Съжалявам, че не сме се срещали досега — каза нежно Брет, взе ръката й и я целуна. — Какво красиво момиче си ти!
Габриела поруменя. Брет се натъжи, когато тя избяга и се скри при Елена и Емануел. Тя му беше сестра. Той не познаваше Мануел и Катерина, но за пръв път се почувства засегнат от загубата им. И те ли са били толкова красиви, толкова живи и реални? Брет въздъхна и погледна към жена си. Тя говореше с Диего и се усмихваше. Това го подразни, въпреки че от израза й разбра, че просто е учтива. И все пак ясно си спомняше как го бе тормозил Диего като дете, въпреки че беше само три години по-голям. Преди още Брет да замине за златните мини, в околностите подтичваха вече две негови копелета. Той се загледа нарочно в двамата.
— Брет, почакай.
На ръката му легна студена, възпираща длан. София му се усмихна обещаващо и в очите й проблесна съблазън. Той вече бе разбрал, че е наследила курвенската жилка от майка си — това си бе проличало от момента, в който се бяха срещнали.
— Здравей, София — хладно каза той. Въпреки че тя беше невероятно красива, наглите й домогвания, дълбокото деколте на роклята й, самото й присъствие му навяваха такива омразни спомени, че той почувства прилив на гняв. Никога нямаше да забрави момичешкия глас, който го дразнеше: Копеле! Копеле! Копеле! После тя се смееше, защото знаеше, че той не може да си позволи да я удари…
— Как се чувстваш у дома, Брет? — измърка тя.
Той се изсмя.
— У дома ли? Това не е моят дом, братовчедке, и никога не е бил.
— Тц-тц. Ти живя тук близо десет години. Колко си неблагодарен. Сигурно и улиците на Мазатлан не наричаш свой дом…
— Определено не. — Погледът му беше втренчен и подигравателен. — И повярвай ми, безкрайно съм благодарен за нежните грижи, на които се радвах тук.
Тя докосна ръкава му.
— Когато си тръгна оттук, ти беше още момче — прошепна тя. — Още не мога да свикна с промените в теб.
Той нямаше какво да й отговори, но един бърз поглед през стаята му доказа, че Диего още окупира жена му. Почувства остра ревност и това го изуми.
— Брет, нали не ми се сърдиш заради детските ми заяждания? — Очите на София леко се разшириха.
— Ти беше противно дете, София, а подозирам, че си и противна жена.
Тя ахна, но после се разсмя.
— Не си се променил! Все още биеш право в целта! — Веселието й изчезна, както се бе появило, и тя стисна ръката му.
— Брет, онова не беше от злоба, уверявам те.
Той вдигна вежда.
— Беше от ревност.
Сега беше негов ред да се развесели и той се усмихна.
— А, разбира се, колко глупаво от моя страна да не се сетя.
— Не, наистина те ревнувах — настоя тя.
— Кого, копелето ли?
— От майка ми.
Брет я зяпна. Вече не се усмихваше.
— Моля?
— Видях ви заедно — прошепна тя с блеснали очи и треперещ глас. Той видя вълнението по лицето й. — Ти беше само на петнайсет, но какъв мъж беше, Брет, о, колко голям беше… Как я обладаваше, като бик…
Брет се опомни от шока и неочакваната сексуална тръпка, които изпита. Усмихна се безгрижно.
— Майка ти беше много дащна.
— Приятно ми беше да ви гледам — прошепна тя и се приведе по-близо. Той я погледна и видя възбудата й. Устните й бяха леко разтворени и трепереха. Очите й блестяха ярко. Представи си кльощавото тринайсетгодишно момиче, което гледа как едно неопитно момче обладава майка му. Съжаляваше, че тя ги е видяла. Не желаеше дори несъзнателно да е допринесъл за змийския й характер.
— Радвам се, че си се забавлявала — сухо каза той и я подмина. Знаеше защо тя прави така и какво иска — него.
— Толкова се радвам, че се разбирате със София — каза Елена и той се принуди да се приближи до нея и Емануел.
— Че защо да не се разбираме?
Елена се усмихна.
— Като че ли си спомням как се карахте като куче и котка като деца.
— Това беше отдавна, Елена — обади се Емануел. — Брет, ще ми се утре да пояздим заедно и да те разведа из земята.
— С удоволствие — внимателно каза Брет. Не искаше който и да било да си мисли, че хасиендата го интересува. — Ще имаш ли нещо против и Сторм да дойде с мен?
Емануел се поколеба за миг.
— Разбира се, че не.
Брет разбра, че чичо му иска да прекара малко време насаме с него.
— Ще дойда сам — каза той и почувства нежност съм него. Опита се да потисне това чувство, което го притесняваше, но то не изчезна. Странно беше за един самотен, самодостатъчен човек като него да се намира в такова положение — с жена, която събуждаше топлина дълбоко в гърдите му, със сестра, която будеше закрилническите му инстинкти, мъртъв брат, за чиято загуба кой знае защо съжаляваше и чичо, чийто чар и доброта бяха неустоими. Емануел доволно се усмихна.
Брет се приближи до Сторм и Диего, взе собственически ръката й и я целуна нежно по бузата. Тя го погледна с големите си сини очи и когато той й се усмихна обещаващо, се изчерви.
— Ти си щастливец, братовчеде — подхвърли Диего, като го гледаше изпод вежди.
— Да, и аз мисля така — отвърна Брет. — Забавляваше ли те братовчед ми с безкрайните си разкази за общото ни детство, скъпа? — попита той Сторм.
— Горе-долу — каза тя. — А София припомни ли ти миналите времена?
Брет се усмихна.
— Ревнуваш, chere.
— Разбира се, че не — излъга тя.
— Недей — прошепна той. Тя се усмихна ослепително на Диего.
— Диего ще ме води на езда утре. Иска да ми покаже хасиендата.
— С огромно удоволствие — добави той, гледайки я със светнали очи. Брет се чу да казва:
— Не.
— Хайде, братовчеде, не вярвам да имаш нещо против. Жена ти е в пълна безопасност с мен.
— Имам и забранявам. — Брет се чувстваше смешен, но не можеше иначе. Гадеше му се от лъстивия поглед, който братовчед му хвърляше на Сторм.
— Скъпа, с удоволствие ще те разведа сам. — Тя издърпа ръката си от неговата.
— Не ми позволяваш да яздя с Диего?
— Наистина, Брет, тя е твоя завинаги. Аз искам само да прекарам един следобед в компанията й.
— Аз ще те изведа на езда — настоя Брет. — Аз съм себично копеле, Диего.
— Интересно — ядосано каза Сторм, като се стараеше да говори тихо. — Ти можеш да се увърташ около братовчедка си, а аз не мога да пояздя с Диего.
— Моля?
