Диего се усмихна, но веднага прикри усмивката си.
— Брет, нямам задни мисли…
— Да бе. — Брет погледна Сторм. — Ще обсъдим това по-късно.
— Да бе — сряза го Сторм. Усмихна се сладко и провокативно на Диего.
— Ще се видим утре.
Той хвана ръката й и я притисна към устните си.
— Hasta manana.
Сторм стана, без да поглежда мъжа си, и се приближи до чичото, лелята и Габриела. Диего му говореше нещо, но той едва го чуваше.
— Наистина, братовчеде, здравата се изложи. Ако имах непочтени намерения, щях ли да я преследвам така открито?
Брет се канеше да му отговори, но в този миг всички: млъкнаха и погледнаха към слугата, който влезе, бутайки пред себе си инвалиден стол, в който седеше дон Фелипе. Донът се усмихваше. Долната част на тялото му бе покрита с одеяло.
— Фелипе — извика Емануел и притича до него. — Какво правиш?
— Реших да се присъединя към вас на вечеря — спокойно отвърна донът. — Искам да ям с младоженците.
За миг никой не продума. Елена наруши мълчанието, като се плъзна напред и спря грациозно до дона.
— Каква невероятна изненада — измърка тя, сложи ръка на рамото на стареца и се усмихна към смълчаното семейство. Дон Фелипе погледна открито Брет в очите и за миг двамата се измерваха мълчаливо. После той каза:
— Искам да видя булката.
Брет се опомни, хвана ръката на Сторм и я заведе при баща си.
— Татко, това е съпругата ми Сторм.
Той я разгледа.
— На колко си години, момиче?
Сторм вдигна брадичка.
— На седемнайсет.
— Как успя да се забъркаш с този нехранимайко?
Тя стисна зъби.
— Влюбих се отчаяно в него. — Брет се успокои и едва сдържа усмивката, която напираше на устните му. Дон Фелипе премести погледа си върху него. Емануел пристъпи напред.
— Хайде да сядаме — предложи той, отпрати слугата с кимване и сам пое количката. Семейството бавно премина в трапезарията и заобиколи дона. Той зае мястото си начело на масата. Брет задържа Сторм, докато всички седнаха. Елена се опита да седне отдясно на стареца, но той я изгони.
— Искам от дясната ми страна да седнат синът ми и неговата съпруга — рязко каза той.
О, разбира се, колко глупаво от моя страна — усмихна се Елена. Брет заведе Сторм до мястото й и й помогна да седне. Отдясно на него седна леля му. Наляха вино и слугите внесоха първото блюдо.
— Откъде си, момиче? — попита донът. — И кои са родителите ти?
Брет се намръщи, но Сторм сияеше.
— От Западен Тексас съм — каза тя. — Израснала съм в ранчо. Родителите ми са се установили там през четиридесет и пета година, след като бунтът на комачите е бил потушен.
— Кой е баща ти?
— Дерек Браг — гордо каза тя.
— Откъде произхожда?
Погледът й не трепна.
— Баща му е бил трапер, а майка му — индианка. Новината бе посрещната със стреснато мълчание. Тя вдигна гордо глава.
— Преди да създаде ранчото, той е бил капитан на тексаските рейнджъри, един от най-добрите.
— Значи си отчасти индианка — каза донът.
— От апахите — поясни тя. — И се гордея с това.
— И аз — обади се Брет и се усмихна на смаяното изражение на Сторм. Те се погледаха в очите. Брет се пресегна през масата и стисна ръката й.
— А майка ти? — попита дон Фелипе.
— Тя е англичанка. Баща й е граф Драгмор, лорд Стелтън. Един ден големият ми брат Ник ще наследи титлата и земите му.
София ахна.
— Каква невероятна семейна хроника — весело каза Елена. — Е, Брет, дори и ти бледнееш в сравнение с нея.
— Благодаря ти, Тия Елена — каза Брет. — Татко, въпросите ти са неучтиви.
— Защо да са неучтиви? — сряза го донът. — Тя се гордее с това, което е. Не се опитва да скрие нищо. Напомня ми на теб.
Брет се почуди дали не е получил току-що някакъв своеобразен комплимент. Не беше сигурен.
— Как ти се харесва хасиендата?
— Прекрасна е — ентусиазирано отвърна Сторм. — Невероятно е красива. Не забравяйте, че съм израснала в ранчо. Научих се да яздя преди още да мога да ходя. — Тя се усмихна. — Градският живот е приятен, но понякога ми липсва ранчото.
Дон Фелипе се усмихна за пръв път. След това погледна внимателно Брет, взе приборите си и започна да се храни. Всички последваха примера му. Емануел се обади:
— Утре ще покажа земята на Брет, Фелипе.
— Добре. Трябва да се запознае с нея.
Брет усети как Елена и София стреснато млъкнаха, но продължи да яде.
— Брет има голям успех в Сан Франциско — каза донът на семейството.
— Така е — гордо каза Емануел.
Дон Фелипе погледна сина си.
— Един мъж с добра глава за работа — е, струва ми се, че ще се справи чудесно с място като това.
Елена се задави. Диего пресуши чашата си и посегна да си налее нова.
— Особено с жена, която е свикнала на такъв начин на живот.
Сторм объркано погледна Брет, но той не каза нищо.
— Кажи, Габриела, какво прави днес? — попита донът.
Тя се усмихна.
— Учих си уроците, дядо.
— И добре ли се справи?
— Да.
— Добро момиче.
— Утре Брет ще ме води да яздим — прибави тя свенливо. Донът погледна сина см и вдигна чаша в знак на съгласие. Изпи половината, остави я и острият му поглед се спря на Диего.
— А ти колко спечели — или загуби — вчера?
Диего се закашля.
— Прощавай?
— Чу ме, момче. Мислиш си, че не знам как профукваш и последното си песо с този твой комар.
Диего почервеня.
— Диего ни правеше компания вчера — намеси се Елена. — Може би си чул китарата му? Той свири прекрасно.
Тя се спогледа със сина си — той благодарно, а тя предупредително. Дон Фелипе направи гримаса. Обърна се към Сторм и не погледна повече другите.
— Разкажи ми за ранчото си.
