Напрежението не напусна Шоз. Ами той? Знаеше какво го чака, защото беше научил урока си преди много време още в Ню Йорк. Най-после успя да отвори здравото си око, за да се намери прострян по гръб сред чували с провизии. Над него се разстилаше безоблачно небе, от което слънцето му изпращаше ослепителните си лъчи.
Подпря се на лакът, което не се оказа лесна задача. Старият белокос мъж се приближи и застана пред него.
— Добре ли си, момче?
Шоз се усмихна злобничко.
— Просто чудесно, момче.
Мъжът застина, след което му се ухили. Но бръчките около кехлибарените му очи се задълбочиха.
— Карам седемдесет и девет, момче — каза той. — А след няколко дена ще чукна осемдесет.
— Аз пък съм на трийсет и пет. — Шоз се надигна и изтри кръвта от лицето си. — Но никой не ме нарича момче.
Този път мъжът се разсмя.
— Аз ще те наричам — каза той, — защото не си във форма да ми се опреш.
Изведнъж Шоз се почувства глупаво. Наистина ли беше готов да се бие с този осемдесетгодишен човек? Насили се да се отпусне.
— Никой не ме нарича момче — повтори твърдо той.
— Искаш ли доктор? — сви рамене Дерек. — Моите момчета ще те закарат. Окото ти има нужда от един-два шева.
— Няма нужда да ме карат — каза Шоз, докато се смъкваше от каруцата. Едва не падна, но успя да остане изправен, като се подпря здраво. После възстанови равновесие.
— Гордостта подхожда на младите — отбеляза Дерек, като го наблюдаваше, — и на глупаците. — Усмивката му беше много дружелюбна. — Страшно неразумно беше да нападаш Джейк и рижия едновременно. Двамата заедно сигурно тежат над двеста кила, а не са дебелаци.
— Сами си го просеха — каза Шоз, който се интересуваше повече от това, да не падне, отколкото от разговора. Не знаеше защо дори си прави труда да отговаря на стария човек.
— Това ли било причината? — засмя се отново Дерек и му обърна гръб. — Предложението ми си остава. Можем да те откараме до доктора, защото имаш нужда.
— Не е необходимо — твърдо каза Шоз и се пусна от каруцата.
Каза си, че е наред. Пое няколко глътки въздух, докато съзнанието му се проясни, а гаденето престана. Знаеше, че го наблюдават, не само старият човек, но половината град. Не би могъл да заяви по- ясно присъствието си, дори ако беше опитал да го направи нарочно. Откри, че бе изкълчил коляното си в борбата, докато куцукаше към окачената през една улица табела, на която беше изписано на ръка с яркозелени букви: „Доктор Джоунс — лекарства за всички — хирург“.
За щастие не припадна, а още по-голям късмет извади с това, че докторът беше там. Шоз седна върху дървената операционна маса, а лекарят, тантурест добряк, му почисти раните, говорейки, без да млъкне:
— Чух тупурдията чак тук. Викам на себе си и на жената, мир на праха й, пак се започва. Трябва да е дивият каруцар, си викам, защото го видях да идва насам по-рано. Когато са двамата с Джейк заедно, цялото ми време отива да кърпя рани. Докато беше жива Сара, мир на праха й, помагаше. Все още имам чувството, че е там някъде горе и ме гледа лъчезарно.
Звънецът на външната врата възвести нечие идване. Шоз се намръщи, когато докторът плесна напоен с алкохол тампон върху окото му.
— Как е?
Шоз не можеше да се обърне, но позна гласа на възрастния мъж, който настояваше да го нарича „момче“.
— Як като муле — отвърна му весело Джоунс. — Напомня ми за теб отпреди петдесет години. Какво ще кажеш за малко лауданум, преди да те разкрася с няколко шева?
Шоз трепна, когато разбра, че Джоунс внезапно е променил посоката на своя коментар и се обръщаше към него.
— Няма нужда — каза той, — карай направо.
— Кожата си е твоя — развеселено отбеляза Джоунс.
Шоз се стегна, докато докторът му направи три акуратни малки шева точно над дясното око пред погледа на белокосия възрастен мъж.
— Готово, можеш да дишаш — каза Джоунс.
— Не съм спирал — каза Шоз.
Беше си явна лъжа, защото се потеше като прасе от болка.
— Доскоро, докторе — поздрави старият човек, преди да си тръгне.
— Доскоро, Дерек — извика Джоунс в посока на външната врата. — Предай най-сърдечните ми поздрави на Миранда.
— Кой беше този? — запита остро Шоз.
— Дерек Браг, кой друг.
— Кой друг — измърмори Шоз. Той се стегна изведнъж, защото една мисъл го прониза като светкавица. Беше намерил решение на своята дилема.
Нуждаеше се от прикритие, за да остане в града. Дерек Браг го беше изненадал, като му доказа, че е справедлив човек без очевидни предразсъдъци.
В края на краищата беше изпратил двамата каруцари да си обират крушите, когато Шоз се опасяваше, че ще го бутнат в затвора. Не можеше да се размотава в Парадайз, без да върши нещо ако не се броеше охраняването на пушките.
Но би могъл да остане в случай, че се хване на работа при Дерек Браг.
11
Доктор Джоунс инструктира Шоз да остане на легло за няколко дена. Болният му се усмихна независимо от болката в главата, окото и челюстта.
— Ако ми намериш подходящата жена, докторе, бих останал в леглото и седмица.
— Искам да почиваш — не оцени шегата Джоунс. — Получил си сериозен удар в главата с дръжката на пистолета на Джейк, младежо.
Шоз реши, че един ден в леглото няма да му навреди, дори и без жена до него. На следващата сутрин се почувства отлично, ако не се смяташе лекото главоболие, което ту се усилваше, ту затихваше. Лявото му око беше напълно затворено, като преобладаващият черен цвят беше само тук-там разнообразен със синьо. Отокът беше огромен. Челюстта му беше болезнено подута и изпъстрена с пурпурно-виолетови петна, но поне не беше загубил нито един зъб.
Той изтъргува двата катъра срещу един скопен кон, който не беше кой знае какво, но можеше да се окаже смел и издръжлив, ако арабското потекло, което Шоз беше съзрял в чертите на главата, се окажеше истинско.
Стигна ранчо „Дерек & Миранда“ около обяд. Когато попита за Дерек Браг, беше упътен към централната сграда, издигаща се малко по-високо от останалите постройки по сенчестия хълм.
Шоз огледа наоколо. Всяка сграда беше варосана и поддържана така, че изглеждаше свежа, чиста и нова. Живата стока на Браг беше отлична, особено състезателните чистокръвни коне, предназначени за продан на изток. Единствената слабост на новодошлия бяха конете. Самата къща изглеждаше уютна и гостоприемна, независимо от размера си, с цветя навсякъде и надничащи от всеки прозорец пердета. Стомахът му се сви. Въпреки че ранчо „Дерек & Миранда“ беше много по-обширно и модерно, то му напомни за бащиното в Южна Калифорния, където беше неговият дом. От много време не го бе посещавал. Твърде дълго време, но вината си беше негова, защото непрекъснато отлагаше. Не защото семейството не
