— Какво й каза? — попита дрезгаво той.
— Нищо не казах. — Тя пак се усмихна. — Гледката беше достатъчно красноречива.
Той положи огромно усилие, за да не я удари.
— След като тя излезе, чух шум и излязох да разбера какво става. Видях я с Диего в подножието на стълбите.
Той се стресна.
— Прегърнати. Той я успокояваше. Тя те напусна, Брет. Избяга с друг мъж.
Стори му се, че се задушава.
— Тя отива в Тексас — каза той със сигурност. — И ако оня я докосне, ще го убия.
Сторм бавно осъзна, че са спрели. Седеше неподвижно на Демон, сразена от скръб и безразлична към всичко наоколо. Диего беше слязъл и й протягаше ръка. Тя го погледна. Падаше здрач.
— Защо спряхме? — Гласът й беше пречупен, стар, писклив.
— Трябва да преспим някъде. — Той нежно се усмихна. — Ела.
Толкова беше лесно да се подчиниш, без да мислиш. Сторм се свлече в ръцете му и той я задържа миг по-дълго от необходимото. Усети само силата на тялото му и дъха му по бузата си. Толкова я болеше сърцето, че агонизираше. Лицето на Брет, присмехулното му изражение… И двамата заедно в леглото.
Диего я отведе до постелята си и тя се свлече върху нея, като се сви на кълбо. Затвори очи и зачака съня. Диего я погледа за миг и отиде до конете, разседла ги, изтърка ги с трева и им даде да ядат. След това я погледна пак. Нямаше да пали огън. Не беше глупав. Познаваше решителността на Брет. Нямаше намерение да умира в съня си.
Докато оглеждаше Сторм, легнала с гръб към него, той почувства прилив на сласт. Днес щеше да я има — независимо дали тя искаше, или не. Не се и съмняваше, че няма да иска. Но като си представи пасивност пред страстта си, се намръщи. Искаше я бясна от гняв, но не и така — безчувствена от болка, безжизнена, посивяла. Отиде до нея.
— Cara?
Тя се обърна след малко и го погледна. Той се смая от бледността й и от хлътналите й очи, от зачервения й нос. Къде беше великолепното създание, което познаваше, гордо и несравнимо? Тази жена приличаше на дете, наранено, изгубено, мръсно. Стисна ядосано зъби. Подаде й манерката.
— Ето, пий. Няма да палим огън. Тук е малко опасно. Вземи.
Тя обърна гръб и поклати глава.
— Не.
— Трябва да хапнеш нещо — настоя, ядосан, той.
Тя не отговори.
— Сторм, как очакваш да яздиш утре цял ден — трябва да ядеш.
— Моля те, Диего, просто ме остави.
Той стоеше и се колебаеше. Какво правеше тук, в средата на пустинята, с жена, която беше повече мъртва, отколкото жива? Боже, луд ли беше? София, разбира се, пак го беше манипулирала. Така бяха живели винаги, ядоса се той. Започна да се разхожда наоколо. Трябваше да помисли.
Първото нещо, което Сторм почувства на следващата сутрин, беше болка, примесена със спомени. Седна бързо и се огледа, като забеляза Диего, изпънат на земята на няколко крачки от нея. След това нещо се случи. Почувства див гняв и го задържа. Затвори очи и видя Брет. Първия път, когато го беше видяла в библиотеката на Пол. Първия път, когато я бе целунал. И Одри. И София. Не, помисли си тя, добре направих, като го напуснах. Въпреки това едва й се вярваше, че го е направила.
— У дома — каза тя. — И развод. Този човек е копеле и аз никога не съм го обичала.
Тя стана и започна да оседлава коня си. Диего се събуди и я видя. Тя го погледна.
— Имаме още много път, Диего. Сигурна съм, че онова копеле ще тръгне след нас, защото ме смята за своя собственост. — Тя се изсмя и скочи на седлото. — Само да посмее да закачи мен или някой мой близък! Баща ми ще го одере жив! По индиански!
Яздиха цял ден и Диего едва успяваше да следва темпото й, тъй като постоянната възбуда му пречеше. Но тази нощ щяха да пристигнат в хасиендата на София. Там щеше да задоволи желанията си.
— Не искам да нощувам там — каза му тя изведнъж. Той се смая.
— Но, скъпа, легло, баня… Не бъди глупава. Тя го погледна.
— Ти си глупав, Диего. Ранчото е на цели осем мили встрани от пътя ни на юг. Няма да се отклонявам толкова.
Той побесня. Нямаше намерение да язди с нея чак до Тексас. В ума му проблеснаха еротични видения.
В крайна сметка спряха на един кръстопът на няколко мили оттам. Заспивайки, тя се замисли за Брет. Въпреки всичко го съжаляваше. Беше имал такова трудно детство… но все пак си беше копеле, и то във всяко отношение. Тя се засмя тихо и се унесе. Той се появи и в съня й — прегръщаше я и я целуваше. Беше толкова реално. Стори й се даже, че усеща гъделичкане. Да не би да я беше намерил и да я прегръщаше в съня й?
— Не, спри — изкикоти се тя, но изведнъж усети допир на мустаци и отвори рязко очи. Пригади й се. Диего бе свалил панталоните й и се опитваше диво да проникне в нея. Затърси пистолета си. Нямаше го! Мръсникът го беше преместил. Забори се отчаяно. Заби нокти в очите му и успя да се изтръгне. Вдигна бричовете си и видя колта върху палтото на Диего. Вдигна го.
— Стой далеч!
Той скочи към нея. Тя стреля.
Никога не беше виждала смъртта толкова отблизо. Ужаси се. Беше убила човек! Беше застреляла невъоръжен човек! Падна на земята и повърна. Пред очите й лежеше окървавеното, изумено лице на Диего. Ами сега? Щеше да дойде полиция и да я арестува! Трябваше да го скрие някак! Трескаво започна да трупа скални отломки върху безжизненото тяло. Трупаше и бършеше сълзите си, докато не осъзна, че се е съмнало. Погледна камарата камъни и изведнъж се вцепени.
Нямаше пари.
Беше сама.
Нямаше патрони.
Разрови трескаво камъните и затършува в джобовете на Диего. Намери сто долара и няколко монети. Но докато възстанови могилата, стана около седем часът. Хукна като безумна към коня си, но погледна надолу и изпищя. Цялата й риза беше в кръв, много, много кръв. Наблизо видя поток. Влезе в него, както си беше с дрехите, и започна да се трие като обезумяла. Повечето кръв излезе, но на гърдите й все още червенееше предателско петно. Но нямаше повече време. Трябваше да бяга, ако не искаше да бъде настигната. Скочи върху Демон и се отправи сама през прерията. Яздеше извън пътя, като апахите, за да не бъде забелязана от врага. От нейния враг. От Брет.
Стигна в Сан Диего на следващия ден по обяд. Не беше сложила нито залък в уста, но не смееше да влезе в ресторант с окървавената си риза. Седна на една пейка и се замисли. До Тескас имаше още хиляди мили път. Тя беше сама и може би преследвана от полицията. И от Брет, който сигурно щеше да я намери. Имаше кръв по ризата си. Господи!
Изведнъж вдигна очи и видя реклама на новооткритата железница. Сан Диего — ТЕКСАС! Скочи на коня и затърси гарата. Когато я откри, обаче, разбра, че последният влак е заминал по обяд. Следващият беше утре по същото време. Купи си билет, нае стая в хотел и зачака.
У дома!
Най-сетне у дома, наистина! Сторм гледаше жадно къщата си, оборите, конярчетата, пушека над кухнята. Бяха минали шест седмици, откакто бе тръгнала от хасиендата. Пътуването във влака бе било мъчително и бавно, особено за Демон, но сега всичко това, целият този кошмар, беше зад гърба й. Тя пришпори жребеца и се впусна в галоп към вратата, която бе сънувала толкова време. Скочи от седлото и, без да привърже коня, се втурна вътре.
— Тате! Мамо!
