по-остра и не така копринена. Устните под неговите бяха по-меки, не така плътни, а талията й не се побираше в пръстите му. Той вдигна глава и отвори очи.

За един дълъг миг му се стори, че сънува. Изведнъж осъзна, че жената, която го гледаше, беше София и се вцепени с бясно биещо сърце. Беше шокиран. Тя се впи в устните му и се изви срещу му. Брет се откъсна от нея.

Какво беше направил?

Тя простена.

— Не, не ме оставяй — изскимтя тя. — Още.

Какво, по дяволите, правеше в леглото със София, когато си беше легнал с жена си? Брет седна тежко и я загледа с отвращение. Намрази се. След това си помисли — боже, а къде е Сторм?

Погледна през прозореца и видя, че е вече следобед. Ръката на София се сключи около члена му и устните й го погалиха. Той скочи и я отблъсна.

— Какво става, по дяволите? — изрева той, а главата му се цепеше. Тя се усмихна.

— Скъпи, не ти трябва да знаеш. — Тя се протегна прелъстително и бялото й тяло засия в слънчевата светлина. Гърдите й бяха толкова бледи, че той виждаше сините им вени.

— Беше великолепен тази нощ, querido, но сега нещо ти липсва.

— Тази нощ ли? — Той беше шокиран до дъното на душата си. Мислеше трескаво. Беше пил с Диего… и тогава се сети. Беше изпил една чаша и го бяха упоили. И ето докъде се беше стигнало, до това чуждо легло, тук, с нея, не с любимата му жена…

— Малка кучка такава — изсъска той и се хвърли върху нея. Тя извика, когато ръцете му се сключиха около шията й и стиснаха с първична жестокост. Лицето й пребледня, а устата й се заотваря като риба на сухо. Брет я пусна изведнъж, поразен от дивата си омраза, от желанието си да я убие.

— В брендито ми имаше нещо вчера — каза той злобно. — Защо, София?

— За какво говориш? — извика тя, търкайки гърлото си. В очите й отново сияеше желание и мисълта, че то е причинено от жестокостта му, го отврати.

— Не мога да повярвам, че стигна дотам, за да ме вкараш в леглото си! Е, струваше ли си? — Гласът му бе натежал от сарказъм.

— Скоро ще си струва, querido — измърка тя. — Нека те втвърдя отново. — Тя посегна към него. Той я отблъсна гневно.

— Защо, по дяволите, София, защо?

— Винаги получавам това, което искам. Защо се бориш с това, което желаеш?

— Желая само жена си — отвратено каза той и нахлузи панталона си. София изскочи от леглото, притисна гърди в гърба му и ръцете й се плъзнаха към слабините му. Не беше подготвена за жестоката му реакция. Озова се на пода по гръб и си удари главата в студените дъски. Вдигна поглед, треперейки диво, легнала разкрачена като курва в краката му. Той нахлузи ризата си и я погледна доволно.

— Точно като майка си — каза тихо и изчезна. София лежеше и хълцаше. Протегна ръка със стон и започна да се гали, гърчейки се екстатично, като си представяше тялото на Брет върху своето.

Брет тичаше към спалнята им и трескаво мислеше, опитвайки се да намери извинение за това, че не е бил при нея. Боже, щеше да убие Диего и София! И все така не разбираше защо го бяха направили. Защо София ще крои такива сложни планове, за да го вкара в леглото си?

Какво ли си мислеше Сторм?

Какво щеше да й каже?

Не беше лъжец, никога не беше бил, така че щеше да й каже истината. С едно изключение — че почти беше спал със София. Тя обаче със сигурност нямаше да му повярва. Искаше да я излъже и да й каже, че вчера е заспал в библиотеката, само че тя може би го беше търсила, а той не искаше да бъде уличаван в лъжа. По дяволите!

— Сторм — извика той, нахлувайки в спалнята.

Тя не беше там. Потърси я в другите стаи. Къде ли беше? Имаше нужда от баня, искаше да изтрие вонята на София от себе си. Поиска топла вода от един прислужник, който каза, че не е виждал жена му. Слезе долу. Никой не я беше виждал.

А Демон го нямаше в обора.

Разбира се, помисли си той, тя язди. Искаше да тръгне да я търси, но се чувстваше толкова омърсен, толкова насилен…

— Сама ли отиде? — попита той един вакеро.

— Не знам.

Никой не я беше видял да излиза, значи беше станала много рано. Изведнъж забеляза, че конят на Диего също липсва и разбра, че е липсвал цял ден. Беше едновременно облекчен и гневен. Облекчен, защото не искаше Сторм да язди сама, а гневен, защото беше прекарала един цял ден с гнусния му братовчед.

Не че не й вярваше. Но ако Диего я докоснеше, щеше да ги убие и двамата — Диего и София. Щяха да си платят.

Върна се в къщата и се изкъпа, неспособен да мисли за друго, освен за Сторм. Трябваше да й обясни какво се беше случило вчера. Какво ли си мислеше тя? Всичко зависеше от това, дали го беше търсила. Възможно беше да му прости, ако реши, че е заспал в библиотеката — тогава нямаше защо да се притеснява.

Но вината оставаше, а мръсотията, която чувстваше по кожата си, не излизаше. Само от мисълта, че е докоснал онази курва, че почти е влязъл в нея, накара стомаха му да се обърне и му прилоша. Ако само си беше отворил проклетите очи! А и как, за бога, бе могъл да не забележи, че жената, която прегръща, не е неговата? Особено след като я обичаше?

Вече знаеше, без никакво съмнение, че обича Сторм.

Когато се изкъпа и облече, Брет се почувства разтревожен до ръба на паниката. Сторм и Диего още ги нямаше. Конярите ставаха на разсъмване, но хранеха конете час по-късно. Значи оттогава ги нямаше — от десет часа.

Ужасно подозрение прониза ума му и изчезна за миг. Той крачеше из стаите и непрекъснато гледаше през френските прозорци към терасата. Ами ако тя беше зле?

— Брет?

Той се завъртя като вихрушка и видя София, която стоеше в стаята му.

— Махай се — изкрещя той с опасен пламък в очите.

— Брет — каза тя, без да мръдне. — Мисля, че е много подозрително, дето жена ти и брат ми са цял ден навън. Никой, разбира се, не е казал на дон Фелипе, но всички само за това говорят. Диего беше толкова очарован от Сторм.

— Какво говориш? — викна той. Тя вдигна един лист хартия.

— Диего ми е оставил бележка, в която пише, че има работа и няма да се върне.

— Дай да видя — изтръгна я той от ръцете й. Никакви подробности. Но той знаеше, че те са заедно, знаеше го със сигурност, и то от изгрев слънце. Каквато и да му беше работата, Сторм го беше изоставила и отишла с Диего. Защото беше разбрала къде е спал. Изведнъж беше съвсем сигурен.

— Мисля, че е тръгнала с него — каза София. — Диего беше много настоятелен, а и ми каза, че я желае. Прилича на мен — винаги взима това, което иска.

— Ще го убия — каза Брет и смачка бележката. Имаше само няколко часа до нощта, но щяха да стигнат да хване следата им. Защо не беше тръгнал по-рано?

— Защото не беше искал да си мисли непоносимото — че Сторм е открила предполагаемата му изневяра, не е дочакала обяснението му, не му беше повярвала и го беше напуснала.

— Ако той я докосне… — изрева Брет.

— А ти какво си мислиш, че ще правят тази нощ? Ще играят покер? — София триумфираше. — И ти го знаеш, Брет. — Усмихна се.

— Какво да знам?

— Вчера, когато спеше, тя влезе. Още бях будна.

За миг сърцето му спря. Не можеше да диша. След това, когато възвърна телесните си функции, пулсът му запрепуска.

Вы читаете Огнена стихия
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату